StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,769
   Потребители: 12,346
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,723
   Точки: 2,643,685
   Съобщения: 148,826
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,771

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (6)

     Инцидентът и тежката фрактура на костите на предкитката на палеца и показалеца, както и пукнатата кост на безименния пръст въобще не бяха помрачили отношението му към живота. Гледах го как играе камък, ножица хартия с един от нашето ниво и се усмихваше, в този момент си мислех, Боже, не бях виждала по- красив мъж в живота си!

     Имаше нещо невинно в него, нещо искрено. Държеше дистанция но не подхождаше към другите като мен - с мнителност и идеята, че ще ми извъртят номер, че трябва да имам едно наум. За всичките години в следвоенно време и тук на кораба, се бях научила да не се доверявам на никого. Той просто си беше... Непоправим.

     Мъжът с когото играеше, беше заложил сандвича си. Понякога успявахме да се снабдим с екстра храна, а малко протеини като бонус за деня не бяха излишни никому.

Играеха две от три, другият вдигна ножица, но в последният момент я промени на хартия и беше победен, направи жален поглед към сандвича си, после и към цигарата, която не бе успял да спечели. Кулое го гледа известно време, сетне счупи непохватно сандвича на две заради шината си, и му остави половината.

- Ти си непоправим – клатех глава, докато вървеше към мен, той се усмихна, подпря се на мен за да омекоти сядането и ми подаде сандвича.

- Отхапи си.

- Спечели цял, а сега ще изядеш една четърт? – погледнах го.

- Хайде, в него има шунка.

Вдигнах рамене и си отхапах, беше наистина вкусен сандвич.

     Седяхме на спалният ми чувал изтощени от работа, гледахме хората, които се връщаха и се проготвяха да прекарат нощта покрай стената, гърбът ме болеше а той бе с гипсирана ръка. Беше ми леко и спокойно.

     Не знам какво ми ставаше, аз никога не съм била мечтател, не съм вярвала във феи и втори шанс, в спасители и „каквото повикало, такова се обадило”. Дори в онзи свят, когато бяхме свободни, имахме домове и работа, аз бях рационален човек, никога твърде стриктна или подредена в идеите си за бъдещето, но никога оптимист за него.

     Опитах се да си спомня живота си преди Кулое да се появи, не можех, всъщност. Не можех да си представя себе си, седнала тук без него, отивайки на работа без да го изпратя с поглед, лягайки си без да деля единичната постеля с него. Не спирах да се тревожа, но това правеше денят ми пълен, някак ме тласкаше напред да продължавам, за да разбера какво имаше да ми казва на края на смяната, да му разкажа за живота тук и тайните, които ми бяха предали или сама бях открила.

- Какъв си бил в предишният си живот? – попитах и се загледах в дългите му фини пръсти, лежащи на вече изгубилият цвят тъмносин спален чувал.

- Гейша.

Прихнах и ребрата моментално ме прорязаха, той се засмя заедо с мен.

- Имам предвид, преди да дойдеш тук – поясних, притискайки с ръка отляво.

- Разбрах – отвърна ми, устните му все още потрепваха издайнически. – Бях счетоводител.

- Ти? – очите ми станаха колкото палачинки. – Ти си бил счетоводител?

- Две години и малко... Нямаше особен избор откъм работа. Мразех я – довърши.

- А преди това?

- Рекламна агенция.

- А преди?

Той се обърна към мен.

- Обещай да не ми се смееш.

- Какво толкова си правил? Добре – рекох – обещавам.

- Гледа ме още няколко секунди, преди да каже – сервитьорка.

- Това е още по- невероятно дори и от счетоводителя.

- Не се шегувам, бях сервитьорка в един елитен бар, наречен ПалмСън.

Той събра крака към тялото си и облегна гипсираната си ръка на тях, преди да продължи.

- Там ходеше едно момиче, започнах работа за да я следя.

Той говореше за своя предишна връзка?! Ченето ми увисна до земята.

- Каква беше тя? – попитах, вече с явен интерес.

- Красива. И известна, беше актриса. Идваше редовно там, всяка седмица по няколко пъти, успях да я обслужа и й казах колко харесвам ролите й.

- Какво стана? – бях се навела към него.

- Нищо, даде ми автограф с целувка.

- И?

Той срещна погледа ми.

- Няма „и”, аз бях сервитьор, тя беше актриса.

Изведнъж се почувствах зле заради него.

- Не е била толкова красива – казах.

- Беше – възрази той. – Три месеца оглавява класацията „Момиче на Киото”. Само модели се класират там.

- Сигурно редакторите са били слепи.

- Защо говориш така? – погледна ме Кулое.

- Защото актрисата ти е идиотка. Ти си най- хубавият сервитьор, който може да се падне.

Той ме гледаше сякаш бях откачила тинейджърка, с презрение, сетне езикът му премина по долната устна и усмивката му се върна.

- Така ли мислиш?

Вдигнах вежди, сякаш не беше очевидно.

- Отишъл си да работиш там за да я виждаш, а тя ти е дала само автограф?  Що за жена е това?

- Тя не знаеше, че я следя. Беше мила, всъщност.

- Какво стана с нея?

- Доскуча ми. Напуснах след известно време.

- А после? – облегнах се назад, готова да слушам.

- После си намерих приятелка, но се разделихме скоро.

- Защо така?

Той внимателно обхождаше шината си с пръсти.

- Оказа се мъж.

Задавих се, той се засмя.

- Шегувам се. Просто не си паснахме.

     Почувствах се някак неловко, той говореше за жените, които е имал като нещо заменимо. Отворих уста да попитам с колко е бил, но бързо се усетих, щях да звуча като ревниво гадже. А и не беше моя работа.

     Едно от другите ми качества, които харесвах в себе си, беше да не ми пука за хорските истории. Не се интересувах, ама никак. Имаше хора, които прекарваха живота си в изучаване на другите, в това да ги дисектират и манипулират. На мен не ми пукаше, не помнех много за познатитие си, на някои от тях не знаех и имената. Имаше и изключения, разбира се, като този индивид до мен, но като цяло живота на другите не ме вълнуваше.

- А ти? – извърна се към мен.

- Какво аз? – постарах се да звуча нехайно.

- Ти с кого си била за последно? Кога е било?

- Казваше се Самюъл – рекох кратко. – Беше идиот, аз бях нетърпелива, въобще всъщност не знам какво правехме заедно. Освен секс.

- Значи не си била с мъж от...

- Четири – рекох и леко събрах крака. Той не се впечатли.

- Познавам ли го?

Стрелнах го с поглед.

- Какво те накара да кажеш това? Няма как да го познаваш.

- Може да сме се разминавали. Повишили са го в ниво или какво?

- Той не е на кораба – вече се изправих.

- Умрял ли е? Или е слязъл?

Седях и го гледах.

- Четири години, човече, не месеца.

     Сега той застина срещу мен. Гледаше ме замръзнал като в сцена от филм, малко по малко емоциите се раздвижиха по лицето му.

- Не си правила секс четири години? – преведе ми.

- Това ти казах.

- Сериозно ли ми говориш?

Не знам защо ме накара да се почувствам неудобно и едновременно да ми стане смешно.

- Боже... Сигурно на твое място щях да откача. Доста сдържана беше – добави – за жена, която не е правила секс толкова време.

- Сериозно, за това ли ще говорим сега? – подразних се. – Сексът не ми е бил приоритет номер едно в живота. Например, трябваше да се приобщя към Кораба и да оцелея.

Той млъкна, разглеждайки формата, която ръката му бе придобила с гипса и вдигна ръка да се почеше по носа.

-  Четири години...

- Ще те ударя – заплаших.

Кулое  се разтресе от смях и се обърна на другата страна.

Овладя се, за да каже:

- Сериозно, наоколо има много кандидати.

- Ами, заповядай! – озъбих му се, и той прихна вече с глас.

     Откакто му бяха дали картата, той се водеше пълноправен член на екипажа. Полагаше му се дневна дажба храна, лекарства и ваксина, която той отказа под предтекст, че това щяло да го превърне в зомби, както и 0,25 кредита на ден. За четири дни изкарваше един кредит, а храната, която даваха за тези 0,25 кредита беше меко казано отвратителна.

     Тази вечер за нас от трето ниво сервираха месо с ориз, имаше хляб, твърд и сух, но беше нещо, дадоха ни и дневната доза вода – половин литър. За тези от нулевото ниво бяха приготвили сивкава на вид овесена каша, която миришеше подозрително и се точеше на лигави въжета. Обединихме кредитите си и взех още малко ориз и втора филия.

- Това е отвратително – рече той, докато вървяхме обратно към Корпуса. – Как си оцеляла с тая помия до трето ниво?

- Ядях малко – казах.

     Седнахме обратно на дюшека ми и разделих порцията на две, Кулое изяде своят дял за отрицателно време. Въздъхнах, гледайки слабото му тяло, свито на две до стената и му подадох останалото.

- Какво правиш? Защо? – не разбра.

- Не съм гладна – излъгах.

- Това си е твоята част, и без това вече изядох повече, отколкото ми се полага.

- Но не и колкото ти стига. Вземи – настоях.

- Мога и сам да се грижа за себе си – почти засегнато рече той.

Въздъхнах, щеше да се наложи да мина по дългият път.

- Ти работиш повече – казах. – Работата ти е по- тежка. По- висок си – изтъкнах. – И си по- гладен. Не ме карай да се излагам повече, изяж го.

     Той ме гледаше подозрително, сякаш бях сипала нещо в храната, сетне взе чинията и си гребна два пъти от ориза. На третият път в чинията не остана нищо.

     Коремът ми къркореше, но бях спокойна докато лежах до него и слушах дишането му. Не знам как точно, бяхме изградили здрава връзка по между си, грижехме се един за друг. Тук подобно нещо беше рядкост, хората почти не правеха жертви един за друг, всеки гледаше да изкласи, дори за сметка на останалите.

- Мисля си за близките си – каза той, докато гледахме в тъмното нагоре, извърнах се леко към него.

- Имал си семейство?

- Майка ми, баща ми – каза той. – Малката ми сестра.

- Какво е станало с тях?

- Не знам – поклати глава Кулое. – Живеех отделно, така и не се чухме, преди да ме заловят. Не са тук – каза очевидното.

- Може би друг Кораб ги е взел – предположих. – А може и да са заедно с отцепниците.

- Или да са мъртви – каза той другата вероятна алтернатива.

- Не предполагай най- лошото.

- Просто си мисля, че не бях достатъчно добър син, и брат за Казуми. Аз си живеех живота, докато те оцеляваха някак.

- Не вярвам да си си „живеел живота”  - прекъснах го. – Това, което ни отана отдавна не е само купони и разхищение.

- Не – съгласи се той – но родителите ми се убиваха от работа за да свързват двата края, Казуми работеше нощни смени в един хипермаркет, беше на крак по десет часа, прибираше се капнала и пак помагаше на нашите. Аз просто напуснах с парите, които изкарвах, заживях отделно, не положих никакви усилия да закрепя семейството...

     Мълчах. Не знаех какво точно да му кажа. Аз винаги бях живяла сама, не изпитвах нужда да се грижа за някого или някой да ме подслони под крилото си, живеех с това, което имах – някога малко, някога повече, отколкото ми беше нужно.

     Например, от седмици кътах кредитите, за да можем на края на месеца да купим някои неща от пазара, който организираха на подниво 3. Като спален чувал и за него, дрехи, нова четка за зъби – тази беше заприличала на цъфнал храст. Можех да си ги позволя, трябваше да пестя, но можех. На него парите не му стигаха за свястна храна, как можеха двете неща да бъдат съпоставени?

- Не се обвинявай – казах му. – Действал си според ситуацията, не си знаел, че ще стане така.

- Бях безотговорен.

     Гласът му бе станал тих, той се разкайваше, а аз не исках да се чувства зле, за това казах:

- Бил си, да. И сега ще се обвиняваш до края на живота си? Всеки сам върви по пътя си, едва ли родителите ти са очаквали цял живот да стоиш до тях. Не е това смисълът на живота.

- А какъв е? – попита Кулое.

- Не знам. Да оцелееш сам, вероятно.

Той се намести още по- близо до мен на чувала, държейки лявата си ръка изпъната. Усетих как коляното му опира в моето и дъхът му пада на рамото ми, когато се наведе към мен под завивките.

- Не искам да съм сам – каза тихо.

- Не си сам...

- Цял живот мечтаех да съм сам, да живея самостоятелно, да престанат да се месят в личното ми пространство и да ми се натрапват. Сега не мога да се върна назад.

- Те не са мъртви, Кулое – казах. – И ти не си сам. Заедно сме, срещу всичко.

- Да – чух го как отвърна вяло, сетне се извърна на другата страна и ясно чух подсмърчания.

Въздъхнах и се извъртях, като гледах да не лягам изцяло на дясната си страна, още имах кръвонасядания.

     Обгърнах рамнете му с ръце и го целунах по главата, нямаше да го изпусна, дори ръката му да се изплъзваше от моята. Може би той не го виждаше, но за мен той беше шансът за промяна и аз нямаше да го пропусна.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-24
прочитания: 92
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход