Слънцето следеше кой какво прави през днешния ден като стражар. Един крадеше, друг се смееше, трети носеше вода на болната си майка. Имаше и спящи. Някой сееше зърно. Но от онова зърно, Божието. И то покълваше на едни места, на други се загубваше.

Беше събота, ден на починалите. Както всяка сутрин отец Иоан беше станал„ с кокошките”, целуваше всички икони за” добро утро”, но най- дълго се застояваше пред старата икона на Божията майка, която си я беше купил за едно левче от една софийска будка за вестници. Жената му беше казала, че заради пукнатото стъкло е толкова евтина. А от лицето на Богородица грееше най- чистата Жена, сякаш оживяла в сърцето на стареца и той побърза да купи скъпоценната Вещ. Малкият Иисус така бе обгърнал Майка Си, сякаш не искаше да я пусне никога. И Той никога не Я пусна.

Отец Иоан и днес се молеше, да покровителства цяла България и всички странстващи българи: „ Еееех, Богородичке”- говореше И той- лека - полека България опустява...Къде отидоха българчетата, Майко? Нима тук няма работа? Нима тук няма красота на природата? Бог се е погрижил за всичко! За какво са им толкова пари? Защо са им тези скъпи коли? Твоят Син кога дойде няма да ги пита каква марка кола си карал, а ще гледа делата им! Ех, деца, децааа...”, изохка старецът и угаси по навик свещта, защото пестеше, да има за други дни. Помоли се и за покойната си съпруга и за други починали. Помоли се и за заминалия си син за чужбина, който само го
„ крънкаше” за пари. Уж за обучение, после не му стигали за квартира, но дядо Иоан знаеше, че не е за това. И когато спря да му праща, Олег започна да заплашва баща си, че щял да го убие, че затъвал в дългове заради него и все в този нечист дух лъжи...
А той си ходеше на барове, джакузита, проститутки, профукваше на баща си парите, събирани левче по левче от треби, докато остана без една стотинка, наистина изритан от една „ изгора”- възрастна дама, у която живееше и и плащаше наем „ в натура”. Всичко това дядото усещаше, защото Господ му беше дал дарба на прозорливец. Душата го болеше...Мислеше си, че е загубил сина си безвъзвратно, че едва ли ще се върне и покае като блудния син. Но се молеше да стане чудо...
-Отче Иоане, как сте? – провикна се през дувара съседката Стефана, отивайки да отключва църквата.
-Аааа, Стефанке, слава на Бога, търпи ме още!- весело отговори старецът.- Ти отивай, аз ей сега ще дойда. Само да откъсна цветя за Божията Майка. -взе бастунчето и лека-полека отиде да откъсне най- красивите цветя, а после се запъти към черквицата, за да отслужи панахиди, да изповяда, да прочете молитви. Леля Стефанка го повика:
-Отче, дошло е едно момиче, виж я тука. Иска да се изповяда.
- Влез, момиче, влез. Ей сега идвам.- я покани отец Иоан и отиде да си вземе от другата стаичка молитвеника. Момичето беше с бебенце в слинг, но отецът не обърна внимание. Чак когато се върна, видя момиченцето, което бе подало главица изпод слинга и се зарадва:
-Яяя, какво нежно творение на Бога! Заради тях Господ още ни пази. Кажи, девойче, какво те мъчи?
И младата жена заразказва за патилата си...Идваше си при болната майка, мъжът и починал. Младата жена идваше за постоянно. Беше учителка по теология. Но в училището на селото имаше 50 ученика. Младите бяха заминали кой за големия град, кой за чужбина,” какво да правя тук, като няма развитие”- казваха, а наоколо – красота. Едни поляни, градини с ябълки, череши, круши, едно инак голямо селско стопанство, което нямаше вече кой да управлява, около реката, която лъкатушеше- върби, сякаш се навели и плачат с оплаквачките когато имаше погребение. Над училището- огромно гнездо с щъркели. Цялата църква- заобиколена с чимшир и бели рози...Но някакси- липсваше някой, липсваше нещо...Красиво, но неразвито, запустяващо, неподдържано от женска ръка. И тази ръка дойде. Господ я изпрати.

Днес имаше много панахиди и трябваше да се ходи и на гробищата. Пътят към гробището минаваше покрай стадиона на селото, който бе обграден с големи тополи. От тях прехвърчаше бял памук, като сняг. Децата си запушваха ушите от страх да не оглушеят. Имало такова поверие, че ако ти влезе пухче от топола в ухото, ще оглушееш. Върволица от хора се бяха запътили към гробищата, много смърт имаше в това село. Всяка седмица. Но...хората там бяха неверници. Да идваха има- няма петима души в неделите на Света литургия, а на големи празници- почти цяло село, но- за да се наклюкарстват, децата да се бутат и закачат, без никой да обръщаше внимание на думите-„ Елате да се поклоним на Христос, нашия Бог!” Или „ Със страх Божии да пристъпим...”. Сега вече църквата си имаше обитател, вярно чедо, което да учи децата на Словото Божие. Мариника не можеше да си тръгне след изповедта, а помоли да дойде до гробищата с отеца, да си поговорят още.

В неделя сутринта селото сякаш бе друго. Кога бе и останало време покрай това бебенце, та беше извършила толкова добри дела тази девойка?- се питаха селяните и си шушнеха, да не би да се е вселила някаква добра фея в нея, или да не е самодива, защото езичеството за съжаление беше окупирало жадния им за нещо забавно мозък и четяха хороскопи, бяха суеверни, искаха хляб и зрелища. Но Мариника бе толкова скромна, че не им показа зрелище, а добри дела, такива, от които една част от населението оцениха. Беше ходила за вода до близкия кладенец, беше освежила цялото село, беше поляла всички обществени места с цветя, паркът, който беше преди това сух, оклюмал, сега беше живнал, сякаш за една нощ се беше раззеленил...градинките в двора на църквата се усмихваха, Мариника беше обгърнала с вода и слънчогледите, които щяха да израстат стройни като момци. Цялото село бе обхванато от тях, и като разцъфваха, сякаш стража пазеше селото. Затова го наричаха Слънчогледовото село.Тя беше нахранила с хляб и улични кучета и котки, та вървяха след нея покорно. Мариника се беше запътила към църквата, водейки за ръчичка малкото си детенце, защото отецът и беше казал, че „ ...светото причастие е лекарство за човека” и тя искаше детенцето и да е здраво. Разказваше и колко е красива България и как малко и трябва да я поддържаме красива, а тя ще става все по- красива и по- красива. Вървяха и Мариника и показваше: Това, мамче, са скалите на Врачанския балкан, а наай- високото място, покрито все още със сняг- виждаш ли го?- това е връх Вола, там , където е убит Христо Ботев, а тук- е новото туристическо селище „ Дядо Йоцо гледа”, някой ден ще те заведа на тези места, само да пораснеш...

Отец Иоан беше на седмото небе откакто дойде Мариника, той нямаше дякон и му се прииска тази „ нежна душа” както обичаше да я нарича, да бъде дякон в църквата, но...жени не можеше да бъдат на такъв пост. Но тя му беше повече от дякон. Мариника беше пример за майка и християнка. По нейн съвет кметът на селото нареди да се направи път до реката, да се почисти коритото, да може да се лови риба, да си играят деца, каза още да засадят дървета, направиха детска площадка, имаше батут, децата скачаха на него и се веселяха, заприиждаха деца от други села, от близките градове Мездра и Враца, майки с колички се разговаряха с Мариника, я тя ставаше кръстница на децата и водеше майките до църквата отец Иоан да им изпее с топлия си глас молитва, а тя помагаше на жените да избършат иконите, водеше църковния хор...

Една сутрин отец Иоан не се молеше пред светата икона на Божията майка, а в леглото си. Нямаше кой човек да му помогне. Беше получил сърдечен удар. Един Господ бдеше над него. И тя- Мариника- дойде. Дядото я беше повикал. Цяла нощ не можеше да спи, очакваше да се случи нещо. Беше напрегната нощ. Слава Богу отецът беше щастлив и доволен. Нищо, че беше жена. Той оставяше църквата на човека, който за няколко дни направи това, дето никой не беше правил досега. Момичето, което никога не каза- нямам време. Тази, за която пише в завещанието от отец Иоан- „ На моята дъщеря в Господа Мариника, която направи толкова много за света, за хората, за моята грешна душа, но най- вече за Бог, за нея и малката Доминика, оставям моите книги, които тя на дела ги показа. Но само тя може да ги пази. Оставям и дома си. Защото аз син нямам...”

ххх

Един мъж търсеше баща си, да го убие. Като научи какво се е случило, той се запъти към къщата на майката на Мариника.
-Как се казваш?

-Доминика.

-Майка ти къде е?

-На училище.

-А как се казва?

-Мaриника.

ххх

Селото плачеше. Днес изпращаха Мариника и Доминика след кървавата драма. Но те бяха във венци и слава при Господа. И при отец Иоан. Там, където е вечна красота, непреходна. Подобна на тази, която Бог чрез Мариника на земята показа. Че и тук, в България може да бъде красиво, добро място, но трябват работливи, любящи ръце, вярващи и боголюбиви сърца. Като сърцето на Мариника.

ххх

Пожарът беше ослепил очите на Олег и той бягаше, крещейки в тъмното, от цял легион демони, защото беше техен. Пожарът в къщата не беше изгорил книгите на отеца, защото той ги завеща на Мариника и тя ги пазеше. Пазят се и до днес, а добрите дела на някои по примера на Мариника се чуват и виждат и в наши дни. И както е казал митрополит Климент Търновски( Васил Друмев)- „ Има православие у нас, има и български народ”, нека добавим- Има ли действащо православие у нас, има и красива България!