StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,931
   Потребители: 12,344
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,431
   Точки: 2,642,715
   Съобщения: 148,485
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Лъч надежда

Ани проследи с поглед отдалечаващия се автобус и със съжаление поклати глава. Сега щеше да й се наложи да върви до вкъщи, а вече се беше стъмнило... Не биваше да се бави толкова на това парти, но какво пък – нали “заби” ново гадже. Какво от това, че ще трябва да се прибира пеша сега.
Нощта беше приятно топла и извънредно красива – нямаше и едно тъмно облаче, което да закрие звездите, те си блещукаха все така ярки и блестящи, а имаше и пълнолуние... Всъщност нямаше да й се отрази зле една дълга разходна в това хубаво време. Ани се замисли дали все пак не беше малко опасно да се прибира сама сега, но след това отхвърли тази мисъл – какво ли можеше да й се случи толкова... И тя тръгна по тъмната уличка...
Мислите й се въртяха около последните няколко часа. Весо беше изключително момче и тя се бе влюбила в него още когато го видя за първи път преди година. Сега, след като и той й бе признал чувствата си към нея, всичко си дойде на мястото. Точно както в телевизионните сериали с техния традиционен щастлив край...
Дълбоко умислена, тя не усети, че не е сама... А щом чу стъпките на преследвачите си вече беше трърде късно. Тя побягна с всичка сила, но в тази тъмнина не виждаше нищо... Сърцето й биеше в забързан ритъм, самата тя като че ли бе изгубила способността си да мисли от завладелия я страх. Те приближаваха... Тя се обърна назад за да види какво е разстоянието, което ги дели.Това обаче се оказа грешка – в тъмнината се препъна и падна на хладния асфалт. Изправи се, но някой грубо дръпна ръката й. Обхвана я истински ужас... Колко бяха? Двама, трима...?
- Я, какво имаме тук... – изсмя се един от тях грубо. Глас, който тя успя да разпознае...
Ани яростно се съпротивляваше... Безнадеждно. Почувства силен удар в главата – явно някой бе решил да сломи напълно съпротивата й – и след това тя загуби съзнание. Последното, което чу, беше звукът от късане на плат.
Няколко часа по-късно се събуди. Болеше я глава, а дрехите й... Мъжете си бяха тръгнали. Беше още тъмно, но слънцето скоро щеше да изгрее. Никой не беше разбрал за разигралата се драма...
Ани не каза на никого. В следващите няколко дни тя не излизаше от къщи, не говореше с никого, почти не ядеше. Родителите й бяха разведени и тя живееше само с майка си, която пък беше много уморена като се връщаше от работа и рядко обръщаше внимание на дъщеря си.
Един ден Весо дойде да види Ани.
- Ей, какво става с теб, мила? – нежно попита той, но не получи отговор. Когато се опита да я целуне, тя се дръпна като опарена и отчаяно му каза:
- Просто си върви... Не искам да виждам никого, така ли не разбра? Искам да съм сама... – прозвуча така сякаш всеки миг щеше да заплаче, но това не стана – тя отдавна вече бе изплакала всичките си сълзи. Нямаше плач, а само една безгранична болка и отчаяние, които я преследваха и денем, и нощем... Сутрин често се будеше с писъци, преживявайки отново станалото.
- Защо не ходиш на училище? – продължи Весо, пренебрегвайки думите й – Какво се е случило след последния път, когато се видяхме?
- Не ми напомняй за онзи ден! – почти извика тя – Не искам да си спомням за това... Но аз вече никога няма да бъда същата, разбери го...
Весо помълча известно време преди да се обади пак.
- Ти се прибра сама, нали?
Тя кимна и извърна поглед. На него не му трябваше да слуша повече, знаеше колко опасен беше квартала. Можеше да се сети какво е трябвало да преживее тя, разбираше защо не й се живееше вече. Наведе се и хвана ръката й.
- Искам да те помоля да си силна... Такива неща се случват, трябва просто да го приемеш и да продължиш напред. Иди в полицията... Можеш да помогнеш това да не се случва на други! Така ще помогнеш и на себе си, да преодолееш най-сетне този кошмар, заради който си спряла да водиш нормален живот. Аз ще бъда с теб и ще ти помагам...
- Само защото ме съжаляваш – помръкна тя.
- Не, Ани – поклати глава Весо – Обичам те, така ли не го разбра! Никога не бих те оставил в такъв труден за теб момент... Ти няма да бъдеш сама в това, обещавам ти, миличка.
Тя го прегърна. Вярваше му. С Весо до себе си щеше да се справи, беше убедена.
- Обичам те...

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2005-03-21
прочитания: 357
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход