Ана беше от онези момичета, които ясно се открояваха сред другите. Тя имаше особено излъчване, много дълга руса коса и кристално  чисти сини очи. Беше добра с всички, това й беше в природата, но имаше хора, които постоянно искаха да й навредят.

    Ана се измъчваше, но беше момиче със силен дух и устояваше на честите незаслужени \"удари под кръста”

     Девойката от малка сънуваше странни сънища, които й правеха силно впечатление, но не можеше да  проумее техните послания. Под тяхното влияния и тя самата навярно изглеждаше на околните странна и може би  затова  се дистанцираха често от нея и я обиждаха...

    Лятото вече беше дошло. Усещаха се  жегата и задуха които  бяха увиснали над  градчето.

     Най-после беше дошла ваканцията  и Ана отпътува  на гости  при леля си. Тя чакаше този момент с нетърпение. Знаеше каква красота я очакваше, защото селцето на леля й се намираше сред уникална  девствена природа, която радваше очите и сърцето й. Там тя наистина се чувстваше като у дома си...

     Пътуването мина гладко, въпреки жегата в колата, която ги изтощи. Когато най-после пристигнаха и чичо й спря колата на стръмната уличка пред родният дом на дядо й, леля й я посрещна с радостна усмивка и топла прегръдка.

      След като си починаха и се нахраниха, Ана излезе на традиционната си разходка из обезлюденото селце. Имаше много изоставени къщи. Някога там е кипял живот, а сега  се бяха превърнали в мъртви руини. Повечето от тях сега бяха убежище на разни животинки.

    Хората в селото се брояха на пръсти. Нямаше ги суетата и дразнещите шумове на големите населени места. Тук царяха  тишина и покой и на Ана точно това й харесваше.

   Тя обожаваше да остава насаме със себе си и с природата. Често ходеше до реката и се къпеше в бистрите й топли води, или просто стоеше и се вслушваше в звуците, които й звучаха като неземна музика. Това място я правеше наистина щастлива!

     След чудесната вечеря и сладките приказки с леля й и чичо й, Ана реши да си легне, защото планираше да стане много рано на следващата сутрин, за да се порадва на изгрева.

      Едва затворила очи се стресна. Чу странен шум, сякаш някой се разхождаше из стаята. Не видя никой. Помисли си, че е чула стъпките на леля си в коридора и отново отпусна  сънливо глава на възглавницата.

     Този път усети някакъв полъх върху лицето си  и чу равномерно дишане... Изнервена отвори отново очи, огледа  огряната от луната стая.  Като  не видя и този път нищо обезпокояващо реши, че й се причуват  несъществуващи шумове  плод на измореното й и превъзбудено съзнание.

   От дете и сънищата й бяха неспокойни. постоянно сънуваше хора  възрастни и млади, които я молеха за помощ. Заклеваха я да ги освободи... От какво ли?

    И тази нощ сънят се повтори. Все същите хора, все същите молби. Но този път беше различно. Видя себе си не като младо момиче, а като бял ангел...

     Отново се стресна и скочи от леглото. Разсъмваше се и тя излезе на балкона, за да погледа как слънцето величествено се издига над  притихналото селце.

     Загледана в лъчезарния възход на слънцето, Ана отново чу отчетливият  настойчив шепот: \"Освободи ни! с който вече беше свикнала. Напоследък той я преследваше навсякъде. Този път тя събра смелост и реши да отговори:

- Но кои сте вие? Как да ви помогна?  Отговор не последва.

\"Колко съм наивна! Че кой ще ми отговори?  помисли си момичето.

 

   След закуска Ана  реши да пообиколи селото. нещо й подсказваше, че именно тук ще намери отговор на въпросите, които я измъчваха.

    Обиколи доста от запустелите къщи, но не откри нищо. В руините на последната къща забеляза странни символи, начертани на една от стените в мазето, а на тавана   откри  разпокъсана книга написана на непознат за нея език.

    Когато се наведе да я вземе, Ана усети невидимо присъствие, което я накара да потръпне. Побърза да излезе от къщата ,от която вече и се виеше свят. Някой я докосна по гърба и тя се обърна. Зад нея нямаше никой, но  чу  онзи шепот: \"Освободи ни!”

\"Това вече е прекалено! - помисли си ядосана и гневно извика:

 

- Стига! Оставете ме на мира!

   В този миг се случи нещо неочаквано. Ана внезапно получи видение. В него стара жена проклинаше селото:

- Да опустееш дано и всички души да останат приковани тук! След като изрече тежката си клетва жената почина и от тялото и излетя гъста черна мъгла.

     Друга жена плачеше и беше много изплашена, след което я погледна и каза, че само ангел може да ги спаси от тежкото проклятие...

     Видението трая само миг, но на Ана й се стори, че са минали часове. Беше потресена и объркана. Зад гърба си чу някакво свистене и се обърна стресната. Гъста черна мъгла се спускаше право срещу нея. Вдигна инстинктивно ръце пред гърдите си и изрече някаква молитва на непознат за нея език. Почувства, че на гърба й се разтварят невидими криле и силна светлина озари очите й и разпръсна черната коварна мъгла.

      Тогава видя  молещите я за помощ хора, прокълнати да останат заключени във времето и в руините на собствените си домове. този път те й изпращаха радостни послания, преди да се отправят към  сияйната светлина, която озари небето на прокълнатото село.

     Всичко приключи само за миг. Ана стоеше развълнувана и все още невярваща  на случилото се...

     Минаха години. В последният от странните си  сънища Ана научи, че книгите, които намери в руините са били безценни за  лоши хора, които са се занимавали с черни магии  и са тормозели хората от китното някога балканско селце. Една жена ги открила и се опитала да ги унищожи, с което предизвикала тежкото проклятие на вещиците.

     Ана продължаваше да живее  живота на обикновените хора, но вече знаеше, че е земен ангел, изпратен с мисия на този свят. Тя с никого не сподели какво й се беше случило в онзи съдбовен ден сред руините, но посвети целият си живот  да помага  на страдащите и онеправданите.