StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,769
   Потребители: 12,346
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,723
   Точки: 2,643,685
   Съобщения: 148,826
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,771

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (5)

     Суматохата бе прераснала в хаос, хората крещяха и се лутаха, охраната тръгна през редиците блъскайки ги грубо и започнаха да удрят с палките си, видях как на терасите се наредиха втора редица с автомати в ръце.

- Просто стой долу – казах. – Не мърдай, не им възразявай.

     Обикаляха, изблъсквайки онези, които все още стояха прави събаряйки ги на колене, повечето бяха постъпили умно и последваха примера ни.

- Кой хвърли Искрата? – кресна един от тях и тръгна към задните редици.

     Охраната не беше глупава, знаеха, че инициаторът не би  я взривил пред себе си, за това започнаха да търсят сред тези, застанали отзад.

- Видя ли нещо? – униформеният подритна една жена, тя запелтечи клатейки глава, той я подмина. – Ами ти?

Свела глава толкова ниско, че почти опираше в коленете ми се молех да ни подминат.

- А ти видя ли нещо?

     Вдигнах очи за да видя как палката му докосва главата на Кулое, беше застанал пред нас, можех да видя отблизо тегелите по зеленият панталон, които държаха линиите плат на униформата му заедно.

- Не – поклати глава той с длани, залепени за земята.

- Не? – мъжът измести палката си настрани и я втъкна под брадичката му. – Сигурен ли си? Кой ранг си, момче?

Стомахът ми се сви на топка. Моля те, не, мислех си.

- Нулев – каза невинно той.

- Нулев? Имал си време да проучиш как да се направи Искра.

- Не знам за какво говорите...

Моля те, недей, моля те!

     Бях стиснала ръце в юмруци, кокалчетата ми побеляваха, започнах да треперя.

- Я се изправи.

- Не беше той – не издържах.

Охраната сведе поглед към мен, причерня ми.

- Днес му свалиха оковите, аз отговарям за него, не е направил нищо, откакто е тук.

- Теб ли попитах, или него?

- Той дори не знае как да стигне до работното си място...

- Теб ли попитах?! – вече гръмна гласът му и го видях как замахва. Усетих как палката му шибва тилът и рамото ми, без да осъзнавам извиках от болка и паднах на земята.

- Ще се обаждаш когато те попитам, боклук!

Вторият удар беше в ребрата, задъхах се, гърбът ми пламна, очаквах да продължи, но някой прекъсна насилието.

- Остави я.

     Кулое се беше изправил в цял ръст и почти достигаше пазачът, който престана с побоя, изненадан от така стеклите се събития. Дори хората наоколо спряха да се блъскат и вдигнаха погледи към него.

- Да не би току що да ми заповяда, червей?

- Няма да я удряш.

- Кулое, недей – успях да събера гласа си и да се надигна.

- Да не би току що червей от нулево ниво да ми каза какво да правя? – вече гръмна гласът на униформения и той започна да се смее.

- Голям мъж трябва да си, да биеш жена.

- Кулое!

     Следващото което се  случи, беше униформеният да замахне и да го удари с палката през лицето, той падна на земята, мъжът понечи да го ритне, застанах на пътя му.

- Пази си главата – казах, докато ударите не спираха да валят.

     Застанахме с лице един към друг и той обхвана тилът ми с ръце а аз неговият, докато пазачът удряше и риташе останалата незащитена част от телата ни.

...

     Лежахме един до друг тъмното, и двамата бяхме изплашени и обезпокоени, но и двамата мълчахме. Поне относно случилото се.

В яростта си униформеният беше счупил ръката му, опитвайки се да ми разбие черепа. Когато всичко утихна стояхме час и нещо в болничното крило, наложи се да отворят ръката му за да наместят костиците  на дланта, сега ръката му беше в шина от китката надолу. Аз пък бях цялата синя, без фрактури, но гърбът ми приличаше на лисната мастилница върху бял лист, болеше ме дори когато вдишвах и издишвах.

     Плачеше ми се, той не осъзнаваше на колко малко се разминахме да бъдем убити и двамата. Още в началото му казах никога да не спори с охраната. Никога.

- Значи никога повече няма да видим дневна светлина? – изпусна изведнъж той и аз го погледнах в тъмното.

- Какво? - попитах го.

- Никъде на този Кораб няма източници на естествена светлина, няма въздух...

- Можем да излизаме на терасите – казах и си позволих да мръдна сантиметър наляво, изохках. – Те са разположени малко встрани от носа, но гледката няма да ти хареса. Само на най- високият етаж има светлина, част от панелите са от закалено стъкло.

- Горният етаж? – повтори той.

- Да, там живеят шефовете, тези от девето и десето ниво.

     Усетих в тъмното как той се стегна, сякаш готов за скок за да достигне това десето ниво без да осъзнава, че все още беше нулево. Или че някои хора умираха тук четвърто и пето ниво.

- Защо те могат да живеят там, а ние не?

- Защото са шефове – позасмях се, после осъзнах казаното, негодуванието в гласа му. – Кулое, не може да ходиш там.

Той мълчеше.

- Ако само посмеем да пристъпим нагоре ще ни убият.

Той осъзна, че говорех в множествено число, че залагах и себе си, нацупи се още повече.

- Слушай ме! – сграбчих ръката му – дори не си го и помисляй, никой не отива горе, никой не смее да го изрече!

Кулое изтръгна ръката си от моята и изпръхтя, давайки ми гръб, аз обаче го сграбчих и го извърнах към мен със сила.

- Никой, посмял да вдигне глава нагоре не е оцелял, без значение какви са били намеренията му, да се поразходи, да занесе съобщение или да навреди на началството. НИКОЙ от долните нива, стъпил там, не се е върнал. Нима не видя какво стана...?

     Вече не издържах, започнах да плача и се почувствах ужасно засрамена от това, никога не биваше да показваш слабост на Кораба.

     Това като че ли го накара да омекне, усетих как се завърта към мен в тъмното, вдигна здравата си дясна ръка и я постави на тилът ми, навеждайки ме към себе си.

- Престани да се излагаш, Карен. Лотусите са издържливи и твърди.

- Как можа да му се опълчиш, можеше да те убие, кретен такъв...

- А какво, трябваше да го отавя да те удря? Да ти говори така? Къде е честта в това да гледаш как бият жена и да стоиш отстрани?

Заплаках още по- силно и скрих лице в шепата му.

- Ти още живееш в мечтите си, глупав азиатец такъв! За теб всичко е префинено, идеално, светло и чисто. Това е, което сме, както ще свършим всички.

- Не – чух го да казва и силата, която усетих зад тази дума ме разтърси. – Не сме това, няма да живеем така. От нас зависи нещата да се променят, Карен, не от някой друг.

 

Oh, I'm sitting down thinking about losing my mind
Cause I keep telling myself I'm only one of a kind
My life is broke because my dreams were shattered
For so very long nothing else mattered

I'm hearing Cries in the Night
I can't wait another day
No, no, no, tell me no lies
I'm standing cold in the light
I lose the dream and I go crazy
I'm hearing Cries in the Night


Какво ме вдъхнови?!

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-22
прочитания: 56
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход