StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,767
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,712
   Точки: 2,643,653
   Съобщения: 148,740
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,770

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (4)

     Бяхме навлезли в тесните коридори към котелното, бутнах една врата и изчаках Кулое да влезе след мен за да затворя. Машини бучаха в далечината, тук въздухът беше по- топъл и сгъстен заради парата, светлината беше слаба а стените – пожълтели и целите в метални болтове, които ги държаха заедно, на места извадени или липсващи.

- Мамка му – той се спря до един кран на средна височина и се облегна, от негово ляво имаше тръби, които водеха към котелното. – Спукана ни е работата, ако ни намерят тук.

- Няма да ни намерят – рекох задъхвайки се. – През деня тук не идват работници, хората също не правят обиколки често. Охраната ни изгуби.

- Неприятности ли се опитваш да ми навлечеш? – попита той и вдигна очи към мен, косата падаше пред лицето му, застанах срещу него.

- Може и да се опитвам.

     Не знам защо, но сега цялата тази ситуация ми се стори смешна, бягането, като да бяхме провинили се тинейджъри, обикалянето из пустите коридори на Кораба... От години не бях чувствала тръпка без страх, без наистина да съм извършила престъпление и все пак да нарушавах правилата.

- Ти си опасна за мен – той се приближи и присвих очи, за да го виждам по- добре през оцветеният в оранжево заради стените полумрак. – По- добре да стоя далеч от теб.

Езикът на тялото му обаче не подсказваше, че искаше да стои далеч от мен.

     Кулое пристъпи по- близо. Обърнала гръб на коридора от който се чуваше глухото тътнене, аз също приближих. Той ме гледаше арогантно, същевременно чакаше аз да направя нещо, за това пристъпих и се надигнах на пръсти.

     Имаше нещо странно в начина, по който той се държеше, дори докато ме целуваше не показваше напълно себе си, сякаш бе въпрос на живот и смърт да сдържа това, което наистина чувства и мисли. Той беше предизвикателство, казах си, за това го извърнах наляво и го накарах да отстъпи, докато гърбът му не опря в стената, металът беше топъл заради работата на турбините, на допир почти колкото човешка кожа.

Устните му се извиха в усмивка дори да се опитваше да го скрие, езика му премина по тях смутено, нещо в мен пламна.

- Не се справяш много добре с това да стоиш далеч от мен – казах тихо.

- Не че имам голям избор – вдигна ръцете си и пак ги отпусна.

- Винаги имаш избор – прошепнах и се приближих.

     Не знам какво ми ставаше, вярно, че отдавна не бях целувала мъж, но това беше по- скоро среща с друга реалност, непозната за мен. Може би пък той беше от друго измерение, лакът още личеше по ноктите му, целият изглеждаше сякаш не принадлежи на това място. Както беше несигурен едновременно с това знаеше какво иска, беше ядосан и в същото време изплашен, имах чувството, че в него се бореха две самоличности.

     Приближих се повторно и намерих устните му, които сякаш бяха напоени с опият, притеглящи и с леко извити нагоре краища, заинатени и подозрителни.

     Ръката ми се спускаше през тениската надолу по тялото му, той не ме спря, напротив, насочваше ме, на устните му отново се появи усмивка.

- Забавно е как си мислиш – прошепна – че ти дирижираш цялата сценка.

     Разбира се, че се жегнах, но не го показах. Той беше тук от седмица и вече показваше рогата си, запитах се дали пък да не му дам каквото искаше.

- Никак – отговорих също така тихо. – Затова смятам да го направя забавно.

     Последва кратък двубой с погледи, възползвах се да хвана окованите му ръце, надигнах се на една от тръбите и ги вдигнах над главата му, закачайки веригите на един от издадените болтове.

- Мръсен ход – каза ми изненадан, но не и смутен.

- Ще откриеш – приближих се към него – че не само това е „мръсно”, Кулое.

     Пръстите ми се прокраднаха по корема и се спуснаха към слабините му, той все още ме гледаше предизвикателно, но погледът му започна да се разтапя докато напредвах.

     Оранжевият мрак около нас предразполагаше към усамотение, боботенето на компресорите заглушаваха всеки звук за евентуално намиращите се отвън, а той беше „обезвреден”, тялото му, изложено на показ, беше мое.

     Устните ми преминаваха по врата му и можех да усетя пулса му. Пръстите ми се преместиха на токата на колана му а после и на ципа на черните дънки. И се плъзнаха вътре.

Кулое си пое въздух и притисна устни една в друга, знаех, че му харесваше, за това продължих.

     Коленичих така, че лицето ми да бъде на нивото на таза му, свалих дънките, галейки бедрата му по обратният път и започнах да целувам вътрешната им част, усетих го как трепна в ръцете ми, пръстите му се свиха около веригата. Целувайки и галейки го с дъха си, езикът ми премина по члена му през черните боксерки, той сподави стенание и сведе глава сякаш от неудобство. Пръстите ми се пъхнаха между плътта му и  дрехите и ги свалих от него.

     Гърбът му образуваше дъга на стената, докато разтривах с пръсти члена му, бях се изправила и с другата ръка обхождах тилът, телата ни се опираха едно в друго в порочен танц. Заравяйки устни на шията му го насочих към себе си и почувствах как свършва в мен.

     Върнахме се в общото помещение без да говорим, хвърлих поглед към него и се усмихнах на себе си, не му казах нищо. Усещах, че си търсеше приключения, много се лъжеше мислейки, че на Кораба не се случваше нищо друго, освен да работиш и да спиш.

     Сутринта дойдоха да го вземат по-рано, както обикновено, престорих се че спя, все още  си мислех за вчера. Да, ние жените мислехме много, а нещата всъщност бяха твърде прости – той ме привличаше, правихме секс, обикновено така се случваше.
Чувайки стъпки около себе си най- сетне се надигнах и започнах да се приготвям за работа, отново беше понеделник.

     Работех на поточната линия, две от жените в напреднала възраст обсъждаха ревматоидният артрит и как тук никой не го било грижа за здравето на пасажрите. Малко преди обедната почивка вратата за входното помещение се отвори, дойде един от хората на шефовете, наричахме ги Рибоци. Бяха надути, важни и безполезни като цяло извън периметъра на онова, което вършеха. Или с други думи в нашите среди бяха риби на сухо, нито можеха да ни контролират или респектират, нито да работят нещо от нашата сфера, тежка работа, не можеха и да оцеляват ако биваха понижени в ранг. Само плямпаха, отваряха и затваряха усти като риби.

     Рибокът ни извести, че в осем часа щеше да има преброяване.

- Всички до пето ниво включително трябва да се съберат на Ниво 2 в Корпуса. Непреброените ги чака санкциониране и понижаване в ранг, без наличието на уважителна причина!

Петима от нашето ниво имаха уважителна причина, един на легло в Корпуса и четирима в болничното крило, най- тежкият случай беше отрязана ръка.

     Мразех преброяванията, може би едно от най- противните ми неща. Събираха ни на куп, от Новите до пети ранг, шести и седми бяха на горното ниво. По време на тези преброявания всички се скупчваха, „големите” не пропускаха да покажат на нас колко са важни, често имаше сбивания, но още по- често се крадеше.

     Тук не беше лесно да се сдобиеш с имущество, повечето от вещите ни бяха за лична употреба, неща, които ни улесняваха живота. Като дрехи,  съдове за хранене и неща за лична хигиена, „големите” се пръсваха из тълпата и понякога бяха организирани, едни отвличаха вниманието, докато други тарашеха и прибираха. Стената беше ловно поле по това време.

     За това аз нямаше да чакам да ми свият нещо, щях да напусна първа, когато смяната ми свършеше и щях да прибера най- важното и да го скрия в една от кухите тръби на скелето на Стената, имаше много такива неизолирани. Или пък в коридора към котелното, но нямаше да ми стигне времето да се върна обратно, съобразих.

     Едва успях да се измъкна малко преди седем и половина и се спуснах към Корпуса, пак имаше много хора, охраната бе удвоена. Измъкнах най-важното ми – торбичката с четка за коса, пила за нокти и други елементарни способи за поддържане на външният вид, включително сапун и гъба за тяло. Имах и бележник, рядко хората тук имаха бележници, използвах го да записвам някои важни неща, да си водя бележки, а понякога и да съчинявам по нещо, може би това бе най- ценното ми притежание.

   Занесох всички тях до стълбището към подниво, където Стената правеше чупка, огледах се дали някой не ме наблюдаваше и издърпах надигналата се изолация за да открия края на четириъгълната тръба, широка колкото да пъхна ръката си в нея. Набутах вещите си там и се върнах опитвайки да изглеждам отегчена и изморена.

     Оставаха двайсет минути, седях напреки на постелята си и бях облегнала глава на Стената, затворила очи. Такива минутни „поспивания” можеха да ти спасят живота тук на Кораба. Рядко имахме време за качествена почивка, всеки използваше първият удобен момент да склони глава.

     Тогава чух вик и звук от стъпки, от тичане, преди да се усетя нещо ме връхлетя и ме събори на чувала, бях здраво вклещена в хватка на две силни ръце,опитах се да извърна глава за да разбера какво става и не на шега се притесних.

- Карен! – извика някой в ухото ми. Свалиха ги, свалиха ги! Познай какво си имам!

- Кулое? – смръщих се, той ме пусна и застана над мен.

- Свалиха ги – повтори и чак сега осъзнах, че ме беше прегърнал и съборил, бяха го освободили. Извади метална 10х6 карта и я вдигна пред мен като доказателство, после ми подаде ръка и ме изправи.

- Мисля, че ми счупи ребро – разтривах се отдясно.

- Нали имаш още шест – махна с ръка и това ме накара да се разсмея.

- Започва преброяването – кимнах към събралите се, хората започваха да се струпват.

- Да, чух. Какво е това преброяване? – погледна ме.

- Отчитат колко сме на борда. Добре е, че си взе картата и ще те причислят към клана.

     Трима от Рибоците и охраната се бяха събрали на терасите и използваха усилвател за да ги чуваме, обърнахме се с гръб към Стената.

- Пасажери! – викна един от големците. – Това е седемстотин трийсет и първото преброяване, което Съветът назначи! На дата...

     Спрях да го слушам и се огледах. Тук имаше твърде много хора, започна да ми става неспокойно. Четвърто и пето ниво бяха вляво от нас към стълбището, шесто – вдясно, притискаха ни. С левите можехме да се справим, но от шесто бяха истински гадове, виждах как двама блъскат един човечец и се хилят гадно.

- ...да се съберете по рангове, за да започне преброяването! Забравете за всякакво шмекеруване, ще ви излезе през носа!

- И от други места – чух как някой зад мен изкоментира.

- Новите! Постъпили преди две седмици, излезте напред!

     Никой не се отмести за да направи път на двайсет и петимата Нови, хората дори ги блъскаха и им подлагаха крак да се спънат, докато те вървяха свели глави и събрали ръце заради оковите си. Изпитах тревожна благодарност, че Кулое не беше сред тях.

- Възраст и местонахождение на откриване! – високо каза Рибокът, докато един кльощав изплашен мъж стоеше най- отпред, друг Рибок държеше дигитална касета в ръце и записваше.

- Ще му оглозгам кокалите – чух някой от шесто ниво да казва, стиснах ръце в яда си.

- Не казвай нищо, ако не те питат – обърнах се леко наляво и казах тихо. Той едва доловимо кимна, по лицето му бе изписана тревога.

- Нулево ниво! – викна говорителят. – Притежателите на карта без звезди. Излезте напред!

Тълпата се разреди за да приеме Новите и да стори път на сега повиканите, Кулое ме погледна притеснено.

- Върви – прошепнах.

     Молех се нещо да не се случи по време на преброяването, опитвах се да не виждам и чувам разрастващият се терор от страна на шесто ниво към околните, обърнах се към Стената, но от струпалото се множество не можех да видя дали някой се навърта там.

     Кулое не се върна при мен, остана на първи линии пред Новите заедно с хората от нулевото ниво. Когато повикаха нас не го потърсих с очи, щеше да е твърде очевидно.

- Възраст, местонахождение на откриване, име и приходящи!

- Двайсет и седем – казах, застанала пред сивокосият шаран. – Северна Малта. Карен – сведох глава. – Един наложник, ниво нулево.

Рибокът ме изгледа отвисоко, записа данните ми и ме пусна да си ходя, върнах се в редицата на отчетените.

     Преброяването някак ме накара да се почувствам зле, да си спомня колко тежко беше положението ни.
     Пътувахме на огромно съоръжение, наричано Кораб поради простата причина, че всичко наоколо бе опустошено. Корабът бе инкубатор за живот, но това беше единственото, което бяхме – живи.

     Измина поне час, докато преброят всички ни. Не мина без разправии, шесто ниво предизвикаха размирици и охраната се втурна да ги озаптява, в суматохата много неща от Стената бяха задигнати, един от охраната отнесе удар в главата и го закараха в болничното с пукнат череп, трима отидоха в карцера, един под суров надзор. Имаше и пострадали от Новите.

     Рибоците крещяха, докато охраната отвеждаше един от пето ниво, опитал се да изнасили една от новопостъпилите – невзрачно уплашено момиче, което сега плачеше свило се на земята. Помогнаха й да стане и да се прикрие заради скъсаните си дрехи не от съчувствие, трябваше да освободи ходовата част. Три от Женският клуб, така казваха на група жени мъжкарани, които се опълчваха на самонадеяните мъже тук, се канеха да откъснат топките на онзи от пето ниво. Още малко и щеше да стане бунт.

- Хей – Кулое се беше проврял в суматохата през тълпата и ме беше открил. Стиснах ръката му и го издърпах назад.

- Пази тишина, не се движи много, трябва да се махнем от тук.

Той се обърна назад към Стената, но аз го насочих към стълбището за подниво 2.

- Защо натам, нали...

- Ако се вдигнат на бунт, охраната ще стреля с гумени куршуми, повярвай ми, не искаш да те уцелят.

     Започнахме да отстъпваме към стената и наляво към стълбището. Оставаха ни двайсетина метра, но все още имаше много хора. Отнякъде се чу призив за бой, Рибоците даваха заповеди да се успокоим, изведнъж в мелето се чу пукот и замириса на изгоряло.

- Долу! – викнах и го натиснах към земята, привеждайки се.

- Какво стана? – той едва надигна глава да се огледа, нещо беше започнало да се случва.

- Взривиха Искра.

     Искрите бяха самоделно направени бомбички от нискокачествен барут, големи горе долу колкото яйце. Някои бунтари от време на време решаваха, че им писва от системата и подкупваха охраната да ги снабди с материали. Искрите не бяха опасни, освен ако не си в пряка близост до тях, вдигаха шум и привличаха вниманието. Изплувалите ги се наказваха сурово.

- Какво означава това, какво сега...

- Просто мълчи и не мърдай – прошепнах. Преплетох пръсти с неговите и се приведох още по-ниско.

 


Какво ме вдъхнови?!

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-21
прочитания: 62
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход