StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,931
   Потребители: 12,344
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,432
   Точки: 2,642,723
   Съобщения: 148,494
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (8)

     Измина седмица, през която Корабът се отклони на югоизток, от наблюдателницата уловили движение. Изминахме петдесет километра за да установим, че са били прегладнели кучета, лутащи се в пустоща.

     Подминахме град, напълно пуст, не си правихме труда да изпращаме хора. Двама от Корпуса умряха. Единият беше Хенри, съседът ни по легло над нас, другият – мъжът с с отрязаната ръка. Беше станала инфекция, която прерастна в абсцес, в болничното не можаха да го закрепят и обявиха, че си е отишъл.

     Забавихме да изхвърлят телата през един от люковете, запалваха ги и ги пускаха, не можехме да позволим труповете да останат просто така, тровейки и без това замърсеният въздух.

     Преминахме покрай корито на пресъхнала река, бях виждала такива и преди, едри бели камъни светлееха по напуканата земя, както и кости от дребна риба. Нищо, което да уловим и използваме.

- Ще го бъде ли? – попита ме той, стояхме на терасата на подниво 3 и гледахме мравунякът от високо.

- Не знам – казах. – Във всеки случай, няма да ни уведомят, ако я закъсаме, не искат да става суматоха.

     Двама от дясно на нас сочеха нещо и коментираха, че тръбата към канализацията била за смяна, поставих пръсти на веждите си и разтрих. Не знаех кое беше по- лошо – да очаквам нещо лошо да се случи, или да не се случва нищо.

     Тук на Кораба нещата бяха еднотипни, ден за ден. Никой не чакаше и не очакваше нещо различно. Освен Неделите и Преброяванията, живота течеше без нещо да се променя. От време на време някой умираше.

- Помниш ли всички онези призиви преди двайсетина години – подсмихнах се горчиво. – Че нямаме Планета Бе, че няма да можем да ядем пари, че не сме върха на творението а дъното му, и че накрая всичко ще се обърне срещу нас?

Той кимна мрачно.

- Случи се. След като се избихме взаимно през Третата световна, сега Земята се превърна в токсична топка, излъчваща радиация. Ние сме си виновни.

     Кулое се пресегна и хвана ръката ми в неговата, не каза нищо. Поседяхме така, сетне решихме да се връщаме долу, забелязахме двама от пето ниво да се задават, не искахме неприяятности.

     Тръгнахме по коридора към тесните стълби, когато нещо изтрополи глухо пред нас, вдигнах ръка и опитах да фокусирам през мрака. Видя ми се, че някой изчезва в далечината.

- Какво по...

     Изведнъж залитнах и замалко да падна, спъвайки се в нещо. Изпищях и отскочих назад, блъскайки се в Кулое. Беше тяло, проснато на пода.

     Това беше реакция на ума, не, че толкова се уплаших. Когато осъзнах какво виждам, лед се спусна през трахеята ми и ме накара да потреперя.

- Извикай охраната – рекох. – Веднага извикай охраната!

Чух как стъпките му заглъхват братно по коридора и металната врата се затваря.

     Коленичих. Беше едро тяло, не виждах много в полумрака. Спомнихи си дебелият униформен. Трудно някой би могъл да го повали без да го изненада. Още по- трудно да го ранил, ако не е имал нож, на пода се образуваше тъмна локва точно около главата му, не виждах лицето, беше извърнат на една страна.

     Изправих се бавно и вдигнах очи към края на коридора, сега ясно си спомних как някой беше преминал от там, беше избягал. Докато охраната дойдеше, този някой можеше да се върне и да убие и мен, потръпнах. Точно за това обаче бях изпратила Кулое. Ако убиецът се появеше, по- добре беше той да е далеч от тук.

     В далечината се чуваше боботенето на компресорите, чуваше се и дразнещото кап-кап от някоя разхлабена връзка, времето минаваше влудяващо бавно. Бях настръхнала, сдържах дъха си.

     Най- сетне люкът отново се отвори, чух няколко чивта крака да бързат към мен, охраната буквално ме измести от мястото ми, бяха двама, Кулое ги следваше.

- Видя ли нещо? – излая ми едър здрав униформен на средна възраст. – Провери за пулс – нареди на другия и извади палката си.

- Сянка казах, все още опитвайки се да осъзная, че в краката ми лежи труп. – По коридора.

- Този коридор е глух. Ако е избягал натам, трябва да е зад ъгъла.

- Стойте тук – инструктира ни другият, и двамата се запромъкваха през натежалият мрак.

- Не гледай – отстъпих и го извърнах от мъртвият мъж.

     Охраната се смаляваше, вървейки към края на коридора, след малко се чу тъп удар, боричкане и викове, високият беше съборен на земята, другият съумя да се справи. Стисках дясната ръка на Кулое и не смеех да мръдна.

     До половин час подниво 3 беше отцепено, цялата налична охрана се събра, довтасаха Рибоците, дори един от шефовете лично слезе за да провери ситуацията.

- Убийство на подниво 3! – викаше през мегафона същият, който ни беше събрал при Преброяването. – Районът е затворен, забранено е да се качвате или да слизате там! Повтарям, забранено е...

- Какво сега? – прошепна Кулое, гледайки как двама лекари установяват смъртта и вдигат тялото, подът тъмнеше от кръв, оханата бе задържала някого.

- Сега идвате с мен!

     Поведоха ни по забраненият коридор, качихме се пак по тясното стълбище и излязохме на терасата. Шефът водеше, заобиколен от двама Рибоци и трима от охраната, двама вървяха след нас. Стигнахме до края на терасата и минахме през врата, забранена за всеки от шесто ниво надолу.

     Качиха ни на асансьор. Никой нямаше достъп до асансьорите тук, освен девето и десето ниво, самите шефове. Осъзнах, че ни водят на Ниво 3, стиснах още по- силно ръката на Кулое, не смеех да издам звук.

     Последното ниво нямаше нищо общо с Корпуса. Стените бяха от чист метал, без ръжда, драскотини или огъвания. Имаше кръпки тук – там, но не и стърчаща арматура и извадени болтове. Коридорът беше един – прав, широк и добре осветен, заведоха ни до края му и накараха Кулое да изчака отвън.

- Ще ви разпитам поотделно.

Вратата се затвори зад мен, разделяйки ни.

 

     Намирах се в самият Кабинет на шефа, беше огромен, скосен като таванско помещение, но таванът беше пет метра над главите ни. И за първи път откакто бях тук виждах светлина в кораба, стъклените матови панели с дебелина над метър пропускаха бледосивият цвят на небето, стоях занемяла.

- Седни.

Сепнах се и седнах.

     Вдясно от вратата имаше ниша, една от многото. В нея бяха подредени бюро и прост компютър, няколко монитора, телефон с отворени линии за връзка с поднивата и охраната, чуваше се припукване и говор от време на време. Бюрото беше просто, дървено, използвано и захабено, столът беше стар, кожен, в ъгъла имаше диспенсер с вода.

     Вниманието ми се насочи към шефът, който седна в стола си и ме загледа войнствено. Беше мъж на около петдесет и пет, дребен, мургав с черна права коса, големи очила с дебели черни рамки, топчест нос, неприветливо изражение. Носеше черен костюм – всички информатори и шефове носеха такива. Той ме гледаше.

- Покажи картата си.

Извадих с треперещи ръце картата, на която бяха споени трите жълти звезди, охраната ми я взе и я огледа.

- Говори сега – нареди шефът. – Коя си, какво правеше там, какво видя?

- Трето ниво съм – започнах с несигурен глас. – Живеем на ниво 2 в Корпуса...

- Кой е този с теб? – остро ме прекъсна мъжът.

- Казва се Кулое, докараха го преди по- малко от месец, нулево ниво е. Той е мой наложник.

- Какво правехте на терасата?

- Показвах му нивото, обяснявах му къде може и не може да ходи, нещата още не са му ясни.

- Какво се случи? – не ме доизчака той.

- Казах му да се връщаме, в коридора чух шум и видях сянка. Някой избяга, мъжът вече беше на земята, когато отидохме там.

     Мълчание. Охраната стърчеше над главата ми без да казва нищо, шефът се потриваше по брадата, гледайки в компютъра си.

- Излез – каза изведнъж и аз се сепнах. – Извикайте другия.

     Почти треперех, докато се разминавахме през вратата, Кулое ме гледаше с умолителен поглед, искаше ми се да му кажа нещо. Избутаха ме навън и затвориха.

     Чакането ми се стори безкрайно, очаквах всеки момент да чуя удар, извикване, дори изстрел, осъзнах, че се тресях докато униформеният продължаваше да стои до мен неотлъчно. Молех се да не нарочат Кулое, да не му направят нещо.

     Когато вратата се отори и ме поканиха повтротно, почти изтичах вътре. Застанах на отмалели крака пред бюрото и сложих ръка на рамото му без да ми пука за официалният код, вдигнах поглед към мъжът от ръководството.

- Версиите ви съвпаднаха – уведоми ме почти разочарован. – Заловихме човек в коридора, който в момента разпитваме.

Изтръпнах, знаех какво означаваше „разпитваме”. Сигурно го смилаха от бой и го изтезаваха.

- Вие двамата ще изчакате, докато разберем нещо. Изведи ги – кимна към охраната.

     Стояхме в чистият коридор, охраната продължаваше да ни пази, накрая краката ми се схванаха и приседнах на земята, Кулое ме последва.

- Какво мислиш е това? – попита тихо.

- Нямам представа. Мъжът е бил от охраната.

- Защо му е на цивилен да убива някой от охраната?

Униформеният, който ни пазеше ни изгледа лошо. За отмъщение, разбира се, всички мразеха охраната.

- Мислиш ли, че ще ни разделят? – попита той и вече стиснах ръката му с все сила.

- Няма да ни разделят – обещах му.

     Прекарахме часове пред вратата на шефа, никой друг не мина, влизайки или излизайки. По едно време усетих как главата на Кулое се отпуска на рамото ми, беше заспал от изтощение. Половин час по- късно извикаха само мен в кабинета. Позволиха ми да седна.

- С какви имена се водиш? – попитаха ме първо.

- Карен.

Отново както одеве, мъжът премисляше нещо. Сетне каза:

- Разкрихме заговор между наш човек от охраната и двама от чевърто ниво. Заловихме и двамата. Организирали са канал, през който са изнасяли и препродавали ресурси. Явно са имали спор и са решили, че човекът ни ще ги издаде, за това са го убили. Откраднатата стока е на стойност над триста и петдесет кредита.

Зяпнах.

- За съжаление ресурсите вече са разпродадени из Кораба и изхабени, но успяхме да изземем кредитите. Вие двамата сте се оказали на неподходящото място но в подходящ момент. Благодарение на теб каналът е разкрит. Заради тази ти помощ те повишавам в чин пети.

Ахнах.

- Присъждате ми две звезди?! – не можах да повярвам.

- Ще получиш по- добро място за спане и по- добра храна.

Униформеният му връчи картата ми, на бюрото му лежеше печатът за звезди – подобна на преса машина, в която картата се поставяше.

- Чакайте, а Кулое? Той също помогна, той беше с мен, повика охраната...

- Наложникът ти е нов тук, ти си тази, която го е изпратила да докладва. За него не се предвижда награда.

     Застинах. Това не беше честно, но щях да го приема някак, можех да деля храната с него както по- рано.

     Пето ниво обаче не живееха покрай Стената. Те пребиваваха в дясната част на Корпуса след Южния коридор. Спомних си как му казах, че нямаше да се разделим. Ако отидех там, нямаше да го видя повече.

- Не – казах. – Той също помогна, трябва да повишите и него.

- Не прекаляваш ли? – изръмжа ми охраната.

- Той заслужава повишение колкото мен.

- Това е офертата ни – без следа от емоция в гласа отвърна шефът. – Ако я отхърлиш, решението си е твое.

     Да откажа да ме повишат с две нива от нищото? Щеше да ми отнеме години да достигна пети ранг, три или повече, сигурно бях полудяла. Почти кимнах, когато се спрях.
     Не можех да оставя Кулое, просто не можех. Откакто дойде тук му казах, че ще се погрижа за него, без мен щеше да остане сам, той беше никой в тези среди.

- Разделете ги – казах. – Дайте едната звезда на мен, другата на него.

Шефът ме погледна с вдигната вежда.

- Искаш да дадеш звездата си на него?

- Направете мен четвърти ранг, а него – първи.

- Така ще останеш на същото място, ще изгубиш привилегиите си. Пето ниво работят с час по- малко, четвърти ядат същото, живеят на същото място.

- Направете ме четвърти ранг.

Шефът поклати глава и пое картата ми, пъхайки я в процепа.

- Наложник, друг път – изсумтя охраната, сетне подаде и неговата карта.

     Гледах как пресата се спуска, чу се изтракване, и когато се вдигна, чисто новата звезда димеше на допреди малко празната вдлъбнатина. Печатът за звезди стопяваше жълтият метал и го щамповаше, така отбелязваха звездите.
Шефът плъзна втората карта и след повторно изщракване полагащата се на мен звезда бе споена за картата на Кулое.

- Интересен човек си – каза ми костюмираният и се загледа в мен, докато взимах все още нагорещените карти. – Да жертваш цяло ниво заради нов.

- Предпочитам да жертвам една звезда – казах – отколкото човещината си.

     Когато ме изведоха в коридора Кулое скочи на крака, очите му щяха да изтекат, вперени в моя посока.

- Заведи ги до корпуса – инструктира униформеният, който пазеше мен и другият ни поведе по обратният път.

- Какво стана? – не издържа Кулое. – Едва дочаках да излезеш.

- Ще ти разкажа като слезем долу.

- Разкажи ми сега.

Той се спря.

- Вървете, вие двамата – сгълча ни охраната.

- Вземи – подадох му картата и той я пое, чак след това забеляза звездата на нея и вдигна поглед, запнял.

- Повишили са ни в ранг?

Кимнах, прибирайки своята карта.

- Не мога да повярвам! – той се хвърли на врата ми и се наложи охраната отново да ни подкани. – Какво е станало долу?

- Натресли сме се докато са организирали изтичането на ресурси. Благодарение на нас са разкрили канал, за това ни повишават.

- Повишиха теб – намеси се мъжът. – Ама ти си идиот.

- Не се меси – отвърнах.

     Отказах да говоря докато не стигнахме в Корпуса. Кулое разпитваше и досаждаше, накрая търпението ми започна да се изчерпва.

- Кажи за какво говореше той. Искам да знам!

- Не може ли да се радваш на звездата си и да ме оставиш на мира?

- Не -  сопна ми се. – Говори, или ще се кача горе и лично ще попитам!

- Все още не можеш да ходиш горе, извикаха ни по нареждане на шефа, забраната не е отменена...

- Карен – предупреди ме той. – Ще ти приложа древното японско мъчение с капката.

     Понякога не можех да го понасям. Извърнах се на една страна, той хвана ръката ми и започна да я извива, почувствах режеща болка и понечих да го ударя.

- Какъв ти е проблема? – извиках и се дръпнах от него.

- Искам да знам за какво говореше охранителят. Какво значи, че са повишили теб? Кажи ми!

     Седях на същият спален чуал където и снощи, помислих си, че сега можех да бъда на друго място, по- добро и по- чисто, изпитах съжаление.

- Шефовете повишиха мен, не теб – казах.

Кулое застина. Гледаше ме първо неразбиращо, сетне сякаш някой го беше ударил с нещо тежко по главата – на път да се срине.

- Какво...

- Дадоха ми две везди, направиха ме пети ранг. Аз има казах, че няма да те оставя и искам ти да вземеш едната.

     Малко по малко той се успокои, седна долу и дори се облъгна на Стената и отпусна ръце. Не казваше нищо, изражението му беше каменно.

- Не се пъхай където не ти е работа – казах. – Не ти трябваше...

- Ти си идиот! – извика, толкова силно, че хората около нас започнаха да се обръщат. – Не си ми искала разрешението да правиш нещо подобно!

- Кулое, успокой се...

- Не съм искал да трепериш над мен като да си ми майка! Как можа да направиш такова глупаво нещо!?

Той извади картата си и я метна далеч от себе си, тя падна и изтрака на пътеката.

Беше се задъхал от ярост, стоях изненадана срещу него.

- Обещах ти, че няма да се разделим – започнах. – И един ранг е нещо, по- добре е от преди...

- Ти си глупачка, не искам да те виждам!

Изправи се и хукна към Южния коридор.

- Кулое! – вече станах и аз. – Кулое, спри веднага!

     Той изчезна между хората преди да успея да го догоня, спрях се и се подпрях на коленете си, гърбът ме изболя. Очаквах да е ядосан, но не и да ми се развика. Наведох се и вдигнах картата му, дали наистина не бях направила грешка?

     Седях на стъпалата към подниво 2 и въртях картата му в ръце, хората ме подминаваха, свивах се за да ги пусна въпреки, че можех да легна по дължина и пак да остане място да минават, когато някой застана над главата ми.

- Може ли?

Първо реших, че искаше да седне, сетне видях как протяга ръка. Тикнах картата между пръститие му и се загледах в друга посока.

     Той дойде и седна до мен, придържайки счупената си ръка с другата. Реших, че ще се извини, но той каза:

- Не трябваше да го правиш. Можеше да се издигнеш, сега можеше да не си тук.

- Можех – повторих глухо.

     Не знаех дали исках да го ударя, или да го прегърна в този момент. Или да му счупя врата. Неблагодарно хлапе.

- Разбрах, че си подкупила лекарката да ми даде кислород. И че си платила в кухнята за онова мляко. Делиш храната си с мен, даваш кредитите си за дрехи, а сега и звездата си за мен. Обвързваш се с мен, а не знам дали съм готов за нещо подобно.

Вдигнах очи към него, коментарът му ме остави на място.

- Не го правя, защото искам нещо в замяна – успях да произнеса. Хората продължаваха да минават покрай нас, наглеждани от охраната.

- А защо?

- Не знам – поклатих глава и хванах ръцете си. – Просто мислех, че...

- Аз съм мъжът – натърти той и пак го погледнах неразбиращо. – Аз съм по- възрастен. До кога ще се грижиш за мен?

- Тук няма значение полът или възрастта – осведомих го. – Рангът е важен. Хенри беше на осемдесет и две и все още втори ранг, не можеше да работи на пълен ден, никой така и не го повиши.

- Кой? – смръщи се Кулое.

-  Мъжът в съседство от нас, който почина. Тук звездите имат значение, не годините. Или голямата уста – заядох се. – Веднъж ми скланяш глава и се криеш зад мен, в следващият ме наричаш идиот и се биеш в гърдите. С кой от всичките индивиди в главата ти мога да разговарям, без да очаквам да ми счупи пръст?

Това го накара да прихне и той се извърна на другата страна за да не го видя.

- Не трябваше да жертваш звездата си за мен – каза вече сериозно. – Заслужи си я.

- Щяха да ме преместят – отввърнах му и пак се свих, някой бързаше надолу. – Пето и шесто ниво са в дясната част на Корпуса, щеше да останеш сам тук. Без нищо. Вероятно щяха да ти вземат мястото до Стената. Щеше да си ядеш овесена каша и нямаше да имаш привилегиите, защото дори да отговарям за теб, там няма как да дойде човек от нулев ранг. Това ли искаше?

- Не – той поклати глава. – Но не искам да се жертваш за мен.

- Е, вече е късно. Веднъж поставена, звездата не може да бъде свалена от картата, освен ако от горе не наредят. Мрънкането ти едва ли ще ги убеди.

Той се подсмихна.

- Съжалявам, че те нарекох идиот – каза.

- И глупачка.

- И това.

Усмихнах се.

- Може би само ми пречиш – рекох, той посягаше да хване ръката ми и се спря сепнат. – Преди теб не изпитвах емоции, не си ги позволявах. Това ти пречи тук, прави те уязвим.

- Не съм молил да ти пука за мен – рече безцеремонно.

- Нали съм идиот – отвърнах и хванах все още протегнатата му ръка. – Измислих нещо, ела – станах и го издърпах.

     Смесихме е с тълпата и стигнахме до края на нашата част от Корпуса под терасите, където потърсих Дебелия Джо.

     Джо всъщност изобщо не беше дебел, на килограми горе долу колкото Кулое, къде петдесет годишен афроамериканец с раста до кръста, носеше типична развлечена дълга тениска и торбести панталони. Продаваше разни интересни неща.

- Джо тук ли е? – попитах дружката му, Хари.

     Хари вече беше дебел, двойно по- нисък от Джо, също черен, беше почти кръгъл. Изгледа ме с презрение и кимна на един от другите от компанията им към нас.

- Какво искаш?

- Да ми попее рап – заядох се. – Какво може да искам? Имам кредити – добавих, тогава негрото се раздвижи и даде знак на някой от другите да намери Джо.

     Почакахме ги няколко минути, преди Дебелия Джо да се появи от дъното на Южният коридор и да тръгне към нас.

- Белчовци – рече с ниският си джазов глас, крачейки почти лениво, сякаш не само нивото, но и целият Кораб му принадлежеше, а той беше шеф, управляващ от сенките.

- Не, кучката е бяла, тоя е жълтур.

Изчаках остроумниченето да престане, събратята му да спрат солидарно да се хилят на расизма и излязох напред.

- Разхубавил си се, откакто идвах за последен път – реших да отговоря подобаващо на шегите им, той ме изгледа хладно. Имаше огромни устни, широк къс нос и кръгли но притворени очи.

- Ти пък си започнала да спиш с третия пол.

Кулое изръмжа.

- Ще ми дадеш ли от твоето специално? – казах, слагайки ръце на кръста си. – Две.

- Две... – повтори той. – За второто ще ми трябва малко помощ – той постави ръка на четала си и разтърка, извъртях очи, докато дружките му се смееха.

- За това не плащам – рекох. – Но виж, тези мога да ги дам и на някой друг – пъхнах ръка в джоба си и шест кредита лъснаха пред очите му, хихикането престана.

- Добре – рече и ръката му потъна някъде из джобовете на бездънните му панталони.

Джо извади две малки шишенца, толкова малки, че сигурно не събираха и сто грама. Отвори ръка да вземе кредитите, преди да ми ги даде.

- Не е саке, съжалявам.

- И аз съжалявам, че не плащаме с марихуана – за първи път се обади Кулое и всички застинаха, изпуфтях и се обърнах към него.

- Женчото много отворен е станал. До вчера беше кучка на охраната.

- Охраната оредя, не си ли чул? – подобаващо отвърна той.

Никой не отговори. Кимнах на Джо и компанията му и подбрах Кулое обратно към нашата част.

- Да не си мръднал? – рекох. – За какъв дявол се заяждаш с него?

- Нарече ме женчо.

- Беше облечен като жена, когато дойде – припомних му. – Ела – наредих, преди да беше обидил още някой с по- висок ранг от неговия.

     По това време на деня навсякъде беше блъсканица, нямаше къде да се усамотим, за това се върнахме до Стената, седнахме и извадих една от малките бутилчици.

- Какво е това? – попита той най- сетне.

- Алкохол – рекох. – Чист. Сто процентов.

Взех бутилката си с вода изпод завивките и си пийнах малко, след това надигнах шишенцето.

     Тук рядко пиехме, алкохолът беше много скъп, подадох му и той отпи директно, закашля се, което ме накара да се разсмея.

- Първо вода, глупчо, после пиеш. Казах ти, че е силен.

- Защо пием? – не разбра той, надигайки водата за да измие гърлото си.

- Повишиха ни в ранг – изтъкнах очевидното. – Празнуваме!

     Беше всеизвестно, че алкохолът на Дебелия Джо не беше просто алкохол, слагаше от тия там негърски бъркочи в него. Главата ми се замая още на първата глътка, щипеше гърлото, беше приятно.

- Не съм пил от онази нощ, в която ме заловиха. Там, отвън, доста често пиех.

- В твоята част е имало алкохол – рекох. – Поне хубав ли беше?

- Да бе, нещо беше умряло в него.

Прихнах. Защо се смеех на това? Обикновена шега.

- Карен – обърна се към мен – имам един проблем. Ще ми помогнеш ли да го разреша?

- Какъв проблем? – попитах и отвъртях капачката на второто шишенце, този път не пих вода, гърлото ми пламна, подадох му.

- Ами – той се наведе към мен – счупиха ми ръката – каза. – Не мога да...

- Счупиха ти лявата ръка – разсмях се.

- Аз таковах с лявата ръка.

- И какво искаш от мен? – погледнах го.

     Той не отговори, протегна здравата си ръка и плъзна пръсти по крака ми, хвана ръката ми и я придърпа към себе си, намествайки я между краката си.

- Помогни ми, Карен, ти се справяш по- добре с това.

     Първо му се ядосах, типичният самовлюбен нарцис. После обаче размърдах пръсти и познатият ефект плъзна през корема му той потръпна. Извъртях се върху него и седнах в скута му.

- Знаеш ли, че... – наведох се към него и отново отпих – алкохолът замъглява представите за това кое е редно, и кое не?

- Аз го реших преди да ме напиеш.

- Значи и ти – надигнах се леко за да направя малко място и да бръкна в панталоните му – решаваш без да се допиташ до мен. Не мислиш ли, че това може да ме ядоса?

- Ядосана ли си ми? – вдигна глава към мен и между лицата ни останаха няколко сантиметра. Кимнах. – И смяташ да ме накажеш?

Усмихнах се студено и кимнах повторно.

- Добре, тогава – прошепна и се отпусна максимално назад. – Каквото си решила, ще го изтърпя.

     Нещо в мен трепна. Прокарах пръст по лицето му и спрях на изписаните му устни, той отвори уста, протегна език и го засмука, тазът му потрепери под мен.

     Наведох се и измъкнах пръста си от устата му, заменяйки го с език, започнах да го целувам, сякаш исках да взема всичко от него. Стресът, страха, потисканите емоции, всичко насъбрало се от последните дни в един момент преля и някой трябваше да го поеме. Вдигнах бутилчицата и излях останалото в устата му, плъзнах език по неговия и поех част от алкохола, заиграхме се така, изпитах желание да го съблека и да го чукам още тук и сега.

     Той беше наистина красив, топли полегати очи, очертани с черни ресници, вежди като отметки, счупени във външните краища над очите му, остри и изразителни. Идеален прав нос, устни, които никога не знаеш дали няма да се усмихнат издайнически, дори и да беше сърдит. Имах чувство, че никога нямаше да ми омръзне да ги опитвам.

- Какво ще стане, ако ни хванат? – попита задъхан, отдръпнах се само за да обиколя шията му с устни.

- Не знам – отвърнах, заета да проучвам ръбчето на долната му челюст точно под ухото. – Вероятно ще ни понижат в ранг.

Той прихна. Трепренето на тялото му ми се стори крайно примамващо.

     Изминаха няколко болезнено дълги минути, в които чакахме. След това лампите изгаснаха и той изведнъж е изправи на колене, подхвана ме и ме събори назад да легна, намери се върху мен.

- Не са ли ти казвали да не излизаш сама по тъмно? – той застана на колене и с една ръка свали блузата през главата ми.

- Заради мен не излизат по тъмно – рекох.

- Така ли било?

     Опипом намерих тялото му, плъзнах пръсти под тениската му и я свалих, сетне разкопчах протритите дънки и можех да го почувствам гол над себе си, кожата му се опираше в мен, допирът ми се хареса. Обгърнах кръста му с крака и го предразположих да влезе в мен.

     Започна с леки втласвания, свободната ръка преминаваше по гърдите ми, засмуках на свой ред пръстите му и когато се наведе към мен вкарах език в устата му, заравяйки пръсти в косата на тила му. Между нас се образува влага, телата ни лепнеха едно до друго, усещах задъхванията му по кожата си.

- Я си вземете стая, вие там – обади се някой. Той се втласна по- силно в мен и прехапах устните си за да не извикам, ноктите ми деряха гърба му.

     Надигнах се и езикът ми тръгна от корема му нагоре по тялото, той едва изтърпя да достигна до върха, захапа устните ми и отново ме събори долу, целувайки ме грубо и хапейки на посоки в тъмното, още усещах вкусът на алкохола в устата му. Вкарвайки езика в устата ми и залепвайки устни за моите, той заглуши всеки звук от моя страна, докато свършваше в мен.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-28
прочитания: 57
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход