МЪЛЧАНИЕТО
четвърти разговор с Ведрина
Водата тихо ромоли в сребристия бързей на утрото и отнася със себе си топлия сън на реката. Целунати от ярката светлина на слънцето, красиви отражения с потрепване се къпят в бистротата на синия вир, над който пълзи лека утринна мъглица. Така приятно е, потънал в единение, да съзерцавам как утрото прелива в идващия ден. От отраженията във водата по лицето ми потрепват игриви слънчеви зайчета. Блясъкът им ме кара да притворя очи, изпаднал в мълчаливо съзерцание. Усещам мекият галещ полъх на вятъра, като целувка по челото и се усмихвам, защото знам, че с него, при мене идва Ведрина.
- Не пееш тази сутрин и не свириш? – подхваща тя веднага телепатичния си разговор с мене.
Не отговарям нищо.
- Защо мълчиш?
- Защото думите не идват тази сутрин. Защото думите отидоха при другиго. Това ме прави малко тъжен.
- И сега, какво?
- Ще другарувам с моето мълчание.
- Добър другар ли е мълчанието? – ме пита тя.
- Добър, защото досега не ме е никога предавало– отвръщам аз.
- И само заради това ли?
- Че малко ли е то!? Но не само заради това. В утробата му зреят плодовете на творчеството ми и в него се избистря мисълта ми. Мълчанието не само за мене е добър другар. Ето, чуй, кове то песента на бързея в реката, а върховете на планината изтеглят в него светлината на небето и прокарват пътя на деня. Небето пък, сред тишината му, извлича песента на висината за облаците бели, в най-дълбокото мълчание.
- А някои защо крещят, тогава? – дочувам врява откъм улицата зад реката.
- Човек крещи, когато нарушават вътрешния му духовен мир. Когато е излязъл извън кожата си. Крещенето е вид самозащита, спрямо нечия агресия или някаква опасност.
- Да. Крещенето се явява като контрапункт на мълчанието.
- Може и така да се каже. Крещим, за да ни чуят, за да ни забележат, за да покажем сила и способност да се защитим, за да уплашим другия насреща и да му покажем, че също можем да сме агресивни.
В разговора ни настъпи малка пауза. После добавих тихо:
- Крещим навярно и от страх срещу забравата. С мълчанието рядко можем някого да нараним, а с думите се случва често…
Водата в речното корито бълбука тихо и се пени. Отлетял е прохладният порив на утринния лек ветрец, а с него и Ведрина незабелязано се е оттеглила след думите ми. И в този миг блажен, на релаксацията в тишината, аз разбрах, че бе дошла, за да върне думите при мене.