От няколко дни го виждах в ранните сутрешни часове да рови в контейнерите за смет… Озърташе се наляво, надясно, като че ли се страхуваше от нещо. До него неизменно стоеше изпосталяло куче, което с изплезен език напрегнато следеше старческите ръце, ровещи в чуждите боклуци.
  Понякога старецът вадеше стара дреха, оглеждаше я внимателно и ако преценеше, че би могъл да я ползва, я пъхаше в големия полиетиленов чувал, който висеше на гърба му.
  Но ако попаднеше на скъпоценно парче хляб или на недоядено парче месо, кучето скачаше с надежда, въртеше опашка, скимтеше и умолително впиваше очи в очите на стареца, който явно беше по-гладен и от кучето.
  Виждах с каква мъка разделя окаяното парченце храна с четирикракия си другар. Навярно самият той от дни не беше хапвал по човешки. Влачеше едва – едва краката си, обути в стари, скъсани маратонки. Те явно му бяха големи и поради това, или пък поради липса на връзки, за да не се плъзгат по замръзналия асфалт, бяха омотани с парцали,. Леденият вятър злобно развяваше предниците на дрипавата кожена подплата без ръкави, с която се беше загърнал клошарят и смъкваше кафявия вълнен шал от бялата му глава…
  Гледката беше потресаваща! Наблюдавах го през прозореца на топлия си апартамент и сърцето ми се свиваше тревожно. Сякаш там, до контейнерите за смет, виждах собствения си баща, отхвърлен от обществото, лишен от грижи, унизен и обречен да доизживее последните си дни, споделяйки съдбата на бездомните животни.
  „Какво ли го е довело до такова жалко състояние? Каква ли зла орисия или човешка неправда са му отнели правото на нормален живот? Няма ли близки, деца, които да се погрижат за него? Има ли дом, нима и нощем зъзне под мостовете, или в някоя развалина?”
  Преди седмица беше Задушница. Ден за отдаване почит на мъртвите. Станах рано в събота, за да сваря жито и да изпека погача за душите на починалите си близки. Реших да направя и да раздам от любимите на родителите ми палачинки. Топли, намазани с масло и пълни със сладко от сини сливи, което толкова обичаха. Направих обичайния брой раздавки, като подготвих една специално за стария клошар. В неговата торбичка сложих освен всичко, което бях приготвила, и един цял хляб, щафетка салам и шише с топло мляко. И без това нямаше как да отида на село, за да раздавам на гробищата.
   В обичайното време, около 7 часа, го видях да се задава по улицата, придружен от вярното си куче. Бях вече облечена. Грабнах торбата с раздавката, взех друга, по-голяма, в която бях сложила едно запазено, дебело подплатено палто, което съпругът ми отдавна не носеше, едни топли и здрави все още ботуши, от години непотърсени от зет ми, и слязох на улицата при стария човек.
  Той тъкмо вдигна разочаровано очи от празния контейнер и сконфузено ме погледна. Сигурно мислеше, че ще изхвърлям торбите, защото се дръпна назад, вперил жадно поглед в тях. Остана безкрайно изненадан, когато, вместо да ги изхвърля, му ги подадох с думите:
  - Вземете, дядо! За „Бог да прости!” нашите мъртви!
  Старецът ме погледна с влажни от напиращите в очите сълзи и пое торбите с разтреперани от вълнение ръце. Посинели и напукани от студа, пръстите му стиснаха здраво безценните „съкровища”, като по чудо предназначени специално за него – клошаря, бездомния самотник, свикнал да бъде гонен, презиран, унижаван или отбягван с погнуса от повечето хора.
  - Бог да ги прости! – прошепна старецът с одрезгавял от студа глас и една трудно сдържана сълза се търкулна по небръснатата му бледа буза.
  - Гледам те повече от седмица да минаваш по нашата улица. - Нарочно не споменах ровенето в отпадъците. - Нямаш ли си други близки, освен това куче?
  - Нямам си вече никого. А от една година и дом си нямам – въздъхна печално човекът. - Станах и аз жертва на човешко „ милосърдие”. Съдба! Било ми писано да свърша живота си като скот, изхвърлен на улицата стар и болен, без покрив над главата си.
Погледнах го изненадана и заинтригувана от горчивината и отчаянието , които долових в отговора на въпросите ми. Въпреки окаяния му вид, старецът явно не беше нито слабоумен, нито простоват.
  - Но какво се случи? От града ли си или от селата? – попитах пак.
  - Остави, добра жено! Тя не е за приказване. Отивай си вкъщи, че и ти премръзна! И да ти кажа, не можеш с нищо да ми помогнеш. Щом и от съда не можаха… Не съм от тука, от близко село съм, но тук по се намира по нещичко, с което да преживям някакси.
  И старецът сложи двете торби в чувала и повлече премръзналите си нозе към следващите контейнери…
Тръгнах към блока с тягостно настроение. Мъчно ми беше, че трябва да отида на работа и няма да мога да посетя гробовете на родителите и сестра си. Домъчня ми и за този стар, нещастен човек.
  Докато чаках асансьора, във входа влезе и дъщерята на съседите.
  - Ти, лельо Ани, май сън не си спала от бързане да изхвърлиш боклука? Видях, че и интересна компания си имаше? Струва ми се, че и друг път съм виждала този старец, с когото така си „ гукахте„ край кофите за смет– пошегува се младата жена.
Но на мен изобщо не ми беше до шеги в този момент. Споделих с няколко думи причината за ранната ми „ среща” и темата, по която си „гукахме” с клошаря и добавих:
  - Разбрах, че е от от селото на твоя съпруг, но повече нищо не ми каза, Може за това да ти се струва познат…
  В това време асансьорът дойде и потеглихме мълчаливо нагоре. Бях сигурна, че последните ми думи изобщо не й бяха направили впечатление.
Но след два дни отново се срещнахме случайно в кварталното кафене. Поздравихме се и тъкмо мислех да седна на съседната маса, тя ме покани при себе си. Приех, още повече, че тя също беше сама.
  - Знаеш ли, лельо Ани, ти се оказа права за онзи старец от Кукорево. Оня ден се почувствах много неловко, заради глупавата си шега, за която ти се извинявам! Дължа ти извинение и за мислите, които не споделих тогава с теб и заради които после се почувствах много засрамена.
  В първия момент, като те видях да си говориш с клошаря, си помислих, че точно на теб не ти прилича да се занимаваш с такива отрепки. Още повече да раздаваш на такъв човек в памет на близките си. Дори побързах да разкажа вкъщи на какво „специално” събитие съм станала неволен свидетел. Но съпругът ми веднага се сети за кого от неговите съселяни става въпрос и ми разказа историята му, от която ме побиха тръпки. Замислих се за превратностите в живота, за човешката алчност и низост, за безразличието, с което посрещаме чуждото нещастие и за липсата на добри закони и институции, които да защитят измамените и да накажат измамниците.
  А твоята постъпка сега виждам в друга светлина. И се чувствам засрамена, че не оцених твоя милосърден жест, че и аз като болшинството от моите съвременници съм станала коравосърдечна, себична и безразлична към чуждото нещастие. Разбрах, че всеки може да изпадне в подобно положение, независимо от това кой е бил, как е живял и заслужил ли е подобна съдба. Точно като този човек. Казвал се Стоян и до преди десетина години бил един от уважаваните съселяни на моят съпруг, докато над главата му се посипали беда, след беда, които са го докарали до днешното му състояние.
  И тя ми разказа историята, започнала с един „милосърден” жест и приключила с отнемането на цялото имущество на стареца, благодарение на предварително скроения коварен план от страна на хитрата му „благодетелка „ и нейната дъщеря.
Старецът живеел на село в голяма и хубава къща. Имал и петдесетина декара земя. Не бил женен и след смъртта на родителите си останал съвсем сам, но живеел нормално. За съжаление, един ден получил инфаркт и едва тогава осъзнал, че няма кой да му отвори вратата и да се погрижи за него в този тежък момент.
  Когато излязъл от болницата едва–едва позакрепнал, разбрал, че е невъзможно да се справи сам и решил да пусне обява в рубриката за запознанства на един вестник, в която се казвало: „Болен, самотен мъж, обезпечен материално, със собствено жилище, търси добра жена за гледане, срещу храна и квартира”.
  Още на следващата седмица се отзовала приятна жена на средна възраст, която се представила за вдовица с една дъщеря, самотна като него. Трогнала го с разказ за тежката си вдовишка съдба. Омаяла го със сладки обещания да се грижи за него като за брат. Харесала му демонстрираната от нея скромност и почтеност. Жената не искала от него нищо друго, освен покрив над главата си и прехрана срещу грижите за него и домакинството му.
Не можел да се нарадва на късмета си. С присъствието си Дора, така се казвала жената, стоплила и оживила самотното му сърце.
Настанила се тя в дома му и поела цялото домакинство.. Била грижовна, внимателна, добра и много скоро спечелила доверието на болния старец. Дал й той и пълномощно да движи всичките му финансови въпроси. Така продължило цели две години. Пенсията на човека не била голяма, тъй като дълго време гледал старите си родители и нямал възможност да работи на пълен работен ден. Но се справяли някак си с нейна помощ.
  Дора успяла дори да му издейства дори еднократна парична помощ. Един ден, докато лежал изтощен от поредната сърдечна криза, Дора се върнала от града при него и с лъчезарна усмивка му съобщила:
  - Честито, бай Стояне! С помощта на дъщеря ми ти отпуснаха парична помощ от общината. Уредих да се явиш и на ТЕЛК за отпускане на инвалидна пенсия. Ама нали знаеш, че така лесно пари не се дават. Трябва да подпишеш куп документи. Искат да им занеса и нотариалните актове за къщата и земята ти. Ще ги прегледат и веднага ще ти ги върнат.
Пък и за оформянето на документите пред ТЕЛК ще трябват копия от тези документи и от личната ти карта.
  И омаян от сладките й приказки, заблуден от „безкористната всеотдайност” на „благородната” Дора, наивникът се хванал. Дал й всичките си документи за самоличност и собственост. И виждаш до къде го е докарала неговата наивна доверчивост и наглостта на измамницата.
  Тя „доказала” с документи в съда, че дядо Стоян доброволно й е дарил имотите си от благодарност за грижите, които полага за него. А той явно е нямал друга възможност за преживяване, освен да стане един от бездомниците в този град, които съществуват благодарение на кофите за смет.
  Слушах разказа й и сърцето ми се изпълваше с вълна от състрадание, гняв, възмущение, тревога и разочарование от наглостта на крадлата и бездействието на държавата и на нейните институции по проблема.
  А стареца повече не видях. Навярно смъртта е била по- милосърдна към него и го е спасила от окаяния му живот, погубен от човешката алчност и беззаконието в държавата ни.

„МИЛОСЪРДИЕ”

От няколко дни го виждах в ранните сутрешни часове да рови в контейнерите за смет… Озърташе се наляво, надясно, като че ли се страхуваше от нещо. До него неизменно стоеше изпосталяло куче, което с изплезен език напрегнато следеше старческите ръце, ровещи в чуждите боклуци.
Понякога старецът вадеше стара дреха, оглеждаше я внимателно и ако преценеше, че би могъл да я ползва, я пъхаше в големия полиетиленов чувал, който висеше на гърба му.
Но ако попаднеше на скъпоценно парче хляб или на недоядено парче месо, кучето скачаше с надежда, въртеше опашка, скимтеше и умолително впиваше очи в очите на стареца, който явно беше по-гладен и от кучето.
Виждах с каква мъка разделя окаяното парченце храна с четирикракия си другар. Навярно самият той от дни не беше хапвал по човешки. Влачеше едва – едва краката си, обути в стари, скъсани маратонки. Те явно му бяха големи и поради това, или пък поради липса на връзки, за да не се плъзгат по замръзналия асфалт, бяха омотани с парцали,. Леденият вятър злобно развяваше предниците на дрипавата кожена подплата без ръкави, с която се беше загърнал клошарят и смъкваше кафявия вълнен шал от бялата му глава…
Гледката беше потресаваща! Наблюдавах го през прозореца на топлия си апартамент и сърцето ми се свиваше тревожно. Сякаш там, до контейнерите за смет, виждах собствения си баща, отхвърлен от обществото, лишен от грижи, унизен и обречен да доизживее последните си дни, споделяйки съдбата на бездомните животни.
„Какво ли го е довело до такова жалко състояние? Каква ли зла орисия или човешка неправда са му отнели правото на нормален живот? Няма ли близки, деца, които да се погрижат за него? Има ли дом, нима и нощем зъзне под мостовете, или в някоя развалина?”
Преди седмица беше Задушница. Ден за отдаване почит на мъртвите. Станах рано в събота, за да сваря жито и да изпека погача за душите на починалите си близки. Реших да направя и да раздам от любимите на родителите ми палачинки. Топли, намазани с масло и пълни със сладко от сини сливи, което толкова обичаха. Направих обичайния брой раздавки, като подготвих една специално за стария клошар. В неговата торбичка сложих освен всичко, което бях приготвила, и един цял хляб, щафетка салам и шише с топло мляко. И без това нямаше как да отида на село, за да раздавам на гробищата.
В обичайното време, около 7 часа, го видях да се задава по улицата, придружен от вярното си куче. Бях вече облечена. Грабнах торбата с раздавката, взех друга, по-голяма, в която бях сложила едно запазено, дебело подплатено палто, което съпругът ми отдавна не носеше, едни топли и здрави все още ботуши, от години непотърсени от зет ми, и слязох на улицата при стария човек.
Той тъкмо вдигна разочаровано очи от празния контейнер и сконфузено ме погледна. Сигурно мислеше, че ще изхвърлям торбите, защото се дръпна назад, вперил жадно поглед в тях. Остана безкрайно изненадан, когато, вместо да ги изхвърля, му ги подадох с думите:
-Вземете, дядо! За „Бог да прости!” нашите мъртви!
Старецът ме погледна с влажни от напиращите в очите сълзи и пое торбите с разтреперани от вълнение ръце. Посинели и напукани от студа, пръстите му стиснаха здраво безценните „съкровища”, като по чудо предназначени специално за него – клошаря, бездомния самотник, свикнал да бъде гонен, презиран, унижаван или отбягван с погнуса от повечето хора.
- Бог да ги прости! – прошепна старецът с одрезгавял от студа глас и една трудно сдържана сълза се търкулна по небръснатата му бледа буза.
- Гледам те повече от седмица да минаваш по нашата улица. - Нарочно не споменах ровенето в отпадъците. -Нямаш ли си други близки, освен това куче?
- Нямам си вече никого. А от една година и дом си нямам – въздъхна печално човекът. - Станах и аз жертва на човешко „ милосърдие”. Съдба! Било ми писано да свърша живота си като скот, изхвърлен на улицата стар и болен, без покрив над главата си.
Погледнах го изненадана и заинтригувана от горчивината и отчаянието , които долових в отговора на въпросите ми. Въпреки окаяния му вид, старецът явно не беше нито слабоумен, нито простоват.
- Но какво се случи? От града ли си или от селата?– попитах пак.
- Остави, добра жено! Тя не е за приказване. Отивай си вкъщи, че и ти премръзна! И да ти кажа, не можеш с нищо да ми помогнеш. Щом и от съда не можаха…Не съм от тука, от близко село съм,но тук по-се намира по нещичко, с което да преживям някак си.
И старецът сложи двете торби в чувала и повлече премръзналите си нозе към следващите контейнери…
Тръгнах към блока с тягостно настроение. Мъчно ми беше, че трябва да отида на работа и няма да мога да посетя гробовете на родителите и сестра си. Домъчня ми и за този стар, нещастен човек.
Докато чаках асансьора, във входа влезе и дъщерята на съседите.
- Ти, лельо Ани, май сън не си спала от бързане да изхвърлиш боклука? Видях, че и интересна компания си имаше? Струва ми се, че и друг път съм виждала този старец, с когото така си „ гукахте„ край кофите за смет– пошегува се младата жена.
Но на мен изобщо не ми беше до шеги в този момент. Споделих с няколко думи причината за ранната ми „ среща” и темата, по която си „гукахме” с клошаря и добавих:
- Разбрах, че е от от селото на твоя съпруг, но повече нищо не ми каза, Може за това да ти се струва познат…
В това време асансьорът дойде и потеглихме мълчаливо нагоре. Бях сигурна, че последните ми думи изобщо не й бяха направили впечатление.
Но след два дни отново се срещнахме случайно в кварталното кафене. Поздравихме се и тъкмо мислех да седна на съседната маса, тя ме покани при себе си. Приех, още повече, че тя също беше сама.
- Знаеш ли, лельо Ани, ти се оказа права за онзи старец от Кукорево. Оня ден се почувствах много неловко, заради глупавата си шега, за която ти се извинявам! Дължа ти извинение и за мислите, които не споделих тогава с теб и заради които после се почувствах много засрамена.
В първият момент, като те видях да си говориш с клошаря, си помислих, че точно на теб не ти прилича да се занимаваш с такива отрепки. Още повече да раздаваш на такъв човек в памет на близките си. Дори побързах да разкажа вкъщи на какво „специално” събитие съм станала неволен свидетел. Но съпругът ми веднага се сети за кого от неговите съселяни става въпрос и ми разказа историята му, от която ме побиха тръпки. Замислих се за превратностите в живота, за човешката алчност и низост, за безразличието, с което посрещаме чуждото нещастие и за липсата на добри закони и институции, които да защитят измамените и да накажат измамниците.
А твоята постъпка сега виждам в друга светлина. И се чувствам засрамена, че не оцених твоя милосърден жест, че и аз като болшинството от моите съвременници съм станала коравосърдечна, себична и безразлична към чуждото нещастие. Разбрах, че всеки може да изпадне в подобно положение, независимо от това кой е бил, как е живял и заслужил ли е подобна съдба. Точно като този човек. Казвал се Стоян и до преди десетина години бил един от уважаваните съселяни на моят съпруг, докато над главата му се посипали беда, след беда, които са го докарали до днешното му състояние.
И тя ми разказа историята, започнала с един „милосърден” жест и приключила с отнемането на цялото имущество на стареца, благодарение на предварително скроения коварен план от страна на хитрата му „благодетелка „ и нейната дъщеря.
Старецът живеел на село в голяма и хубава къща. Имал и петдесетина декара земя. Не бил женен и след смъртта на родителите си останал съвсем сам, но живеел нормално. За съжаление, един ден получил инфаркт и едва тогава осъзнал, че няма кой да му отвори вратата и да се погрижи за него в този тежък момент.
Когато излязъл от болницата едва–едва позакрепнал, разбрал, че е невъзможно да се справи сам и решил да пусне обява в рубриката за запознанства на един вестник, в която се казвало: „Болен, самотен мъж, обезпечен материално, със собствено жилище, търси добра жена за гледане, срещу храна и квартира”.
Още на следващата седмица се отзовала приятна жена на средна възраст, която се представила за вдовица с една дъщеря, самотна като него. Трогнала го с разказ за тежката си вдовишка съдба. Омаяла го със сладки обещания да се грижи за него като за брат. Харесала му демонстрираната от нея скромност и почтеност. Жената не искала от него нищо друго, освен покрив над главата си и прехрана срещу грижите за него и домакинството му.
Не можел да се нарадва на късмета си. С присъствието си Дора, така се казвала жената, стоплила и оживила самотното му сърце.
Настанила се тя в дома му и поела цялото домакинство.. Била грижовна, внимателна, добра и много скоро спечелила доверието на болния старец. Дал й той и пълномощно да движи всичките му финансови въпроси. Така продължило цели две години. Пенсията на човека не била голяма, тъй като дълго време гледал старите си родители и нямал възможност да работи на пълен работен ден. Но се справяли някак си с нейна помощ.
Дора успяла дори да му издейства дори еднократна парична помощ. Един ден, докато лежал изтощен от поредната сърдечна криза, Дора се върнала от града при него и с лъчезарна усмивка му съобщила:
- Честито, бай Стояне! С помощта на дъщеря ми ти отпуснаха парична помощ от общината. Уредих да се явиш и на ТЕЛК за отпускане на инвалидна пенсия. Ама нали знаеш, че така лесно пари не се дават. Трябва да подпишеш куп документи. Искат да им занеса и нотариалните актове за къщата и земята ти. Ще ги прегледат и веднага ще ти ги върнат.
Пък и за оформянето на документите пред ТЕЛК ще трябват копия от тези документи и от личната ти карта.
  И омаян от сладките й приказки, заблуден от „безкористната всеотдайност” на „благородната” Дора, наивникът се хванал. Дал й всичките си документи за самоличност и собственост. И виждаш до къде го е докарала неговата наивна доверчивост и наглостта на измамницата.
  Тя „доказала” с документи в съда, че дядо Стоян доброволно й е дарил имотите си от благодарност за грижите, които полага за него. А той явно е нямал друга възможност за преживяване, освен да стане един от бездомниците в този град, които съществуват благодарение на кофите за смет.
  Слушах разказа й и сърцето ми се изпълваше с вълна от състрадание, гняв, възмущение, тревога и разочарование от наглостта на крадлата и бездействието на държавата и на нейните институции по проблема.
  А стареца повече не видях. Навярно смъртта е била по-милосърдна към него и го е спасила от окаяния му живот, погубен от човешката алчност и беззаконието в държавата ни.