StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,618
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 310,024
   Точки: 2,640,046
   Съобщения: 137,466
   Лексикони: 4,485
   Снимки: 10,764

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (7)

     Кулое обичаше приключенията, за това ме следваше охотно през забранените за него коридори и стълбища. Надниквахме на места, на които и аз не трябваше да влизам и изчезвахме преди да ни бяха видели.

     Вървяхме по Северното стълбъще към подниво 3, то имаше много тераси на различна височина, които отвеждаха до различни части от Кораба. Северното стълбище водеше до Лявата тераса, той никога не бе стъпвал тук, а и аз избягвах. Но сега щях да го изведа за първи път.

     Показах картата си на охраната и бутнах огромният тежък лост на стоманената врата, висока над три метра и два и половина широка, намираща се в лявата част на стената.

     Когато излязохме ни лъхна зловонен топъл вятър, в началото отказвах да покажа на Кулое изгледът останал от обитаемите земи, но той не спря да настоява и реших, че в крайна сметка имаше право да знае.

     Терасата представляваше дълга платформа на лявата част на носа, която се извиваше по стената. Беше много дълга и в момента абсолютно пуста, съградена от ръждив червен метал. Парапети бяха вдигнати на два и половина метра, а над тях още пет метра като преграда за онези, дошли тук с идеята да се самоубият, скачайки от терасата, това нямаше как да стане. Долното заграждение бе споено от дебели десет сантиметра кгръгли тръби на разтояние една педя една от друга, нямаше как да бъдат извити или срязани, мнозина се бяха опитвали. Следваше напречна греда, над която се издигаха плоски пръти на малко по- широко разтояние, пак твърде малко да пропуснат човек.

     Когато отворихме вратата ни лъхна бриз, който напомняше тлеещи човешки останки. Беше топъл и сладникъв, кисел, миришеше на мръсотия. Това бе миризмата на заразената почва, в която вече не растеше нищо. Не обичах да идвам тук, колкото и тягостна да бе атмосферата вътре. Апокалипсис, това се разкри пред очите ни.

     Километри, километри и километри мръснокафява пустош, с малко въображение можеше да си представиш огромни слонски гробища наоколо. Хоризонта бе неприветливо блед с болнава зелена светлина, пречупвана от частиците мръсотия, тежащи във въздуха. Направих му знак да вдигне ръка пред устата си и направих няколко крачки.

     Гледах го как върви към парапета и сърцето ми се късаше. Не можех да изфабрикувам в съзнанието си неговото изражение, по- разтърсено и смаяно, сякаш дете, чиито мечти са били разбити, чиито надежди са били отнети. Той стоеше там, накрая на терасата и гледаше надолу, сякаш виждаше бъдещето си, което се отдалечава. Или неговият труп, оставен да гние в безстопанствените земи на разруха.

- Това ли е останало? – обърна се към мен той, отново му посочих да предпази устата си, не ми обърна внимание.

- Това е повечето, минаваме и през градове, малко са.

Гледахме земята от високо, не виждахме структурата й, намирахме се на двайсетина етажа над нея. Виждахме обаче убитият й цвят през мъглата от мръсен прах.

- Кога ще минем през такъв град? Искам да видя...

- Кулое, въздухът е токсичен, не бива да го дишаш...

- Искам да видя оцелели – продължаваше той.

Не го доизслушах и се втурнах вътре, намерих униформеният и почти го издърпах навън.

     Мъжът накара Кулое със сила да влезе вътре, а когато го направи той най- сетне се строполи на земята и изпадна в Интоксикация.

     Така наричахме натравянето с въздухът отвън. Няколко минути без защитна маска довеждаха до колапс на дробовете, откараха го в болничното крило и лекарката му пусна слабо обдишване от камерата.

- Искам чист кислород – настоях. – Той се натрови, до сега не е излизал навън.

- Даваме му каквото можем...

     Намирахме се в една от камерите на крилото, тази беше част от реанимацията, правоъгълно тясно пространство с една кушетка в средата, стари метални сиви шкафове бяха наслагани покрай сивите метални стени, не приличаше на болнично отделение, всъщност. Потискаща кръгла лампа висеше точно в средата на тавана и издължаваше сенките на присъстващите.

     Лицето на Кулое беше бледо под пластмасовата маска, той все още дишаше много слабо.

- Дадохте му от най- разреденият кислород. Искам чист – повторих.

Лекарката осъзна, че бях навътре в нещата и излезе срещу мен със заинатено изражение.

- Никой не го е карал да се показва за толкова дълго време... Ще получи каквото и всички останали.

- Ти лекар ли си, или авантаджия? – озъбих й се, лицето й се свъси заради коментара ми.

- Мери си приказките, да не го оставя без кислород изобщо.

- Ето – бръкнах във двойния джоб на панталона си и извадих шест кредита, очите й се разшириха. – Пусни му свестен кислород и не се прави на смахната!

     Вече половин час седях на неудобният сив стол до малкото бюро, имах чувство, че всичко в това отделение е сиво. На стената срещу мен се пулеше диаграма на вътрешности, толкова остаряла и зле нарисувана, че трудно можеха да се определят изобразените органи. Бях събрала ръце с длани една към друга и псувах наум всеки и всичко, за което можех да се сетя.

     Погледнах към него, лицето му бе станало с по- нормален цвят, за разлика от зеленикаво попелявият, който беше в началото. Лекарката ни гледаше неодобрително, ту него, ту мен, не й харесваше как й затворих устата, как ми пукаше за него. Не показа и лекарска загриженост, когато Кулое отвори очи, аз трябваше да стана и да приближа до кушетката, центрирана под гадната лампа, да му разясня ситуацията, след което внимателно да отместя маската. Той се закашля.

- Добре ли си? – попитах го.

- Да – рече дрезгаво. – Сънувах, че бях в ада.

- Хубаво ли беше там? – заядох го и върнах обратно маската на устата му, не трябваше да прекъсва изведнъж.

Той поклати глава и след малко я свали.

- В ада няма ангели.

- Не думай – отвърнах и пак го накарах да диша. Той беше вдигнал счупената ръка на корема си, с другата държеше маската.

- Нямаше те теб.

Докторката сметна сладненето за прекалено и изпуфтя звучно, след което ни покани да напуснем. Напомних й, че й бях платила и трябваше да ми върне кредитите, ако искаше да се оттъве от нас.

     На практика можеше да извика охраната да ни изхвърли, аз пък можех да й съсипя живота, като идвах всеки ден за порязан пръст или счупен нокът. Никое медицинско лице на Кораба нямаше право да отказва помощ при нужда.

     Малко по- късно вървяхме към Корпуса, бях взела бутилчица прясно мляко от кухнята, която ми струваше още два и половина кредита, той пиеше неохотно и се стовари тежко на леглото, когато пристигнахме, още беше блед.

- Не трябваше да ме пускаш на тази Тераса – каза, след като все пак си възвърна гласа. – Сега няма да мога да спя...

- Опитах се, но ти си доста твърдоглав.

Кулое ме погледна и остави празната бутилка на страна, имаше останала една глътка, гаврътнах я и върнах вниманието си на него.

- Защо каза това, за ада, какво имаше предвид?

- Ти си ангел – каза. Погледът му все още беше леко разфокусиран.

- Друсан ли си, Кулое? – избутах бутилката до преградата от багаж на следващият до стената за да не мирише на мляко през нощта, на сутринта щях да я върна, и пооправих възглавницата.

- Непрекъснато ме спасяваш, вече да съм мъртъв толкова много пъти без теб.

     Гледах го, отново беше слаб и изплашен, мислех си как сменяше лицата си, като хамелеон. Пресегнах се и го погалих, той трепна смутено.

- Не съм ангел, загубен рокаджия такъв. Човек съм. Просто твоето място не е на тази планета, сред нас. Ще ми се Земята още да съществуваше.

- Не съм шубе – каза ми. – Но това, което видях там... Не искам да го виждам повече.

- Филтри пречистват въздухът, който дишаме – казах. – Онзи отвън е токсичен. На места повече, на други – по- малко. Природата се обръща срещу нас, като автоимунно заболяване. Ние я натровихме и сега тя заразява нас. Страшно е, щеше да е странно ако не се беше изплашил. Когато аз дойдох тук, излязох три пъти през един и същи ден.

- Три пъти? – погледна ме отпаднало. – Защо?

- Когато видях всичко, исках да побегна. После да го видя отново, сякаш търсех грешка в картинката и не всичко беше загубено. Накрая може би просто исках да се отвратя до край от това, което виждах. След това година и половина не излязох повече, наложи ми се, когато съобщиха за приближаващ Кораб.

- Корабите често ли се срещат?

Поклатих глава.

- Веднъж на три – четири години, може и по- рядко.

- И какво става?

- Обикновено се разминават мирно, понякога искат трансфер на пасажери. Понякога обаче атакуват. За това отгоре сега търсят оръжия и муниции, те са най- скъпи и се намират най- трудно. Нашият Кораб е бил атакуван от по- малък, преди да дойда тук. Приближили са се без да дадат какъвто и да е сигнал и са стреляли в нас от упор в първото ниво, десният носач почти е отишъл, три от колелата са били взривени, имало е много жертви и пробив в корпуса.

Той мълчеше.

- Не се тревожи, от тогава Корабът е подсилен с двойна броня, вдигнато е още едно ниво, втори по сила сме, имаме наблюдателница, която не се напуска денем и нощем, не могат да ни атакуват без да разберем и да предприемем бързи мерки.

- Направо ме успокои – измърмори той и аз се ухилих на сърдитото му изражение.

- Ние сме в средата на Кораба, Кулое, ако ни уцелят никога не биха могли да ни ранят, дори да изстрелят ракета, тя ще остане във външните слоеве.

     Той седеше с гръб, облегнат на Стената и затворени очи, глава леко вдигната нагоре. Гледах деликатните му черти, нос, устни, той беше изписан като от четката на даровит художник, сякаш цветен  ескиз, толкова уязвим ми се струваше.

- Защо му е на началството да ни държи в средата? – попита след малко без да отваря очи, явно все още му се виеше свят. – Да хвърля толкова усилия, за да ни запази?

- Защото ние сме най- важната суровина.

При тези ми думи той отвори очи и вдигна глава, гледайки ме почти стреснато.

- Нима мислиш, че кръстосваме и събираме хора от нямане на работа, че пилеем гориво за всеки оцелял просто така? Корабът е огромен инкубатор, колкото повече хора има, толкова по- силни сме. Останалото са купчина железарии и техника.

- Защо тогава се държат така с нас, не се погрижат за нуждаещите се?

- Нямаме ресурси – сведох глава, играейки си с подгъвът на якето си. – Не можем да хабим храна, вода или енергия, не знем кога пак ще успеем да се доберем до източник на такава. Разбира се, произвеждаме си, но това далеч не стига.

- Какво... – той се беше смръщил с измъчено изражение. – Обясни последното.

- На Кораба се произвежда храна. Еднин цял дял от първо ниво е преобразуван в изкуствена градина, сеем култури като жито, някои зеленчуци, всичко се отглежда тук. Освен месото, месото е кът и ни дават това, което има, замразено и понякога развалено до вмирисване. Никой обаче не отбира днес.

Той беше започнал да мига по- рядко, очите му се затваряха.

- Освен ония от горе.

- Те също – казах. – Живеят по- добре от нас, но също пестят. Ако не правим икономии, ресурсите ще свършат и корабът ще спре. Спрем ли, няма да има енергия да пречиства въздухът, водата, ще измрем за дни.

- Ти каза – започна той – че корабът е инкубатор.

- Да, съхранява живота. Колкото и странно да ти звучи.

- Искаш ли да си направим живот?

Пресегна се към мен със здравата си ръка и неочаквано я плъзна между краката ми. Ахнах от изненада.

- Едва те измъкнах от спешното, а вече ми налиташ – казах осъдително, но се усмихвах.

- Добре, ще го оставим за утре – предаде се без бой и се наклони на една страна, лягайки на дюшека. – Ако умра през нощта, не ме буди за работа.

- ‘Де тоя късмет – измърморих и се наместих до него.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-26
прочитания: 60
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход