StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,137
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,990
   Коментари: 307,937
   Точки: 2,633,135
   Съобщения: 136,665
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,753

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (3)

     За мое съжаление следващите два дни не минаха спокойно. От горе съобщиха, че изоставаме с графика,  не можехме да подвием крак от работа. Новите ги задържаха дори нощем, охраната бе твърде заета за да се занимава с хората, следейки работният процес. В резултат няколко човека бяха закарани в болничното крило, почти се очудих, че новият ми съквартирант не беше сред тях.

     Лежах напреки върху спалния си чувал станал на буци, дори не ми се ставаше да го оправя. Един от мъжете се беше сринал и заспал направо на пътеката, но дори охраната бе изморена да го нарита на мястото му.

     Бях затворила очи, ръцете ми бяха целите в пришки, мускулите ме боляха, гърбът ме убиваше. Не знаех колко елемента бях изработила днес, сигурно наброяваха хиляда.

Точно тогава усетих силно разтрисане от лявата си страна, отворих очи за да открия Кулое, който се беше строполил до мен и изражението му изразяваше начинът по който се чувствах - физическа болка и пълно изтощение.

- Shimatta - измърмори.

- Какво? - попитах.

- По дяволите...

- Ще отида за вечерята - започнах без да осъзнавам, че беше вече десет и половина и кухнята беше затворила, той ме прекъсна.

- Не - каза. После с усилие се извърна към мен. - Ще ми направиш ли услуга?

Изсумтях за да покажа, че слушах.

- Убий ме, моля те. И нека да е бързо.

- Няма да е днес - рекох и се наклоних на една страна за да легна, той не помръдна.

- Ако и утре е така...

- Поне още два дни ще е така, изграждат нов клапан за наблюдстелният пункт, трябват им много материали.

- Убий ме, за бога!

- Екстра работните часове ти дават точки опит. Много е вероятно да ти дадат картата по- скоро.

     Това като че ли го оживи, опря се на лакти и легна до мен, беше се нацупил, сякаш току що го бяха засегнали. Легна по същият начин - на една страна с ръце, поставени между нас, загледах го. Имаше наистина красиво лице и симетрични черти.

     Странно как в един момент беше ядосан, изведнъж миг по- късно можех да доловя тъга, несигурност, имах чувство, че лицето му не можеше да скрие никаква емоция. По някаква причина поисках да разбера какво друго се криеше зад тези свъсени вежди като прави линии.

     Лампите угаснаха почти веднага, спомних си за мнимата атака, но бях прекалено скапана за да се разтревожа този път.

     Вече бях будна но не осъзнавах този факт, тялото ми отказваше да помръдне. Изпитвах и нужда да отида до тоалетната, да измъкна завивката, станала на буци под кръста ми, да раздвижа ръцете си, схванати от спането накриво... Не исках. Мръднех ли щях да потвърдя, че не спях, и денят да започне отново.

За щастие един от пазачите изтрополи над главата ми, кресвайки:

- Ставай спяща красавице! Време за работа!

Кулое подскочи от грубото събуждане, което всъщност бе предназначено за него, аз направих физиономия и преди да осъзная униформеният вече го изправяше, разделихме се с поглед.

- Мамка му – изругах, разрових в ъгъла изпод дюшека за торбичката, в която държах вече проскубана четка за зъби и паста, надигнах се и с нежелание тръгнах към общата баня.

     Мразех живота си, рано сутрин особено, ставането бе най- омразната част от денят ми. Търках механично зъбите си, вперила невиждащо поглед в станалото на петна огледало на сивата небоядисана стена, имах чувството, че тялото ми никога нямаше да се раздвижи отново.

     Половин час по- късно нареждах модули, изрязвах ги, стърженето на машината можеше да ти спука тъпанчетата, за това носехме тапи за уши и маски. Питах се какво ли правеше той, надявах се да не го изтормозят, тъкмо беше посвикнал.

     Работният ден приключи, отново с два часа отгоре, този път успях някак да се преборя за храна и седнах да го чакам, хванала чинията с картофи на фурна и някакви други бивши зеленчуци. Подпряна на Стената и затворила очи, мечтаех за вана. От онези големите триъгълните с балочетата, горещата вода и масажните участъци. Знаех, че някъде на Кораба имаше такава и това ме вбесяваше.

     Още бях затворила очи, когато Кулое се върна и се просна до мен, подадох му храната, дори не си направи труда да клати глава.

- Трябва да ядеш – казах. – Ако отслабнеш ще забавиш прогреса си, не помниш ли, че гоним картата ти?

- Боли ме – едва отвори уста той – да мисля. Остави ме.

Все още носеше онези проклети вериги, изглеждаше покорен с тях.

     Знаех как се чувстваше, от стоенето на крак и механичното нареждане на металните части краката ме боляха, ръцете ми се бяха схванали, гърбът ми бе толкова вдървен, че ако ме удареха щях да се счупя. Той сигурно беше по зле, аз поне можех да се раздвижа и да спя в различна позиция от зародиш.

     Не си правих труда да го подканвам отново, беше се захлупил върху раницата ми и не помръдваше, издърпах го към себе си до седнало положение, той ме погледна уморено и издуха косата, паднала пред очите му.

- Остави ме да умра, само това искам.

- Стига си се държал като пораженец, никой не се отказва, когато е преминал изпитанието до половината.

- Нищо не съм преминал... Нищо повече няма да правя – той се приведе и вдигна ръцете си, показвайки в какво окаяно положение беше.

- Знаеш ли кога си приключил? – казах му. – Когато умреш.

Сложих ръце на раменете му и стиснах няколко пъти, той издаде звук между протест и хленчене, мускулите му бяха толкова стегнати, че приличаха на намотани корабни въжета.

- Глупавият ми рокаджия – рекох и започнах да разтривам раменете му, точно от това имах нужда и аз в този момент. Кулое беше твърде уморен да се движи, облегна се на мен и отпусна глава, докато ръцете ми раздвижваха схванатите му мускули.

- Боли, за бога – изстена,когато пръстите ми преминаха по врата му, въобще не знаех как можеше да се обръща така.

Вечерята си седеше забравена вдясно на спалният чувал, като че ли и тази вечер щяхме да пропуснем.

- Стига си мрънкал – рекох. – Искаш ли да те оставя?

Кулое беше стиснал очи и изражението му беше измъчено.

 - Не – каза.

     Той щеше да се оправи, знаех го, за това не се отказах от него. Усетих го още онзи ден, когато го видях, имаше живинка, борбеност у това момче. Пътят му сред нас още дори не беше започнал, но той щеше да успее.

 

     Вече бях будна, но не ставах. Бях се излегнала по диагонал и изражението ми не можеше да изразява по- голямо задоволство. Онова чувство, когато в неделя се излежаваш до когато искаш и денят е ленив и топъл, и толкова безполезен и пропилян.

     Наричахме я Неделя, с главно „Н”,  това беше свещен ден за нас. Никой не работеше в Неделя, никой не те юркаше, дори охраната почиваше. Ако някой посмееше да наруши така скъпоценната почивка в Неделя, можеше да си изпроси карцер или дори смърт. Например ако този някой посмееше да събуди именно мен.

- Карен. Карен!

     Отворих едно око и погледнах надясно, Кулое се бе надигнал от леглото и се оглеждаше предпазливо.

- Какво става тук? Защо никой не ни буди за работа?

- Неделя е – измучах.

- Е, и какво от това?

- Неделя е – натъртих, пресегнах се и го хванах за рамото, връщайки го обратно долу. – Отпразнувай го. Наспи се.

- В неделя няма ли работа?

- Кулое, ако не млъкнеш ще те убия.

Позавъртях се на страни и отново се върнах към неразбираемият си сън, боже, как обичах живота си!

     Събудих се отново късно към обяд, протегнах се лениво като котка излегната пред камина, нещо привлече погледа ми и се изправих, оправяйки косата си.

- Какво има? – попитах. – Не си ли спал?

Кулое седеше на обичайното място вляво сега до краката ми, изглеждаше умислен. Поклати глава.

- Не мога просто да... Да легна и да спя, не и след всичко.

Кимнах, изискваше се време да се нагодиш към този откачен режим.

- Ела – изправих се и подадох ръка.

- Какво? – той вдигна големите си очи неразбиращо.

- Ела с мен. Ще ти покажа нещо.

Издърпах го да стане и го поведох.

     Минахме покрай стълбището за Подниво 3 и подминахме някакви хора от сондажната, завих по коридора за едно от парните помещения, той ме следваше. Тук светлината намаляваше, не навсякъде бяха сложили крушки, икономисваха енергия.

- Къде отиваме – той вървеше отдясно на мен, изоставаше и се оглеждаше несигурно.

- Просто ме следвай.

     Стигнахме тясна стълба към горното ниво, той се спря и погледна нагоре, вижаше се светлина.

- Нали каза, че не мога да ходя на горните нива? Искаш да цъфне охраната ли?

- Аз мога – отвърнах. – А ти си с мен.

Не беше убеден, но след като водех заизкачва бавно стъпалата, не можеше да пази равновесие с ръце.

     Излязохме на тясна пътека и поех наляво покрай стената, високо горе имаше инсталирани лампи, въпреки това беше усойно и страшно, приличаше на търбух на огромна риба.

- Ще ми кажеш ли къде ме водиш, това някакъв капан ли трябва да бъде?

Наведе се за да премине през люк без врата, и когато се огледа очите му се разшириха.

     Стояхме на терасата на Ниво 3, бяхме на един от тъпите й ъгли, от тук се виждаше цялото подниво 3 и ниво 2, където пребивавахме.

     Стотици крака сновяха по металната платформа на Корпуса, предизвиквайки фонов кънтящ шум, чуваха се разговори, бързане, охраната преминаваше покрай нас но никой не ни закачаше. Кулое направи няколко крачки и вдигна ръце на парапета.

- Яко, а? – погледнах го. – Това място е много по- голямо, отколкото си мислиш. Една отделна планета сме.

Той все още гледаше и не можеше да асимилира видяното.

- Горните етажи са още по- големи, там има само носещи стени. Когато надграждаме се изграждат още стени за новите помещения.

- От къде знаеш това? – най- сетне се обърна към мен.

- Виждала съм, помагах когато дострояваха трето ниво.

Той се облегна на парапета с цяло тяло, бразда се вряза между веждите му, изведнъж пак бе станал тъжен.

- Значи това е всичко – каза.

- Какво имаш предвид?

- Това място е всичко. Всичко, на което можеш да се надяваш, всичко от днес докато шинигами не дойде за теб.

- Чакай... Шини... Какво?

- Шинигами е духът, който идва да те отведе, явява ти се преди да умреш. Всеки има собствен такъв.

- Искаш да кажеш смъртта.

Той кимна.

- Защо ми говориш за това, не те...

- Това е всичко, което мога да очаквам от живота си от тук нататък – каза ми – посочи надолу, надигайки ръце от перилата. – Ще се превърна в механична пчела в един огромен метален кошер. Ще живея за да работя и ще работя за да живея. Имам си и бонус – Неделята.

     Стиснах устни и го погледнах рабиращо, той беше свободен, на такива като него им беше най- трудно да се приобщят, Корабите си оставаха затвори за тях дори след години.

- Няма да се превърнеш в механична пчела – рекох и вдигнах ръка на тила му. – Тук можеш да си много повече.

- Да – изгледа ме войнствено и сключи зъби, почти ме накара да се отдръпна. – Виждам. Онези, които са тук отдавна са много повече, ти си много повече.

     Свалих ръката си и се дръпнах, той държеше своите събрани заради веригите, погледът му беше изтинал.

- Не искам да живея по този начин. Искам да сляза от Кораба.

- По средата на нищото сме – казах. – Наоколо е само пустиня от прах, няма и градове. Ако слезеш, ще умреш.

- Не ми пука.

- Не говори така, разбира се, че ти пука...

- Не ми пука! – почти извика, гласът му беше силен, за това пък аз се приближих и хванах веригата, извръщайки го със сила към мен.

- На мен ми пука – изсъсках в лицето му. – Няма да позволя да слезеш от Кораба и да се затриеш от единият инат!

- Сега ще ме контролираш ли? – вдигна очи и срещна моите, оставяйки ръцете си отпуснати. Дистанцията и студът, които лъхаха от него буквално ме отблъснаха. – Забравих – продължи – аз съм твой наложник. Ще заповядаш ли нещо?

Гледаше ме страшно, почти изпепеляващо, аз обаче също гледах лошо и се приближих толкова, че лицата ни почти се опраха едно в друго.

- Мечтите на всички ни са били изтръгнати и източени откъм живот, запратиха ни на дъното на ада и той не е горещ и огнен, сив е, не виждаме капчица дневна светлина. Дяволски си прав, че сме шибани механични пчели. Не – поправих се, все още стискаща веригите му – не сме пчели. Пчелите правят мед и строят пити. Ние сме мравки – копаем, крием се, а при нужда се изяждаме един друг, разчленяваме другите живи, пускайки отровата си в тях. Ще живееш напук – скръцнах със зъби – или ще умреш. Твой е изборът.

     Той беше започнал да трепери от гняв и страх едновременно, точно както първия ден. Устните му бяха свити в гримаса на омраза, но очите изразяваха отчаяние, което беше на път да се втечни.

     Тогава се наведох още, или трябва да кажа надигнах, предвид ръста му, устните ми намериха неговите и за момент застинахме така. Кратък момент, той се отдръпна, беше свел глава, сякаш ако покажеше очите си някой можеше да го осъди. Аз все още държах веригата, ръката ми отново се върна на тилът му.

     Това вече беше истинска целувка, гневните му устни се притиснаха в моите и аз инстинктивно отворих уста, езикът му се плъзна върху моя, изенадващо как беше способен да запали пожар за отрицателно време предвид, че външно беше студен и безчувствен.

- Охраната ще ни подгони – каза, когато за трети път минаха покай нас, гледайки ни неодобрително.

- Нищо не могат да ни кажат, аз съм трето ниво.

- И няма да спреш да парадираш с това, нали?

- Ела с мен – казах.

Отстъпих от стената и поех по обратният път.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-18
прочитания: 58
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход