StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 160,387
   Потребители: 12,303
   Автори: 3,975
   Коментари: 301,227
   Точки: 2,620,980
   Съобщения: 122,362
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,770

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

МОЛИТВА

Момичето вървеше бавно, но неуморно. Усещаше под краката си горещата и суха пръст, успяла да проникне в обувките и. Загледа се в старците, които внимателно пристъпваха пред нея – беше се върнала при тях след толкова години и беше намерила сигурност. След дълго лутане и търсене, тя най – сетне откри своя дом, върна се към своето детство. Още от самото начало, от съвсем малка, бе усетила някаква особена връзка с това място и с този начин на живот...
Човекът пред нея оглеждаше все още неузрелите, но вече налети лози. Току посегне и оправи някоя неприбрана лозова пръчка. Момичето следеше движенията на възрастния мъж и се удивяваше на любовта, с която той докосваше зелените гроздове. Но тя видя и нещо друго...Прочете стаен страх в очите на мъжа и жената. Бяха вече доста стари, а грижите и обичта им към земята не бяха изчезнали. Тримата продължаваха да вървят, а над тях слънцето жарко напичаше сухата пръст и отнемаше безпощадно и малкото влага, запазила се в недрата и.
Старецът вдигна глава и заоглежда синьото небе. Момичето знаеше какво търси той, но по погледа му разбра, че за сега надеждите на стария човек няма да се сбъднат. Погледна нагоре и срещна най – чистото, най – ясното и прекрасно синьо, което някога бе виждала. Тя знаеше, че двамината пред нея копнееха за дъжд. Почувства тяхната мъка и усети страх... Стана и жал жената, когато видя как тя докосва един изгорял и съсухрен грозд, в който вече нямаше живот. И тогава изведнъж разбра от какво в породен страхът в нейната млада душа... Гледаше с болка напуканите и съсухрени ръце на старците и мъката и стана още по - дълбока, а страхът по – осезаем. Осъзнаваше, че животът им постепенно се стопява... така, както бе изсъхнал онзи грозд, както живот нямаше в момента и в сухата пръст под краката им. А тя не искаше да ги изгуби... беше твърде рано... Все още се нуждаеше от тях: от обичта им, от подкрепата им, от силата им... Но момичето беше удивено от силния дух на своите близки. Беше изненадана, но и щастлива заради тяхната борбеност и вяра, защото въпреки натежалите си години, двамата старци продължаваха да се борят неуморно със земята. Тя ги разбираше и обичаше, защото беше израснала при тях на село и беше закърмена с много любов към земята.
Дочу слабото, едва доловимо шептенето на възрастната жена. Не разбираше точните думи, но беше сигурна, че разговаря с Бог. Безброй пъти бе чувала шептенето на своята баба; тогава беше още дете, тогава живееше с тях – далече от шумния и прашен град. Беше израснала тук на село, беше свободна и щастлива. Това място познаваше, откакто се помнеше. То я изпълваше със спомени – сладки и болезнени, но все свидни и прекрасни. Тук беше играла хиляди пъти: тичаше на воля из полята; ходеше за риба; играеше на най – различни игри, предимно момчешки, защото бе мъжко момиче и ненавиждаше да я приемат за по – слаба. Бе готова да се състезава срещу всяко момче, дръзнало да примери силите си с нея; и не веднъж беше понатупвала съседските момчета. Тук създаде трайни приятелства. Тук се научи да чете и пише; научи се на труд. Именно на това място се научи да бъде Човек. В последствие само доизграждаше характера си, като допълваше наученото. Но своите първи уроци по откритост и честност, по доброта и справедливост усвои именно тук от двамината старци.
Толкова чувства напираха в душата и в този момент... Тук беше усетила и болка: болката от детските наранявания, от загубата на любими хора и болката на една несподелена любов.
Но сега не искаше да мисли за онези мигове на безнадеждност, сега бе доволна и щастлива, сърцето и преливаше от радост. Само да не беше този сковаващ страх – мразеше да губи това, което обичаше, просто мразеше да е сама. С цялата си душа желаеше да спре времето и да запамети всяка подробност от днешния ден... Един ден щеше да има нужда от тези красиви спомени... Помисли си, че никога не се е чувствала по – спокойна и щастлива, и природата никога не е била по – прекрасна.
И тогава тя вдигна очи нагоре, сключи ръце на гърдите си и зашептя страстно своята молитва. Разговаряше с Бог и молеше за живот, за благоденствие и за още много такива мигове на доволство и щастие със своите близки.
Молеше за отсрочка... и вярваше в Божията милост !!!

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2005-04-26
прочитания: 341
точки: 0 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход