StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,132
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,553
   Точки: 2,649,894
   Съобщения: 152,876
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Малката напаст

 

  Имам неудоволствието да съм телохранител на Малката напаст. Поех работата с радост,  заради доброто заплащане, но още първата седмица започнах да се разкайвам. Голямо късане на нерви е. Често ми иде да зарежа всичко и да избягам. Договорът обаче си е договор – няма мърдане.

  Малката напаст всъщност се казва Кларис Бюмонт. Тя е двайсет и пет годишна, дребна и пъргава, с шантави разбирания за живота и политиката, и отвратителен характер. Много е трудна за опазване, защото начинът й на живот е екстремен. Изнервя ме това момиче. Понякога направо ми се приисква да й отвъртя един шамар. Обаче плаща редовно, признавам.

  Тя е природозащитничка, нещо като екотерористка, и се мъкне в различни краища на света. Опитва се да спасява носорозите в Африка, китовете в Тихия океан и амазонските гори; протестира срещу замърсяването на въздуха и водите, и срещу още много други неща. А аз се пътувам с нея и я пазя, доколкото мога. Пада си и малко журналистка, така че винаги носи фотоапарат. Снима ли снима като откачена, а после изпраща материалите на различни сайтове с екологична насоченост. Каузите й общо взето ми се виждат справедливи, но това не означава, че одобрявам подходите й. Неслучайно прякорът й е Малката напаст. Когато се разбеснее, нищо не може да я спре. Веднъж издра лицето на ловец, който показваше снимка на убит от него елен. А как псува … не е за разправяне. Даже сърбин би й завидял. Извършвала е саботажи в една уранова мина в Австралия и е лежала няколко месеца в затвора за това. Носят се слухове, че е заплашвала с пистолет банкер, позволил си да отпусне заем на фирма за производство на найлонови пликчета. Абе луда жена, фанатик. Като я гледаш, нищо и никакъв миньон, при това със симпатична муцунка, но опълчи ли й се някой на екологични теми, става страшно. На всичкото отгоре тя като че ли няма инстинкт за съхранение. Катери се по кранове, високи сгради и кораби, за да развява знамена. Виждал съм я да налита да бие мъж, който е три пъти по-голям от нея. Сега предполагам разбирате какво е да си бодигард на такова същество. Неотдавна се случи да пострадам заради нея. Тогава тя едно „мерси“ не ми каза. Не й пука от нищо. С други думи най-умното, което мога да направя, е да я зарежа. Само трябва да намеря начин да се измъкна от договора, без да плащам неустойка.

  Сутринта я заварих в лобито на хотела. Четеше някаква юридическа книга. Тя се интересува много от начините за заобикаляне на законите. Има си скъп адвокат, който й дава съвети, иначе отдавна да са я тикнали задълго в затвора.

  Тя отпи от кафето си и каза:

  – Приготви си бързо багажа. Заминаваме за Ню Йорк.

  – Какво ще правим? – попитах и се зачудих какви събития има там в момента.

  – Ще протестираме срещу една фармацевтична фирма, която извършва опити с животни – изсъска тя. Очите й за миг проблеснаха злобно.

    Честно да ви кажа понякога ме е страх от нея, нищо че е една торба кокали. От нея сякаш блика негативна енергия. Предполагам, че ако има власт, би разрушила половината свят. Е, разбира се за доброто на другата половина.

  Два часа по-късно вече пътувахме със самолет за Ню Йорк. На летището Малката напаст даде автографи на свои фенове, като дори се усмихна, заприличвайки за миг на нормално човешко същество. Скоро обаче изражението й си върна обичайната намръщеност. През повечето време тя има вид на човек, изял кило лимони. Чувал съм, че дори майка й не я понася. Всъщност единственият й близък човек е леля й – Голямата напаст, която е също екоактивистка, но се изявява предимно в съдебните зали. С помощта на глутница адвокати тя съди стотици фирми. Говори се, че изкарва добри пари от тази работа.

   Към обяд стигнахме до мястото на протестите. Пред една офиссграда се бе събрала тълпа от около хиляда човека. Имаше доста плакати и знамена.

  Малката напаст взе микрофона и дръпна гневна реч, с която си спечели аплодисменти. Тогава се появиха някакви типове с маски, вероятно анархисти, които започнаха да мятат павета по полицаите. Настана суматоха. Лепнах се за клиентката си и я помолих да се изнижем, но тя махна небрежно с ръка и продължи да крещи. Тя обича уличните схватки, участвала е в не една и две. Нищо друго не можех да направя, освен да я следвам по петите.

  По едно време полетяха гранати със сълзотворен газ. Тълпата се юрна като стадо по една уличка. Бях хванал Малката напаст през кръста и тичах редом до нея. Страх ме бе да не се измъкне от ръцете ми да не направи някоя глупост. Обаче тя се измъкна от ръцете ми и направи глупост.

  Тя се засили към една полицейска камионетка, която бе препречила пътя. Започна да сипе заплахи, а полицаите само я гледаха тъпо и се мръщеха. Аз се опитвах да стигна до тях, но тълпата ме бе повлякла.

  После тя напръска полицаите с лютив спрей и побягна. Подгониха я. Тя изскочи на булеварда и там… една спортна кола я помете. Видях как тялото й прелетя над покрива и се стовари тежко на асфалта. Направо ми призля. Бях се провалил в работата, не бях успял да я опазя. Замолих се поне да е жива.

  Жива беше, даже се опитваше да стане, но краката й не я слушаха. Не можеше да ги сгъне в коленете и да стъпи на тях. Левият изглеждаше някак усукан. Тя обаче продължаваше да прави опити да се надигне, като същевременно надаваше кратки, остри писъци. Лицето й се бе изкривило от болка.

  Коленичих до нея и я прегърнах. Тя заби нос в гърдите ми и се разплака. Това ми се стори странно. Не бях предполагал, че Малката напаст е способна да рони сълзи. Подхванах я внимателно и я вдигнах, после я понесох към спрялата наблизо линейка. Предадох я на медиците, които веднага се заеха да я „обработят“.

  Наложи се дълго да чакам в болницата, преди да ме пуснат при нея. Лекарите бяха обездвижили долните й крайници и сложили на врата й ортопедична яка. Чак ми стана жал, като я видях.

  Тя ме изгледа с празен поглед и въздъхна. Изглеждаше някак омиротворена, сякаш цялата й злоба изведнъж се бе изпарила.

  – Провалих се. Не можах да те опазя. Съжалявам – казах и приседнах до леглото.

  – Сама съм си виновна – изсумтя тя и притвори очи. Брадичката й бе подута и посиняла. Левият й крак бе в гипс от възглавничките на стъпалото до слабините и бе окачен да виси нависоко, а десният бе с оковано с шина коляно и лежеше изпружен на постелката. Лакираните с черен лак нокти изпъкваха на фона на бялата превръзка.

  – Нещо да направя за теб? – попитах плахо.

  – Ами нищо… само да ме занесеш в хотела и да ми купиш инвалидна количка и патерици.  

  – Какво?

  – Много добре ме чу! Вече подписах документите. Махам се от това място.

  – Но ти трябва да лежиш тук – възпротивих се аз.

  – Напротив. Получих нужните грижи. Няма какво повече да правя в болницата.

  Един лекар се опита да я убеди да остане няколко дена, но тя бе непреклонна.

  В крайна сметка изнесох на ръце Малката напаст от болницата и с такси се прибрахме в хотела. Оставих я да си почива на леглото и излязох да напазарувам.

  Когато се върнах, я заварих да пие вино. Бе преполовила бутилката.

  – Заради болките – каза извинително тя и ми смигна. – А сега да обсъдим програмата за утре.

  – Какво?

  – Има митинг във Вашингтон…

  – Ти си луда.

  – Не ми казваш нищо ново.

  – Трябва да лежиш, не разбираш ли! – троснах й се аз.

  – Работа ме чака. Купил си ми количка, така че няма проблеми.

  – Напротив, има проблеми. Отказвам да ти съдействам. Щом искаш, заминавай, аз в това няма да участвам.

  – Но аз не мога сама – проплака тя. – Имам нужда от теб.  

  – Никакво мърдане оттук поне няколко дена!

  Малката напаст присви замислено вежди, после се нацупи и рече:

  – Добре.

  Излязох да пазарувам още неща, а когато се върнах, видях, че Малката напаст е станала. Трудно ми бе да повярвам на очите си. Беше се подпряла на патериците и се опитваше да ходи, въпреки че левият й крак бе в гипс и напълно неизползваем, а десният не можеше да се свива в коляното заради шината.

  – Какво правиш, по дяволите! Веднага в леглото!

  – Трябва да отида до тоалетната – каза тя и ме изгледа жално.

  Занесох я в банята и я сложих на тоалетната чиния. Когато си свърши работата, я върнах на леглото, наместих краката й върху няколко възглавници, пожелах й лека нощ и се прибрах в стаята си.

  Не можех да заспя. Чувствах се виновен, че съм допуснал тя да пострада. Все пак към един часа умората надделя и се унесох.

  Събудих се от настойчивото звънене на телефона ми. Беше два часа през нощта. На екрана се мъдреше името на Малката напаст. От съображения за безопасност в „Контакти“ я бях записал като „Кларис Бюмонт“.

  – Да – казах с подрезгавял глас.

  – Извинявай, ако съм те събудила.

  – Имаш ли нужда от нещо?

  – Да, би ли дошъл?

  – Идвам, само минутка… да се облека.

  Погледът й бе трескав. Помислих си, че й е зле.

  Тя се вторачи в мен и каза:

  – Би ли ме изчукал?

  – Какво?

  – Абе ти да не си глух! Би ли ме изчукал?

  – Защо пък точно аз – изсумтях, очаквайки още неприятности.

  – Ох, ужасен си! Ти си най-близкият ми човек в момента, плюс това те харесвам, донякъде.

  – Виж какво, аз съм твой служител… Държа отношенията ни да си останат такива, каквото бяха досега, а и ти си болна и не бива да… се натоварваш.

  – Малко съм потрошена, иначе нищо ми няма.

  – Няма да стане. Точка.

  – Защо? Грозна ли съм? Мразиш ме, задето те юркам?

  – Нито си грозна, нито те мразя, просто не е редно да правим такова нещо.

  – Чак сега си дадох сметка колко съм самотна. Познавам хиляди хора, но на никого от тях не му пука за мен. Всъщност повечето  ги е страх от мен. Май наистина имам много гаден характер. Знам, че зад гърба ми ме наричате Малката напаст. Боли ме, не мога да заспя, затова реших, че малко нежност…

  – Кларис, недей!

  – Ти си най-близкият ми човек, разбери!

   Тогава се чух да казвам „добре“. Беше ме разчувствала с излиянията си. Казах си, че няма да е голям грях, ако преспя с нея.

  Съблякох се и се намърдах в леглото й. Отначало бях доста скован, а й тя почти не можеше да се движи, но постепенно се възбудихме. Ако преди ден някой ми бе казал, че ще целувам страстно Малката напаст, щях да го помисля за луд. Но ето че точно това стана. След като наместих краката й по подходящ начин, станах, за да взема презерватив.

  – Къде хукна? – изпъшка тя и ме загледа възмутено.

  – За презерватив.

  – А, не, тези гуми не са екологични. Връщай се веднага!

  – Ами ако стане беля?

  – Няма да стане. Изчислила съм всичко.

  Беше хубаво, вълнуващо. Изненадах се, че зверче като нея има толкова нежно и чувствено тяло. Това, че е с обездвижени крака, ме затрудняваше, но постепенно свикнах. Когато се изморих, седнах да посмуча пръстите на гипсирания й крак. Бяха малки, мекички, с „палав“ черен лак. Оказа се, че има гъдел на петата. Смехът й бе заразителен. Много очарователен смях.    

  Прекарах при нея цяла нощ. По едно време задрямахме, но за кратко. Рано сутринта се впуснахме в искрен разговор за нещата от живота. Хубаво беше.

  През деня дълго мислих за случилото се. Стигнах до извода, че или съм пълен глупак, или че Малката напаст е голямата ми любов. Но факт, исках непрекъснато да съм до нея.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-10-06
прочитания: 40
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход