StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,662
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,905
   Точки: 2,626,572
   Съобщения: 142,907
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,755

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Магия

     Майкъл не знаеше всичко за мен, не знаеше дори една частица от онова, което бях, което някога бях преживял. Хората инфантилно продължаваха да вярват, че когато бяха научили любимият ти филм и година на раждане, както и как се е казвало първото ти куче, вече те познават, могат да те разчетат като отворена книга.

     Години наред бях странял от една определена част от себе си, от безсмъртието си, но беше време да я пробудя, да я потърся отново.

     Докато момчетата се занимаваха с изрязването и оформлението на песните, аз поех директно към летището и хванах полет за Оушън сити. Времето не ми правеше услуга, за това се наложи да облека възможно най- черното от черните си дрехи, дори да си взема чадър за слънце. За щастие фактът, че бях рок звезда извиняваше странното ми поведение и външен вид.

Успях да мина почти незабелязано покрай група момичета, които очевидно бяха фенки и се разпищяха като ме видяха, и стигнах до изхода на летището вече в Оушън, където точно вдясно от портала имаше коли под наем. Платих за лимузина с тъмни стъкла и подкарах към целта си, точно по средата на града.

     Знаех, че цената нямаше да е ниска, не и този път, не се бях връщал тук поне седемдесет години, а да събудиш старите демони обикновено ти струваше много.

     Оушън сити беше курортно градче на брега на океана, винаги пълно с туристи и слънчево, с население дванайсет хиляди души без временно  заселилите се. Някога ловувах тук, преди да вдигна твърде много шум и да се наложи да си избера друго място.

Къщите бяха подредени в спретнати редици на бетонна ивица покрай брега, приличаха на домино. Километри и километри една и съща гледка – прави пътища и цимент, нищо друго. Карах по централното авеню, подминах „Деветнайста” и „Двайста”, и „Двайсет и първа”, тук дори улиците бяха именувани под ред.

     Стигайки „Двайсет и втора” свих вдясно до агенция за недвижими имоти, точно срещу нея беше малката къща с кафяв покрив и тясна стълба на верандата, дворът беше празен, като се изключеше неподдържаната морава и счупеният люлеещ се стол отпред. Паркирах и слязох от колата.

     Искаше ми се да не го правя, но какъв избор имах? За да дойда чак тук всичко и всички вече ме бяха предали, не можех да разчитам на медицината да помогне на Майк, не можех да разчитам на религия, та да се случи чудо, щом ситуацията го изискваше...

     Бутнах телената врата с повреден от край време механизъм и прекосих дворчето, лъчите бяха жестоки днес, отдъхнах си, когато влязох на сянка под козирката.

Потропах, не, че очаквах да ми отвори веднага, честно не очаквах да ми отвори изобщо. За това когато ключът се превъртя, след като пожълтялото дантелено перде се беше отместило, и на прага застана тя, аз изпитах онова дежа вю, което не исках да си спомням.

     Тя винаги е била ниска, но сега се бе смалила още повече, станала един и петдесет, или дори по- малко, а прегърбването я свиваше още повече. Кожата й бе потъмняла и се бе сбръчкала, сякаш опитваща се да се събере на едно смалено лице, челюстта й бе хлътнала и сега брадичката изглеждаше издадена, очите й бяха помътнели, косата, скрита под чернобяла кърпа – абсолютно сива. Мариса, вещицата на крайбрежието.

Дори след всички тези години тя ме позна, усетих как не бе очаквала да ме види, кльощавата й ръка затрепери на касата, долната й челюст се раздвижи, като да имаше намерение да каже нещо, но после замръзна.

- Какво правиш тук?

Гласът й беше по- различен, старчески, но усещах онази нотка от младите й години, не можех да го сбъркам.

- Имам нужда от помощ.

     Мариса не ме пусна да вляза, гледаше ме с резерва и агресия, както всеки, осмелил се да навлезе в имота й, бил той съсед или разносвач на вестници. Всъщност, не виждах вестник наоколо, никой не идваше да я посещава, гледах я и бях убеден, че с другата си ръка зад вратата е стиснала сребърна кама.

- За каква помощ ми говориш, Алекс? Нищо не ти...

- Моля те, изслушай ме – казах и също опрях ръка на касата. – Пусни ме вътре, жегата е убийствена.

Тя ме гледаше. Някога бе имала чувства към мен, не се и съмнявах, че ги бях възродил, появявайки се тук в същият си вид.

     Срещнах Мариса през трийсетте години на миналия век, ловците ме бяха надушили, поисках протекция и тя направи амулет за мен, който струваше много, много скъпо. Още тогава се опита да ме задържи настоявайки, че ако остана ще е по- безопасно за мен, че тя може да ме опази. Беше двайсет годишна тогава, вече изучила техниките на занаята, несъмнено с времето бе забавяла стареенето си, защото сега изглеждаше на около седемдесет.

     Гледаше ме още известно време, знаех, че не пускаше никого в къщата си, освен ако не беше за сеанс. Точно за това идвах аз сега но тя трябваше да бъде убедена, че имах с какво да платя.

- Какво ми носиш? – попита, потропвайки по вратата.

- Себе си.

Тогава тя ми отвори и ме пусна да вляза.

 

     Старата къща отвътре изглеждаше още по- малка и тъмна, стените бяха окичени с всевъзможни пана, изписани със символи. От тавана висяха плетеници със стъклени очи, гарванови черепи и пера, на един от шкафовете имаше олтар с червени свещи, кост от крак на черна котка, както предположих, и соломонов печат. Миришеше на горчиви билки и типичните застояли дрехи, над вратата се полюшваше сива паяжина.

- Ела – само каза тя.

     Ателието й, там, където правеше всичките си магии, беше всъщност дневната, също малка, сумрачна и натъпкана с какво ли не стая. Карираните сини пердета бяха закрили прозорците, на масата вдясно имаше кожени кесийки с магии в тях, можех да видя и лични предмети като четки за коса, късчета от дрехи, намотани топки коса, очевидно някой в града не бе постигнал благоразположението й.

- Седни – посочи ми тя един от дървените столове с обла облегалка зад кръглата маса, избрах крайния, за да мога да виждам възможно по- голяма част от стаята. И нея. Това, че дойдох тук не означаваше, че й вярвам. – Нещо за пиене?

Поклатих глава, а тя се изкиска с неприятен глас.

- За какво е всичко това? – каза, след като седна и грабна броеницата си от черни мъниста, която беше останала на масата. Покривката беше с извезани на ръка символи, които разпознах като енокийски, защитни символи.

- Имам нужда от помощта ти. Става въпрос за един човек...

- Коя е този път? – не ме изчака да довърша и изпуфтя Мариса. – Надявам се тя да си струва.

Усетих злобното подмятане.

- Не е жена – рекох, изпъвайки гръб. Надявах се от някъде към мен да не сочеше сребърно острие.

- Не очаквах да се хванеш с мъж – рече ми, превъртайки броеницата през кокалестите си изкривени пръсти.

Оголих зъби за да й покажа, че не беше забавно.

- Става дума  за мой приятел, той ослепява.

- Да отиде на лекар – вдигна рамене тя, отпуснатата черна блуза още повече смаляваше слабите й рамене.

- Не съм дошъл чак до тук за да водим празни приказки! – ядосах се и поставих и двете си ръце на масата, тя трепна при този жест. – Никави клиники, никакви лекари не можаха да му помогнат, той е твърде млад за да ослепее, твърде жив, за да изгуби половината от себе си. Не го заслужава.

Сведох глава, Мариса ме гледаше, явно осъзна, че вече му бях предложил да го превърна, налучка и неговият отговор.

- Променил си се, Алекс, различен си. Не очаквах да ти пука за човешко същество, да потърсиш помощта ми за да помогнеш на друг.

- Не знаех, че живееш според очаквания – отвърнах подобаващо.

     Може би подходих грешно, може би трябваше да си поиграя с нея, да я залъжа, да й обещая нещо, дори очевидно неизпълнимо. Аз просто влязох и й казах всичко както си беше. Като че ли наистина затъпявах.

- Помогни ми – казах пак. – Ти си последната ми надежда.

     От една страна, идването ми тук след толкова време беше в мой минус, Мариса не беше глупачка, но можех да почувствам как се оживи от появата ми. А онова, което щеше да получи в замяна, тя не можеше да пренебрегне.

- Добре – каза ми. – Настани се удобно, ще отнеме време.

     Изправи се и отиде до един от скриновете с разхлабени вратички, донесе няколко чисти съда, като най- големият беше керамична дълбока купа, няколко по- малки, както и хаванче. Върна се за втори път, носейки непрозрачни буркани със съставки, които подозирах бяха извлечени по гаден начин. Носеше и свещ и кибрит.

     Нареди нещата в кръг около купата и започна да си реди нещо под носа, сякаш беше забравила рецептата, върна се още няколко пъти и костеливите й пръсти с усилие отваряха бурканите, вадейки едно или друго от вътре. Разпознах сушен стрък от чернушка, клонче от черна върба, самакитка. Следващото беше дроб от бял гълъб и сърце от змия. Последното, очи от скариди богомолки, както тя ми обясни, животното с най- силното зрение в света. Счука ги в хаванчето си и ги добави в големият съд.

     Наблюдавах как работеше, ръцете й може да трепереха когато ми отваряше вратата, но сега дори не трепваха. Тя не се замисляше, дори не се поколеба колко и от кое да добави, извърнах очи, докато мачкаше сърцето в купата.

- Какво? – погледна ме с ирония. – Някога и ти беше доста навътре в тези неща, можеше да станеш чудесен мой последовател.

- Някога – натъртих.

- Подай ми сушените моркови – пръстите й нервно се раздвижиха, сочейки ми бурканчето най- в края.

- Салата ли правиш? – подразних се. – Надявам се да не ме подведеш, Мариса.

- Напречен срез на морков виждал ли си? – със същата подигравателна усмивка попита тя. – Прилича на ирис. Хората не случайно го използват при зрителни проблеми. Понякога няма нищо по- силно от природните източници.

- Дано да си права – казах само.

- А сега – тя се подпря на масата и огледа всичко, сякаш за да провери дали не беше пропуснала нещо. – Дай ми косата му.

Гледах я изпитателно. Тя със сигурност знаеше, че ако се опита да ме преметне, щях да я убия. Бръкнах в джоба си и извадих пластмасово пликче с черен кичур коса, косата на Майк, подадох й го.

- Надявам се това момче осъзнава какъв късметлия е. Някога ти би убил такъв като него, сега си готов да служиш на смъртните.

- Защо ли не се сетих, че ще ми правиш психологически профил – тръснах рамене недоволно. – Бъркай си треволяците и остави решенията ми на мен.

- Истински джентълмен – отбеляза Мариса, и когато спря да бърка съставките взе кибрита и драсна клечка, поднасяйки я над купата. – Това може да позамирише.

     Чу се пукот като от дал на късо електрически уред, появи се светлина, инстинктивно се отдръпнах назад. Разнесе се остра горчива миризма, примесена с нещо кисело, което започна да смъди и дразни, вдигнах ръка пред себе си. Червен огън бе пламнал в купата, Мариса застана над съда и започна да реди думи, някои от тях разпознавах като старинен латински, нещо за тленност и временен живот, за възвръщане на сили. С всяка следваща дума гласът й се напрягаше, добивайки някак злостно звучене. Заедно с това миризмата се усилваше, искаше ми се да изляза от тук. Малко по малко всичко свърши.

- Да беше казала, че ще има фойерверки, щях да дойда привечер – махах с ръка пред лицето си, сивкав пушек се носеше из стаята.

Мариса събра сместа от съда в чисто прозрачно бурканче и го запуши с тапа, която беше пробита и от нея висяха гарваново перо и няколко мъниста с неустановен произход.

- Занеси на човека това – тикна го тя в ръката ми. – Трябва да го приеме всичкото. Може да не подейства веднага, час или два са нужни.

     Стоях изправен и я гледах, никога не бях имал вяра на вещици, а тази беше една от най- способните, които бях срещал.

- Ти така и не разбра, Алекс, какъв контрол имаш над живите – каза ми някак омекнала, изтръсквайки ръцете си и събирайки останалото в покривката. – Можеше да поведеш армии, можеше да вдигнеш братята си и да завземете каквото пожелаете, можеше да повикаш децата си и да съсредоточиш силата си. Ти избра да бъдеш сам, за всичките си животи.

- Както казах – изпънах гръб – остави моите решения на мен.

- Никога не съм могла да ти въздействам – с тъга поклати глава Мариса. – Дръж – подаде ми стъклена овална колба. – Плати ми.

- Не – казах, очите й се вдигнаха към мен. – Пий тук и сега, не съм толкова глупав да оставя кръвта си при някой с твоите познания.

- Кръвта ти не стига за един път, за магията, която направих.

- Тогава ще дойда пак утре – рекох.

Тя разбра, че нямаше да се пречупя, остави стъкленицата и направи няколко крачки към мен.

- Надявам се вкусът да е като едно време.

     Разрязах ръката си и я поднесох към нея, тя я стисна, наведе се и запи. Отвращение покълна в гърдите ми, към нея, към себе си. Заричах се никога повече да не се обърна към нея, но нима имах някакъв избор? Не можех да оставя Майк, нямах право, щом имаше някакъв шанс той да прогледне.

     Откопчих ръката си от нея и видът на лицето й омазано в кръв, ме накара да трепна, спомних си защо толкова мразех вещиците.

- Не съм и очаквала нещо по-  различно от най- доброто от теб – каза ми тя, облизвайки се като хищник след лов.

- Радвам се – рекох. – Защото няма да се видим повече. Поне до края на човешкият ти живот.

- О, Алекс, не бъди толкова сигурен – тя се подсмихна. – Ти никога не си оценял истинската стойност на магиите ми.

- Какво означава това? – спрях се срещу нея. На една от полиците в буркан плуваше малко човешко сърце.

- Кръвта ти дава живот, красив мой кръвопиецо. Отдавна си мислех, че съм изгубила достатъчно време тук, но ти ми предостави възможност, която не можах да пропусна. Наистина ли смяташе, че една проста магия за възвръщане на зрението струва колкото безсмъртието ми?

     Очите ми се присвиха срещу нея, от устата й все още се стичаше моята кръв, ръцете ми затрепериха.

- Не – казах. – Не можеш.

- Аз ще умра човек, ако изчакам естествената си смърт. Но ако умра с твоята кръв в организма си, да речем утре... Видиш ли, тогава нещата ще вземат интересен обрат...

- Дойдох при теб и ти се доверих – излязох напред, сочейки я. Усещах как гласът ми бе станал нисък, очите ми сигурно бяха добили онзи червен оттенък.

- Миличък, върви спасявай смъртното си приятелче, а що се отнася до мен...

- Не – рекох и се приведох напред. – Не съм давал съгласието си да се превръщаш, ти ме използва!

     Още преди да бях показал, че ще нападна, Мариса изкрещя нещо на латински и усетих как бях изблъскан назад, гърба ми опря в стената.

- За всичките тези години така и не се научи да не си играеш с вещици, Алекс.

Болка обхвана гърдите ми, тя се опитваше да ме пречупи.

- Може да си стара – казах през зъби – но аз съм живял повече.

- Как смееш! – изпищя срещу мен.

Отблъснах влиянието й и вдигнах ръка пред себе си, масата затрепери, стъклениците по рафта се раздрънчаха.

- Неразумно, Алекс – Мариса грабна един от стъклените буркани и го разби в земята, зеленикав дим се издигна и плъзна в моя посока, но аз направих още една крачка напред, усетих как зъбите ми се показват.

- Ти беше неразумна смятайки, че ще дойда без протекция – изръмжах, бръкнах под дрехите си, вадейки древен гравиран на ръка християнски кръст. – Мислеше си, че не съм научил нищо за хората? Научих, че са продажни копелета и няма да се двоумят да те предадат!

     Откъснах кръста от верижката на врата си и го вдигнах пред нея, магията й моментално се сви и се върна назад.

- Redi viventem in tenebris nigrum est. Аccipere virtutem in nomine ejus lucem.

Мариса отстъпи назад, очите й се бяха разширили от ужас.

- Назад! – изпищя, започвайки да реди магии срещу мен, за момент почувствах атака над съзнанието си, но вложих дори последната частичка от себе си в това да я отблъсна.

- Reditu in lucem tenebras abit!

Чу се трясък и тя се строполи на земята. Не губех повече време, приближих се и започнах да късам с нокти шията и гръдният й кош. Бях извършвал и по- големи мерзости от това, щях да си го простя някак. Заравяйки дълбоко ръка през трошащите се ребра, разкъсах аортата на сърцето и го измъкнах от гърдите й, кръвта пръсна. А сетне отрязах главата й и я хвърлих надалеч от тялото.

    

     Направил това, отстъпих назад. Вонята на магиите й още се носеше наоколо. Погледът ми падна на бурканът с жълтеникава течност, в която плуваше сърце на човек. Беше с размера на детски юмрук.

- Сгреших – казах на затъркалялата се в ъгъла глава – че не те убих още тогава.

Залях всичко с бензин и излязох от къщата преди огънят да се беше разраснал. Тя и всичките й проклети магии щяха да станат на пепел, веднъж и завинаги. Всички, освен една. 

     Когато стигнах на летището и оставих колата, въздействах на служителят. Не ме беше виждал и не знаеше кой е наемал лимузината. Качвайки се на самолета за Джърси си повтарях, че съм постъпил правилно, но нещо в мен потръпваше от отвращение. Не към вещицата, която бях убил, към мен самият, че го бях направил.



vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-17
прочитания: 63
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход