StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,767
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,718
   Точки: 2,643,672
   Съобщения: 148,787
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,770

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (9)

  Пазарът на подниво 3. Малко хора го очакваха с нетърпение, понеже малцина можеха да си позволят да пилеят кредити. Заради посещението ни в болничното крило и алкохолът, а и някои други дребни разходи, сега ми бяха останали около четирсет и три кредита, половината от това, което планирах да похарча. 
- Трябва ли ни платно за стена с африкански мотиви? – Кулое оглеждаше изложените предмети, някои от тях напълно абсурдни за положението и мястото, на което се намирахме.
- Ще го взема на Джо, сигурно ще си спи с него, няма да иска да го остави.
Подминахме сергия с камуфлажни панталони, и аз и той имахме, нямаше да харчим излишни пари.
     Пазарът всъщност беше сбор от около четирсет продавачи, натрупали стоката си кой където намери в една от бившите командни зали, през останалото време се използваше за склад. Шефовете пускаха хора от седмо и осмо ниво да продават това, което са разменили или купили от други кораби, като наетите получаваха малък процент. 
- Какво е това? – Кулое се бе надвесил над една ниска маса и гледаше странно на вид устройство, прикрепено към пружина.
- Изстрелва разни неща във въздуха – показа човекът как пружината се затяга и после се освобождава.
- Казваш, че нямаме питейна вода, но продават играчки? – погледна ме той, докато подминавахме.
- Тук могат да ти продадат и баба ти, запушвай си ушите и си пей, ако те заговорят.
     Имахме няколко цели: спален чувал, някакво горнище за мен понеже ръкавите ми вече висяха на парцали, разни неща за лична хигиена, но докато обикаляхме и видях как са вдигнали цените средно с по два кредита за всичко, сметнах, че трябваше или да вземем само чувал, или да отбираме от останалите неща.
- Няма да стигнат – казах, спирайки се в ъгъла да поговоря с него, докато едър мъж ни предлагаше евтин тютюн.
- Не ми трябва чувал, казах ти.
- Зимата наближава – настоях. – Ако следващият път не успеем и ги разграбят, няма да е никак весело. 
- Ще му мислим следващият път – рече той и ме дръпна да продължаваме.
Добре, помислих си, това ми бяха спестените пари от три месеца, нямаше как да събера четирсет за чувал за толкова кратко време.
     Както вървяхме той ми направи знак да спрем. На една от масите бяха наредени някакви старинни джунджурии, дървени купички, шалове в ярки цветове, будистки символи. Той ми посочи черна броеница с дървена плочка с йероглиф на нея. Струваше петдесет кредита.
- Сестра ми имаше такава – тихо каза той. – Молеше се всяка вечер. Може ли? – каза и взе броеницата в ръка за да я разгледа. Отново се обвиняваше.
     Гледах го как затвори очи и започна да се моли, редейки думи на непознат за мен език, сепна се, когато мъжът зад масата я измъкна от ръката му, продължи с мен и стисна устни.
- Кулое, сигурна съм, че тя е добре. Спри да се тревожиш.
- Не може да си сигурна.
- За всички ни е тежко, но...
- Знам, че се опитваш да ме успокоиш – погледна ме той. – Благодаря ти. Но не помага. Всичко, което не направих за тях, сега ще тежи на моята съвест.
     Това може би беше най- зрялото нещо което бях чувала от него от началото на престоят му тук до сега. 
     И все пак не исках той да се обвинява. Не беше правилно. Сами отговаряхме за себе си. Бях наясно, че порядките и възпитанието на японците бяха по- различни от нашите, и все пак не можеше да се очаква от един син да издържа майка си и баща си, както и сестра си. Не можеше да се очаква при възникнал шанс да се спасиш, да продължаваш да тънеш в тинята от самосъжаление и вина.
     На следващият завой се разделихме, той не искаше да говори и каза, че ще поразгледа и ще се срещнем след десет минути на пътеката при вратата. Използвах времето да си намеря топло горнище, на моето и гърбът му беше протрит. Купих си такова черно с качулка за девет кредита. 
     Докато минавах покрай сергията с женски дрехи две жени от второ ниво бяха грубо изблъскани от друга от трето, реших, че на кораба се случваха достатъчно гадости, за да си затварям очите. Вместих се със сила между жените и тормозителката, и тя ме изгледа високомерно.
- Внимавай какво правиш, червей!
- Ти си червей – рекох и извадих картата си. – Нареди се на опашка. И поработи върху тоя задник, заемаш място за двама.
Видях как двете жени се подхилкват, благодарни за появата ми. Така и аз успях да разгледам на спокойствие.
     Не трябваше да хабя много от спестяванията, способите за лична хигиена бяха най- важни и трябваше да се подменят поне през месец. Четката за зъби можеше да изтрае още, но самобръсначката ми, не, имах нужда и от други женски работи, които не бяха евтини. 
     Но когато  спрях на сергията, нещо привлече вниманието ми. Бяла разкроена дълга пола на едри маргарити. Беше абсурдна, всъщност, но отдавна не бях носила нищо женствено, ноктите ми бяха изпочупени, косата – безобразна, понечих да попитам за цената и после се отказах. 
     А после си казах, защо пък не?
     След десет минути се срещнах с Кулое на пътеката, той си беше намерил някакъв черен суитшърт с цип, не можеше да кара по тениска денем и нощем, стоеше му добре, всъщност. Тръгнахме обратно, бяха ни останали към двайсетина кредита. Въобще не успяхме и да се обърнем към сергиите с храна, там можеше да се намери наистина всичко. 
- Не взе ли платното на Джо? – подкачи ме той. 
- Много го обичам, но не – отвърнах подобаващо и той се засмя, бутайки се в мен.
- Ако беше взела и двете звезди, сега щеше да имаш достъп и до вип масите – каза изведъж Кулое. – Отворени са за всички от пето ниво нагоре. Щеше да имаш и кредити.
- И  щеше да ми е тихо и спокойно – натъртих. – Също щях да си изхарча кредитите за глупости, щях да се връщам сама вечер, да заспивам в мълчание, да водя същият празен сив живот. 
Той отвори уста да възрази, но аз продължих.
- Нямаше да има на кого да покажа подниво 3, Терасите, нямаше с кого да се укривам в коридорите на котелното.
Той се подсмихна. 
- Нямаше да има кого да целувам – допълних тихо и се обърнах към него, устните ни се докоснаха.
- Не знаех, че един наложник струва толкова скъпо тук.
- Ще престанеш ли? – стръсках ръката му, той се засмя, доволен, че ме е подразнил. – Вече не си ми наложник, първо ниво си.
- На мен си ми харесва така – отвърна и аз се обърнах на една страна да прикрия усмивката си.
- Достатъчно е, че в онзи ден се изправи срещу охраната заради мен. Това тук е равносилно на самоубийство. 
- Какво да кажа, аз съм си тъп по рождение.
- Добре, че нямам високи изисквания – влязох му в тона. Сега беше негов ред да ме сръга.
     Кулое беше странен индивид. Никога не бях срещала мъж като него през живота си. Държеше се освободено за неща като секса, като се имаше предвид, че се познавахме от месец, но обелваше само няколко думи за семейството и миналото си. Един ден лежеше в краката ми, на следващият скачаше срещу охраната като да бе хлапашки двубой.
      Държеше ръката ми докато вървяхме, но ми се развика когато жертвах едно ниво за него, за да не се разделим. Имаше изключително сериозно изражение, което придаваше характерност на младоликото му лице, изведнъж казваше някоя дивотия и започваше да се смее, или ми правеше зайчета докато говорех с другите, и ме караше да изглеждам нелепо. 
     А вечер лягаше до мен, подобно на мокро от дъжда птиче, може би единственото време, когато се отпускаше истински. Показваше слабост.
- Днес е петък – каза ми, докато чакахме да изгасят лампите, сместени на спалният ми чувал.
- Още ли? – измърморих, бях се убила, тялото ми отказваше да помръдне. 
- Остава един ден до Неделя.
Изсумтях в отговор. 
- Имам планове за Неделя, свободна ли си?
- Не – рекох, без да отварям очи. – В неделя обикновено пътувам, този път ще ходя в Париж.
Чух го как се засмива, релето изщрака и лампите угаснаха.
- Отложи Париж за другата седмица, искам да те заведа някъде този път.
Вдигнах рамене и се усмихнах на чувството му за хумор.
- Хубаво – рекох. – И без това съм била там. 
 
     Събота премина като сън. Дълъг, непостоянен и лош сън, сякаш се опитваш да спиш и се будиш през половин час, горещо ти е но трепериш, нито е светло, нито тъмно, напрегнато е, неспокойно. 
     Работех на поточната линия и костите ме боляха, исках да седна, спомних си предишната си работа, там, навън. 
     Тогава работех в някакъв магазин, супермаркет, работех на каса, имах слушалки с музика, дъвчех дъвка, носех косата си разпусната и си слагах грим. Нищо не беше останало от онази мен, това ме натъжи. Вече не бяхме хора а машини, работещи като зъбни колела, за да не спре корабът. Новите части ни трябваха, ако спрем да ги произвеждаме, старите щяха да се износят твърде бързо, моторът щеше да прегрее, ремъците щяха да се изтрит, колелата да спрат. Щяхме да си останем по средата на нищото и Корабът да се превърне в наша последна дестинация, в гробница. 
     Не беше честно, трябваше да сме сърдити, на себе си и на света. И бяхме. 
     Но това не променяше нещата.
 
     Работният ден свърши върнахме се в Корпуса с облекчението, че утре беше Неделя. Спомних си за думите на Кулое, докато го чаках, това ме накара да се усмихна. Това място имаше нужда от повече хора като него. И същевременно не. За какво ни беше фалшива ндежда в един вече мъртъв свят? Нищо нямаше да се промени, да се подобри. Париж го нямаше, за да се надявам да отида там, беше паднал много отдавна при битката с руснаците, ракета улучи кулата и съоражението се срина като изби над двеста души в онзи ден. Сега там нямаше нищо друго, освен отломки.
     После дойдоха земетресенията, погълнаха онова, което хората бяха разрушили, земята погреба в себе си безчинствата ни, заедно с нас. Последните оцелели сега бяха по тези Кораби, навън нямаше нищо, за което повече да се борим.
- Хей – гласът на Кулое ме изтръгна от тъжните размисли, тръснах глава за да прочистя мислите си.
- Хей – отвърнах. – Как е?
- Супер – рече саркастично. – Преместиха ме.
- Преместили са те? – върнах се в настоящето. 
- Да,  заради ръката – вдигна той гипсираната си лява ръка. – Казаха, че губя много време на машината, сложиха ме на бро да пиша отчетите.
Започнах да се смея, той ме погледна объркано.
- Скоро май ти ще заповядваш на мен – казах и изкозирувах.
- Къде искаш да отидем утре?
Сега аз гледах объркано. Нима не беше забравил?
- Не знам – вдигнах рамене – нямаме много варианти. От къде ти дойде тази идея? – погледнах го. Не очаквах да настоява.
- Заедно сме – рече и по някаква причина това го смути, измести поглед от мен. – Исках да те изведа на среща.
- Среща?
Още  се усмихвах но исъзнах, че е сериозен. Застинах.
    Не бях ходила по срещи от десети клас. Не бях от романтичните, спомних си как едно от момчетата ми подари цвете и ме покани, излязохме няколко пъти. Останалите ми връзки след това също не се основаваха на дърпане на столове и целуване на ръка, всъщност се държах повече като мъж. Винаги аз доминирах във връзките си с мъжете, иначе не се получаваше. 
     Никога не бях позволявала мъж да ме третира като по- слаба, за мен бе обидно някой да се опитва да ме закриля, можех да се справям сама и държах това да е ясно на всички. Дори преди войната и опустошението, аз никога не бях играла слабата жена, бях видяла достатъчно в предишният си живот за да знам, че и без пушки и смърт животтът беше гаден. 
- Сериозно ли ме каниш на среща? – попитах, сякаш се приземих обратно от високо.
Той вдигна рамене и ми се усмихна.
     И тази усмивка ме обезоръжи. Не знам какво правеше този човек с мен, караше ме да се чувствам извън контрол, не можех да въздействам на себе си. От години не бях била толкова безпомощна да управлявам собствените си мисли.
- Утре – каза ми. – В дванайсет. Ще те взема от... Стената.
И двамата прихнахме.
- Не признавам нищо по- малко от лимузина.
Той изпръхтя.
- Ще дойда с мотора, каква ти лимузина.
     Заспахме както обикновено, аз от ляво, той – отдясно, от външната страна. 
     
     Когато на другата сутрин се събудих, първата ми мисъл беше: „Неделя! О, свещена Неделя!”
Сетне се извърнах на другата страна и осъзнах, че Кулое го нямаше. Веднага си спомних, че става по- рано от мен за работа, а после, че е Неделя.
    А после се иправих до седнало положение толкова рязко, че кръвното ми се срина, и изругах.
    Погледнах часовникът си, беше десет и половина, днес беше Неделя и аз се бях успала, той каза, че ще ме вземе в дванайсет.
- Мамка му! - извиках и скочих.
Разрових се изпод дюшека да намеря торбичката с личните си принадлежности и хукнах към банята.
     
     Всяко ниво на Кораба имаше общи бани. Големи сумрачни правоъгълни помещения с двайсети душа на стената, всеки на половин метър от другия. Банята беше с мухъл по стените а водата – ограничена. Имаше отдушници на тавана и сифони по средата на пода. Дълга петнайсет метра и широка осем, на отсрещната стена бяха мивките, също толкова на брой. Тоалетните бяха зад вратата веднага вляво.
     Мразех и баните и тоалетните, караха ме да се чувствам сякаш влязла в бунище, сиво и отвратително, внимавах да не се опирам никъде. Имах чувство, че пода ще поддаде и ще пропадна в септичната яма.
     Оставих гъбата, сапуна и шампоана на една от мивките и се заех да се събличам, намятайки кърпата до тях, нямах време сега да следя за чистотата. Метнах дрехите си върху кърпата и се намърдах под душа, трябваше да съм бърза, имахме ограничено количество вода.
     В банята освен мен беше само още една жена, наричаха я Марина. Минаваща четирсетте, физически симпатична но вечно с физономия на отвратеност, лицето й бе сбръчкано от изражението й на погнуса. Гледаше ме докато се сапунисвах поради липса на друг овлажнител и прокарвах самобръсначката по краката си.
- За къде си се разбързала така, на среща ли отиваш? – подкачи ме, застанала на третия душ от ляво на дясно, аз бях на четвъртия, крановете му не бяха толкова разбрицани.
- Нещо такова – рекох. 
В бързината се порязах и изругах звучно, чух я как се подсмихва подигравателно.
     Когато приключих с тази си задача измих косата си с шампоан – един единствен, който се продаваше тук, за всякакъв тип коса, изсушаваше моята и тя бухваше неприятно, гледах да не използвам много.
Избърсах се с кърпата още докато Марина се сапунисваше, облякох се и хукнах обратно към Корпуса.
     Облякох новият си суитшърт, опитах да изчистя петната по кецовете си, които вече бяха засечени до неузнаваемост и черното бе станало сиво. Разресах косата си с пръсти, погледът ми падна на раницата ми, коленичих и отворих капака.
     Извадих отвътре бялата пола с маргаритите, веднага се почувствах като идиот. Той, а и целият корпус щеше да ми се смее ако решах да облека подобно нещо. Никой тук не носеше такива дрехи, още повече с н подобедесен. И дължина.
Беше единайсет и десет, хрумна ми нещо и хукнах нагоре към Подниво 3.
     Вдясно по Терасата имаше коридор, който отвеждаше до администрацията. Там се описваха броят на пасажерите и имената, с които се водеха, както и ранговете им. Почуках силно, беше Неделя, молех се да има някой. За мое успокоение тънкият глас на Дорис долетя отвътре, отворих и се вмъкнах в кабинета, затваряйки след себе си.
     Администрацията приличаше на всеки скучен офис, досаден и претъпкан. Стените бяха пожелтели и допълнително осветени от напрягащите погледа жълти лампи, офисът беше два на два, задръстен с шкафове с папки, които скърцаха под тежестта на документите. Вдясно между два големи шкафа зад изтъркано от употреба метално бюро седеше Дорис – възрастна дама с огнена къдрева коса, провиснало от бръчки лице и огромни очила с червени рамки. Изгледа ме с обичайното отегчено изражение.
- Какво искаш? – попита.
     Нямах игла и конец, но се сетих, че в Администрацията имаха телбод. Вдигнах полата и секретарката наклони глава на една страна.
- Шегуваш ли се с мен?
- Ще ти платя – рекох й.
     Стоях по средата на тесният офис и се опитах да подгъна равномерно полата, докато Дорис обикаляше около мен с телбода.
- Криви са – рекох и извадих едно телче, което се заби в пръста ми. Изохках и осмуках пръста си за да спра кръвта.
     Тя като че ли се забавляваше, съмнявах се някой да я беше карал да свърши нещо различно от въвеждането на данни от години. 
- Младежът трябва да е много специален, за да се наконтиш така – отбеляза червенокосата и ми хвърли многозначителен поглед. Тя самата носеше вечната си плетена блуза и кафяв елек.
- Отивам на среща – рекох, и тя се изсмя.
- Полата е безвкусна.
- Нямаше голям избор – защитих си я.
     Това, което в момента правих с нея, беше да вдигна края й, по който имаше ситна дантела и да направя подгъв за да стига ръба й малко под коленете ми. Подгавът изобщо не беше идеален и си личеше как провисва, бях на път да го разваля. Свалих я и я оставих на бюрото между бумагите, щракайки с телбода за да я закрепя в новият й вид.
- Ще ми свършиш телчетата, момиче – скара ми се Дорис.
- Ще ти платя – понечих да извадя няколко кредита, които кътах, но тя махна с ръка.
- Донеси ми кафе утре, не искам да ми плащаш.
Кимнах, благодарих и се изнесох.
     Беше вече дванайсет без двайсет, когато минах отново през тоалетната и се върнах в Корпуса. Прибрах дънките си се огледах, Кулое го нямаше.
     Сега осъзнах, че краката ми се бяха изринали на места заради бръсненето, подгавът на полата бе очевидно крив и суитшъртът ми не й отиваше. Пригладих косата си и зачаках.
     Когато след десетина минути той се появи, по някаква причина сърцето ми се разбумтя. Пригладих косата си, почувствах се адски тъпо в тая пола. Едно телче отдясно беше щракнато накриво, щеше да ми извади очите.
     Изглеждах абсурдно, чувствах се страшно тъпо, не бях достатъчно хубава за среща. Докато Кулое вървеше към мен си помислих, че вече беше виждал всичко от мен, какво ми ставаше?
Застана пред мен и аз се изчервих като ученичка.
- Здравей – изломотих, не можех да разгадая изражението му.
- Уау! – каза най- накрая, когато спра да ме оглежда. – Изглеждаш...
- Знам, че е тъпа – подръпнах маргаритите и събрах крака, застъпвайки кецовете си. – Ще си обуя дънките... Само си изхабих кредитите за нея.
- Щях да кажа страхотно – прекъсна вайкането ми той. – Изглеждаш страхотно. И необичайно. 
- Много си мил, но не...
- Наистина, Карен, стои ти добре. 
     Сякаш бях газена лампа, а той току що наля гориво и запали фитила. Нещо топло плъзна през мен, изведнъж спрях да се тревожа как изглеждам.
     Кулое ме хвана за ръката и ме поведе по стълбището, от което бях дотърчала преди малко. Излязохме на терасите и си намерихме не толкова пренаселено място, седнахме на платформата и провесихме крака от терасата, охраната ни стрелна с поглед. 
- По- хубаво е от Париж – рекох, той се засмя.
- Чакай – рече и затършува из джобовете на горнището си. Хвана ръката ми и пусна в нея мъничка хартиена лилия, зяпнах.
     Съвсем бях забравила, че те можеха да правят чудеса от хартия. Изглеждаше толкова прецизна и идеална.
- Благодаря ти – промълвих. – Сякаш наистина сме на среща.
- На среща сме. 
Наведох се да го целуна, някой премина над главите ни. 
     Краката ме смъдяха и още бяха зачервени, подръпнах полата надолу за да не се вижда зачервяването, той протегна дясната си ръка и хвана моята.
- Защо се криеш? Изглеждаш добре в пола.
- Порязах се – признах си. – Не исках да се вижда.
- Къде?
     Кулое отметна ръката ми и придърпа плата за да разкрие рязката, която се бе подула неприятно. Пръстите му се плъзнаха по белега, отвлече вниманието ми от него като захапа устната ми и езика му се плъзна върху моя.
- Ти си забележителна жена, Карен – каза ми, когато устните ни се отлепиха еди от други. Лицето ми мигом пламна.
     Почувствах се като ученичка пред цял клас. Забравих, че ни делят три ранга и бяхме на Кораб в пустоща, че носех тази абсурдна бяла пола на цветя и протритите кецове. Всичко, което виждах, беше той. Боже, как бе възможно да е толкова хубав? 
- Кое ми е забележителното? – попитах беззвучно.
- Обвиняваше мен, че все още тая надежди, но ти просто преливаш от такива. 
- До сега трябваше да си разбрал, че не съм от най- умните, за да се замеся с теб.
Той прихна и двамата се разсмяхме.
- Какво е в Япония? – попитах, навеждайки се леко  за да видя под една от напречните подпори на перилата. – Никога не съм била там.
- Пренаселено – Кулое клатеше крака и се бе хванал за преградата като да управляваше кораб. – Адски подредено, педанично  правилно. 
- А езерата с лилиите, черешовият цвят, улиците със старите фенери?
Той се подсмихна. 
- Аниметата, усмихнатите момичета, вечната им младост... Търговски трик. Нищо никъде не е идеално. 
Никой няма да ти покаже изтормозените от работа служители или бедните квартали, ще ти покажат блясък и превъзнесени алтернатви за живота ти. 
Мълчах, не знаех как да отговоря. 
- Дойдох тук за да избягам от Япония, от стриктният й ред, от учтивите поклони, дори и да не те уважават. Задушаваше ме, исках да съм свободен. За това си тръгнах. И попаднах на това място - посочи с очи около себе си. 
     Виждах огорчение, изписано на лицето му. Това някак ме нарани.
- Майка ми беше твърдо против да заминавам, настояваше да се върна.
- Какво стана? - попитах тихо.
- Върнах се - каза той, гледайки някъде долу към Корпуса. - Само за да и събера багажа и да напусна окончателно. Разделихме се със скандал. Баща ми ми каза, че съм беозотговорен хлапак, предал семейството си.
- Значи не го мислиш. 
Той вдигна очи, разсеян от мислите си.
- Каза ми, че си ги предал, но това са негови думи а не твои.
Кулое се подсмихна тъжно и поклати глава.
- Има ли значение?
- Разбира се, че има значение. Ние сме това, което сме, а не което другите ни наричат.
- Аз избягах, Карен. Както и да го наречеш, нещата стоят така.
- Понякога - казах и хванах ръката му - да си тръгнеш е единствената алтернатива. Животът ти принадлежи на теб, не на някой друг. И смисълът му не е да оправдаеш нечии чужди очаквания.
- А твоите? - Тъмните му очи ме фиксираха изпитващо.
- За теб, ли? Очаквам да се справиш, с цената на всичко.
- Вече се справих веднъж. Цената беше семейството ми.
- Нима нямаше да ти струва по-скъпо, ако беше останал?
Той вдигна рамене, неопределено.
- Аз бях глупак, исках да бъда щастлив, вярвах, че нищо не ми е останало и хукнах след него без да се замислям. 
- Глупак ди ако смяташ, че това е безсмислено. Посмял си, осмелил си се да гледаш напред, да живееш за себе си. Това е единственото, което е трябвало да направиш.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-01
прочитания: 45
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход