StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 163,259
   Потребители: 12,349
   Автори: 4,000
   Коментари: 312,622
   Точки: 2,649,317
   Съобщения: 155,222
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,791

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (24)

     Хора тичаха на всички посоки, металният писък на алармата отекваше между стените, подът кънтеше от стъпки. Отровната червена светлина се процеждаше под вратата и пълзеше към детското креватче в ъгъла, лампата над главата ми примигна.

- Стой вътре – Кулое извади личното си оръжие и свали предпазителя, насочвайки го към земята.

     Откакто бяхме в ръководството, всеки имаше право на лично огнестрелно оръжие. Разбира се с ултиматум да се използва само в случай на опасност и при самозащита.

- Не ходи – примолих му се. Той не ме чу, прекоси стаята с няколко големи крачки и отвори вратата. Пищенето и червената светлина нахлуха вътре и изпълниха стаята. – Кулое! – извиках.

     Не можех да хукна след него, още не бях в състояние да тичам и да извършвам тежък физически труд. Не можех да оставя и бебето, което се късаше да пищи в кошарката си. Но той беше излязъл сам насред мелето, беше сам там отвън. Извиках в отчаянието си.    

    

     Последва силен трус, намерих се на земята, бях толкова замяна, че не разбрах какво става. Първата ми мисъл веднага беше за детето, изправих се тромаво, коремът ме проряза.

- Катсу... Катсу!

Намерих синът  си на същото място, където го бях оставила – в обезопасената грозна метална кошарка с високи метални пръчки, които да го предпазват от изпадане извън нея. Беше тежка и се беше изместила. Но не се беше обърнала.

- Какво ще правим – изплаках и понечих да го взема, но при нов трус можех да го изпусна, оставих го в кошарата.

     Не знаех какво ставаше, кой ни атакуваше и от какво бяха тези трусове. Не знаех какво искаха, нито къде се целеха. А Кулое не се връщаше.

Негов дълг като баща беше да опази детето и мен, да следи за сигурността ни, но кой щеше да опази него? Та той беше просто слабичък последовател на рок движението, не беше влизал в битка, нямаше опит.

     В този момент вратата се отвори и аз подскочих. Очаквах да видя Кулое, но пред мен застана Дебелия Джо, облечен в обичайната си развлечена жилетка. Лицето му беше обрасло с брада, прикова ме с поглед.

     Сигуро бях трагична картинка, отчаяна, изплашена до смърт и стоейки на пост до креватчето на бебето си.

- Карен – рече ми с пресипналият си глас. – Трябва да заведем детето на сигурно място. Ела с мен.

- Чакай, ами Кулое?

- Той е навън с охраната.

- Не тръгвам без Кулое – отстъпих назад и се хванах за креватчето, сякаш да се задържа ако той решеше да ме дърпа насила.

- Трябва да скрием детето, жено, тръгвай с мен!

     След миг на вцепенение, опитвайки се да игнорирам пищящите аларми и плачът на сина си, грабнах една от прекомерно разтеглените блузи, които носех, от облегалката на стола, и разпънах ръкавите й.

- Помогни ми  - казах на Джо.

Аз поех бебето и го притиснах към гърдите си, докато той го привързваше с широката блуза към мен. Така ръцете ми щяха да бъдат свободни.

- Подпри главата му – рече той, докато проверяваше здравината.

- Не мислиш ли, че знам – сопнах му се. Не ми отговори.

     А после сложи длан с прекалено дългите си пръсти на гърба ми и ме поведе навън от стаята ми.

- Ами ако Кулое се върне, ами ако...

- Той не е идиот, престани да се тревожиш за него.

     Джо ме водеше между стрелкащите се напред назад мъже, вървях приведена, опитвайки се да скрия бебето от злокобната червена светлина и шумът. Поехме надясно към стълбището и терасите.

- Защо тук... Заседателната зала е наляво, кабинетите...

- Кабинетите не са обезопасени в случай на атака.

- Райън ли те изпрати? – погледнах го. Не вярвах той да беше научил толкова много за трето ниво само за два месеца.

- Мартин ме изпрати. По- бързо.

Изпитах разочарование. Явно дори сега на Райън не му беше минало и не му пукаше за нас.

     Свихме по още един коридор и достигнахме зали, в които не бях влизала. Джо отвори вратата и светна лампата.

- Сядай и се дръж за нещо.

- Какво, тук ли...

     Стаята беше без обзавеждане, малка и квадратна, най- много два на два. Металните стени бяха корозирали на места, по земята се валяха листове стари документи и използвани дрехи, зацапани и зарязани тук. По дължината на стените имаше скамейки като в съблекалня, имаше и огънати винкели, занитени в стената, които служеха за дръжки. Изглеждаше мизерно и мръсно, как бебето ми щеше да е по- добре тук, отколкото в чистата ни стая и креватчето си?

- Това е бомбоубежище – каза ми Джо. – Стените са подсилени, във вътрешността на кораба сме.

- А защо не кабинета? – попитах.

- Кабинетът е на върха на нивото, не е подсигурен срещу ракетна атака.

- Ракетна атака? – повторих, люлеейки се с бебето, за да го накарам да спре да плаче. -  Кой ще ни атакува с ракети отгоре?

     И после кръвта ми замръзна във вените ми.

- Атакуват ни... По- големи от нас... Които могат да стрелят отгоре... Кой ни напада? Има само един по- голям от нас кораб. Кажи ми!

     Мълчанието му ми беше достатъчно. Страхът, който ме заля ме остави без въздух, свих се на две и се задавих, клякайки ниско до земята. Джо дойде до мен, хвана ме и ме изправи.

- Стой седнала и се дръж – каза ми.

- Защо... Какво искат...

- Не мир, във всеки случай. Стой тук, сега се връщам.

- Джо, чакай!

     Както и Кулое, той не ме чу, затвори вратата и ме остави сама в празната мръсна стая. Данданията и трополенето продължаваха, алармата все още виеше там отвън.

     Бях сграбчила металната боядисана в бледо кафяво дръжка, натисках крака към пода, очаквайки всеки момент да ни ударят, с другата ръка поддържах бебето, сърцето ми щеше да изскочи.

     След малко влязоха двама мъже от охраната, проверявайки как съм. Изпратиха ми един от Рибоците, чието изражение не можеше да е по- сериозно. Известиха ме, че заради сключването на пакт между нас и другите по- малки кораби, сме предизвикали гнева на големия, нападаха ни без предизвестие.

- Не стреляйте, на кораба има новородено, не стреляйте! – повтаряше Мартин през високоговорителят. Предупрежденията му не промениха намерението им да ни използват за мишена.

- Трябва да решим какво ще правим – дойде той. – Имаме абсурдно малко муниции, за да отговорим на атаката им.

- Каза, че бронята е силна – държах се за металната част, пръститие ми бяха побелели от стискане.

- Силна е при обикновена атака, и пак подлежи на пробив. Те са гиганти, имат огромна огнева мощ.

- Отстъпление – предложих.

- Не знам дали ще успеем, не знам дали...

Поредният трус, той залитна.

     Гърдите бяха започнали да ме свиват, ушите ми пищяха, червената светлина рефлектираше по стените през отворената врата.

- Ако се предадем, ще завземат кораба.

- Какво да правим?

- Ако нападнем, ще ни избият без никакъв проблем.

- Ще преговаряме – казах аз.

- Опитах, те не показват, че са ни чули...

- Аз ще опитам, заведете ме в командната зала.

- Карен, там таванът е открит, ако стрелят ще те убият на място.

- Да, стоенето ми тук много помага – рекох и се изправих, подпирайки се на стената, която трепереше. – Заведете ме в залата. И намерете Кулое, той е добър в преговорите.

     Заобиколена от жив щит от мъже, Мартин ме поведе по същият коридор нагоре към командната зала. Мъжете от наблюдателната кула се бяха измъкнали, светлина нямаше, няколко от компютрите не работеха.

- Как да им се представя? – попитах, стиснала детето си, Мартин изглеждаше с двайсет години по- стар.

- Кажи, че си капитан на Кораба, кажи...

- Къде е Кулое?

- Пратих да го търсят, Карен, нямаме време!

     Клатейки се, за да успокоя детето, вдигнах слушалката и натиснах бутона за високоговорителя.

- Говори Карен от ръководството на Кораб 639, Карен от ръководството на Кораб 639! До Кораб 2356, прекратете атаката, моля, прекратете атаката! Не сме предизвикали с нищо нападението ви!

      През слушалките чувах електронният си глас, който отекваше навън като послание за другият кораб. След малко дойде отговор.

- Вие се обединихте срещу нас, обявихте ни война!

- Не сме се обединили срещу вас! Обединихме се с малките кораби, за да оцелеем! Разменяхме ресурси, не сме планирали да ви нападнем.

- Това е предателство без наше знание!

- На Кораба има новородено дете, рискувате животът на сина ми и хората ми, които не са ви направили нищо. Прекратете атаката, нека се разберем по мирен начин!

     Не изминаха и двайсет секунди, силен трус откъм лявата част накара Корабът да се разклати. Залитнах и се ударих в един от мъжете, който за щастие беше близо до бюрото и успя да се подпре, за да не паднем. Подхвана ме и ме задържа права.

- Покажете ми тия копеленца. – казах на Мартин. – Искам да видя шибаняците.

     След няма и минута дойде сателитна снимка, и ми прималя.

     Кораб 2356 беше двойно по- голям от нас, с шест напълно изградени нива, черен от горе до долу. Нашият имаше горе долу обла форма за да печелим аеродинамичност. Техният приличаше повече на наредени една върху друга жилищни сгради – ръбат, огромен, с издадена долна и средна част и толкова дебела броня, четири пласта на всяка от стените за сметка на нашите два. Това нещо нямаше слабо място. Виждах оръдия в предната част, поне осем, не броях онези встрани.

- По дяволите – рекох и посегнах за стола, трябваше да седна.

- Карен... – Мартин застана до мен и се хвана за бюрото. – Вече има пробив в бронята, има убити. Ако се предадем... Може да пощадят поне теб и детето.

     Започнах да треперя, видях, че Райън също е тук, прегърнах Катсу и се свих над него. Усетих още един трус.

- Докладвай – чух Мартин да казва.

- Стрелят по колелата, сър, ще ни изкарат от строя.

- Предаваме се – каза Мартин. – Няма друг изход.

- Не – хванах се за един от мъжете и се изправих в полумрака. Корабът изскърца. – Изкарайте ракетата. Нападаме.

- Ти луда ли си! – за пръв път проговори Райън. – Имат тройна броня, няма къде да ударим...

- Стрелците да свалят ракетата на дъното, ще ги ударим отдолу.

- Това надали...

- Всички муниции да се изпратят на дъното на кораба, всички оръжия... Нямат друго слабо място, там трябва да е.

- Карен, това са просто догатки! – удари по бюрото едноокия. – Отново ли ще действаш на базата на интуиция?

- Ще действам на базата на логиката. Изпрати стрелците – кимнах на Дерик от наблюдателницата. – Всички налични, и новите. Свалете веднага всички муниции на дъното и им подпалете задника на тия копелета! И най- накрая намерете Кулое! – извиках.

     А после се включих по радиостанцията, трябваше да спечеля малко време, докато момчетата свалят оръжията. Прегърнах детето си и го целунах по главата. Беше едва третият му ден на този свят, аз аз рискувах живота му, за да спася тези на всички.

- Прости ми, Катсу – целунах главичката му с тъмен мъх.

Кулое ми трябваше, сега имах нужда той да ми бъде подкрепа. Къде се беше запилял?

- Говори Карен, капитан на Кораб 639. Моля да размислите, моля да не ни атакувате! Вече има жертви, не сме ви предизвикали! Преди три дни се роди синът ми, той е още бебе, не сме ви направили нищо!

- Ракетата е на позиция, госпожо – докладва ми Дерек, мъжът от наблюдателната кула.

- Другите оръжия?

- Още ги пренасяме. Също и мунициите.

- Не стреляйте още. Искам всички налични оръжия на дъното.

- Това ще отнеме поне петнайсет минути...

- Всички хора да се включат. Искам оръжията долу!

- Да, госпожо! – поклони се той и изтича през вратата.

- Петнайсет минути – измърморих. – Да беше поискал отпуск!

Включих се пак по радиото, до този момент отговор нямаше, но изтрелите продължаваха.

- Говори капитан на Кораб 639, моля, дайте време на съветът ни да достигне до споразумение, готови сме да се предадем!

- Какво? – Райън приближи и изражението му беше страховито в полумрака. – Няма да се предаваме, няма...

- Няма да се предаваме, печеля време.

- Моля, Кораб 2356, спрете атаката, предаваме се!

- Изпратете петима от командирите си при нас. – беше отговорът.

- Петима? Ние сме общо четирима в ръководството.

След като Райън беше напуснал, оставахме ние с Кулое като главнокомандващи, както и Мартин и Джо. Не бяхме приели други, най- вече защото не вярвахме на никого.

- Аз ще отида – каза Мартин. – Ще взема четирима от информаторите.

- Няма да ходиш – изправих се. – Нужен си ни тук!

- Някой трябва да ги усмири, иначе ще ни направят на корнфлейкс!

Примигнах. За първи път чувах Мартин да се шегува.

- Само на теб вярвам – приближих се към него. – Не мога да разчитам на Райън, след като го изхвърлихме така. Джо е нов. Ако нещо стане с теб оставаме трима. Не можем сами да удържим кораба.

- Карен, информаторите ни не са упълномощени да преговарят, не знаят и как да го правят. Опитвам се да спася Кораба.

- Какво си мислиш, че аз се опитвам да направя? – попитах и очите ми запариха. – Моля те, пази се.

     Явно забавянето ни беше подразнило гигантите, защото в следващият момент трясъкът дойде над главите ни, покривът се огъна и в залата заваляха метални стружки и искри.

- Дай ми това – измъкнах радиостанцията от ръката на един от униформените, докато ме водеха към вратата, мъжете пак се бяха разтичали. – Карен до стрелците, незабавна атака към дъното на 2356! Изчакайте да извъртим Кораба, за да имате по- добър достъп. Искам незабавна атака!

     А след това се проврях между мъжете и хукнах по коридора колкото краката ми държаха.

     Голяма част от осветлението беше прекъснато, не виждах на поднивото, какво остава за Корпусът долу. Прожектори се движеха в настаналият мрак, но осветяваха движещите се като мравки, на път да бъдат залети с гореща вода мимолетно. Стори ми се, че мернах русата глава, но докато светлината се върне на точката, нямаше и следа.

- Искам десетима от вас на всяко ниво – спрях един от охраната. – Намерете Кулое и ми го пратете тук. Как посмя да изчезне в такъв момент.

- Госпожо, не можем да жертваме трийсет души, няма да ни останат...

- Намерете мъжът ми или ще ви сваля всичките! – изръмжах. – Веднага! И не се връщайте без него. Това ви е приоритет номер едно!

- Във война сме, атакуват ни, няма да изхабя хората си за един единствен...

Измъкнах палката от колана му и го шибнах през лицето. Той залитна и се строполи на пътеката, другите около нас замръзнаха по местата си.

- Понижен си в ранг три. Излиташ от охраната на кораба. Ти – посочих следващият, на когото дори не знаех името, здрав, висок и набит мъж – слагам те начело на екипа. Вървете и намерете Кулое. Това е заповед!

     Трима от тях останаха с мен и Джо, който се опитваше да се свърже с момчетата си. Двама от хората му се бяха качили тук.

- Наглеждайте малката – каза на един особено неприятен чернокож с накриво зарастнал нос, къси фитили раста и противно изражение.

- Спокойно, ще се погрижим мамчето да не пострада.

Джо се обърна и изчезна някъде по коридора, давайки някакви разпореждания на останалата охрана.

- Мартин тръгна ли? – попитах, но не знаех към кого бе отправен въпроса ми. Никой и не ми отговори.

     Сега успях да си поема дъх и да се огледам. Стояхме на терасите на подниво 3, което беше по- сигурно и добре укрепено. Прожекторите продължаваха да святкат и лъчите светлина попадаха на суетящите се долу хора или на празните коридори и самотните зеещи врати. Алармата се беше изключила, а с нея и червената светлина. Хора прииждаха към болничното крило, други ги изместваха по ъглите, убити от атаките. Група мъже бързаха да запушат дупките в бронята, за да не влезе снаряд през тях, осъзнах, че сме спряли.

-  Как се случи това? – рекох, подпряла се на парапета, гледайки надолу как хората, за които бях обещала да отговарям и да опазя, измират за втори път под мое наблюдение. Краката ми бяха омекнали.

- Спокойно, мамче, шефът слезе долу, той ще ги убеди – рече ми черният, кривеше пълните си устни по неприятен начин. Обаче не отстъпи и крачка от мен, както Джо му беше наредил.

- Намери ми високоговорител – казах на един от униформените.

- Госпожо, приберете се в бомбоубежището, тук не е безопасно. И парапетът може да поддаде...

- Не чу ли какво ти каза тя? – с типичното си надуто произношение го прекъсна човекът на Джо. – Намери й високоговорител, белчо!

Мъжът изпука кокалчетата на здравите си ръце и тръгна някъде по коридора.

- Благодаря – промълвих.

- Не се коси, мамче – негърът приближи и без предупреждение сложи ръка на главата на Катсу. Вдигнах очи в шок и понечих да го изблъскам. Как смееше тази чернилка да пипа детето ми? – Ще оправим нещата, скоро всичко ще се нареди.

     Тогава започнах да плача. Ръцете ми се разтрепериха и се наложи негърът да ме потупа по гърба утешително. Той се опитваше да защити мен и детето ми, а аз бях такава кучка понякога.

     Докато мъжът се върна с високоговорителят който поисках, последва още една атака. Целият кораб се разтресе.

- На позиция сме, госпожо, какво ще наредите?

- Пълен назад – казах.

- Госпожо?

- Отдалечете се максимално, после искам да стреляте от най- ниската възможна точка в дъното им. С всички възможни припаси.

- Това е рискован ход.

- Само него имаме, командир. Изпълнявай!

Сетне взех високоговорителят, не бях разбрала колко са омекнали пръститие ми, насочих го към мелето под нас.

- Говори Карен – казах през устройството, не чух гласът ми да се усилва. – Тук Карен. Кулое, къде си? Моля те, върни се веднага!

     Осъзнах, че едва ли щяха да различат нещо от думите ми там долу, за това вдигнах високоговорителят повторно и започнах да повтарям само името му. Където и да беше, трябваше да ме чуе.

- Ела насам – чернокожият ме хвана през раменете и ме изтегли назад. – Започва стрелбата. Бог да ни е на помощ, дано планът проработи.

     Не ми дремеше изобщо за проклетият план сега, прегърнах бебето си и опрях гръб на стената. Исках Кулое да се върне, където и да беше отишъл, исках по- скоро да го видя.

 

     И стрелбата започна. Корабът даде рязко назад и усетих как се разтресе. Чу се трясък, когато ракетата беше изстреляна, скърцане на желязо. Последва силен удар от тяхна страна, след което стрелците ни засипаха дъното им с порой от изстрели от автоматите. Всеки наличен куршум беше свален долу, дори тези от оръжията на охраната.

 

     Откъснатите лампи се люлееха, припуквайки на жиците, подът се тресеше, хората долу пищяха и се бутаха, коленичих до земята, чернокожият се надвеси над мен и бебето. Последва нов удар и корабът се наклони назад, усетих как правата стена изведнъж вече не беше вертикална, виждах тавана без да вдигам очи.

     Тогава помощните колела се разгънаха и корабът се изправи. Оглушителен тътен дойде от долната част, цялата покривна броня отпред беше свалена от взрива, когато 2356 избухна и части от него се разлетяха във всички посоки, включително и към нас. Повечето от стрелците ни бяха избити, наблюдателната кула беше отнесена заедно с момчетата в нея, информаторите и Мартин бяха загинали на място от взривната вълна.

 

     А когато всичко свърши, прегърнала бебето се изправих, подкрепяна от човекът на Джо, оцелелите уноформени се строиха пред мен за да докладват.

- Атаката беше успешна, мадам – поклони се мъжът, който бях сложила като командир само преди половин час. – Кораб 2356 е извън строя. Спасени сме благодарение на Вас.

     Хората, които се бяха качили дори тук, въпреки забраната, се развикаха въодушевено.

- Има пострадали, бронята ни е с непоправими щети, по- голямата част от таванът ни е отнесен, но ходовата част е непокътната.

Нови възклицания.

- Има петдесет и един загинали, включително мистър Мартин.

Заекнах.

- Мартин е умрял?

В този момент Джо се появи някъде от долните нива, изражението му беше мрачно.

- Той изпълни дългът си към Кораба, и ще бъде почетен за това.

- Добре... аз...

     Това ми дойде като шок. Веднага ме заля вина. Аз позволих той да слезе долу. Трябваше да го спра, трябваше...

- А Кулое? – вниманието ми веднага бе изместено от загиналите. – Къде е той? Опитах се да го повикам чрез високоговорителят, в данданията нищо не се чуваше... Открихте ли го?

Мъжът продължавше да стои пред мен, хванал ръцете си. Погледнах към Джо, не бях виждала по- сериозно изражение на лицето му.

- Кулое е петдесет и първият. Открихме го. Загинал е при атаката на западната камера. Опитал се е да мобилизира хората от Корпуса.

- Какво?

Излязох напред.

- Съжалявам – чух Джо да казва. Дори не ме погледна.

- Какво... За какво съжаляваш, къде е той? Къде е Кулое, отговорете ми! – изкрещях и ги нападнах с юмруци. – Къде е мъжът ми?!

     Гледах как Джо и охраната се отдръпнаха от пътя ми. На платформата зад тях различих русата коса.

- Кулое – втурнах се натам, съвсем забравила, че носех бебето. – Кулое!

Строполих се на колене, докоснах го, той беше в безсъзнание.

- Къде ли не те търсих, питах се къде си отишъл... Събуди се, Кулое, ние победихме. Победихме...

     Кръв полепна по ръцете ми, на ризата ниско при петото ребро отдясно имаше разкъсване, можех да видя къде беше ранен.

- Извикайте Елиза – рекох. – Веднага извикайте Елиза, каквото и да прави, да дойде моментално. Веднага! – креснах.

- Карен – Джо се приближи към мен.

- Кулое, събуди се. Кулое, събуди се!

- Карен – чернокожият сложи ръка на рамото ми. – Той си е отишъл.

-  Кулое, моля те! – извиках вече аз и залегнах над него, заравяйки глава на гърдите му. – Заради теб го направих, заради теб организирах атаката, заради теб избих онези хора, заради теб убих шефа и влязох в ръководството! Детето ни се роди... Събуди се, за Бога! Кулое!

     Някой ме изправи и измъкна бебето от ръцете ми, докато лежах върху него и усещах как нажежен до бяло нож пробожда тялото ми до самият ми мозък. Избърсах кръвта в дрехите му и протегнах пръсти към лицето му. Винаги толкова красиво, восъчно бяло, сега устните му бяха побелели също.

- Кулое. Отговори ми! – извиках.

     А после останах на колене, обвила ръце около него, чакайки да ми отговори.

 

     Седях на главният стол в заседателната зала, щетите бяха закърпени за да проведем съвета. Взирах се пред себе си, Джо и Летъл бяха седнали вдясно и вляво, образувахме равнобедрен триъгълник.

- Ако одобряваш – говореше Джо – ще назнача Летъл в съвета. Надежден човек е.

 -Тъй вярно, госпожо – чух мъжът, който ме беше пазил по време на атаката да казва. Дори се поклони.

Кимнах безизразно.

- Трябва да потвърдите, госпожо – намеси се старата писарка. – За да го запиша.

Имах чувство, че тя беше част от обзавеждането. Винаги там, винаги една и съща на столчето си, квадратната си масичка и листовете хартия.

- Дори не разбрах истинското му име – не се усетих как казах.

- Името ми е Джейсън Мер... – започна чернокожият.

- Последното, което ми каза – продължих без да го слушам – беше „Стой вътре.” Каза ми „Стой вътре”, и излезе. Трябваше да тръгна след него и да го спра. Какво направих...

     Захлупих се по очи на масата и започнах да треперя, докато сълзите ми се изливаха и мокреха грубо полираният метал.

- Госпожо, успокойте се – една сестра, която отговаряше за здравето ми се опита да ме изправи, гърлото ми беше толкова стегнато, че не можех да дишам. Той беше умрял докато преговарях с другия кораб, при трусът, който почти ме събори и унформеният ме удържа.

Изкрещях, замахнах и я ударих. Станах от мястото си и напуснах залата, удряйки вратата с такава сила, че прах се посипа от закърпеният с широки листове ламарина таван.

     Върнах се надолу по коридора и влязох в стаята си, сега Елиза беше там, грижеше се за малкият.

- Здравей – усмихна ми се и вдигна очи. Тъкмо го хранеше с биберон.

Седеше на леглото и го държеше, външното легло.

- Стани от тук – казах й.

- Карен, добре ли си?

- Просто стани! – извиках.

Не можех да понеса да гледам друг човек да седи на неговото легло.

- Как мина съвета, решихте ли...

- Ще прекръстя бебето – казах. Главата ме беше стегнала. – Ще го кръстя Кулое.

- Добре, ще кажа на секретарката да донесе книгата със списъка...

     Погледнах бебето ни, което тази жена държеше. Мъничко, още невиждащо, само на четири дни а вече без родител, започнах да плача и се подпрях на стената.

- Карен...

- Той му избра това име. Избра и моето. Какво ще правя сега...

     Свлякох се до земята и се захлупих на две. Елиза остави Катсу в кошарката му и дойде при мен, слагайки ръка на гърба ми, галейки ме утешително.

- Заради него станах четвърти ранг, заради него се издигнах до това положение, заради него исках да направя Кораба по- добро място. Защото когато дойде и го видях обезверен, наплашен и искаше да се махне от тук аз си казах, че Корабът не е достоен за някой като него, защото исках той да води по- добър живот и да не свърши с погребани мечти и амбиции! Сега имаме хубава стая, положение, власт, мир... И няма кой да живее сред тях!

- Синът ви ще живее за да види това – благо ми говореше чернокосата.

- Опазих всички тези неблагодарни хора, а не можах да опазя единственият, за когото някога ми е пукало в живота ми! – извиках. – Как можах!

- Той умря за да защити теб и детето ви, както и всички нас на Кораба. Хората, които е мобилизирал са защитили Корпуса и ниво 1, благодарение на тях мунициите са пристигнали навреме за да ударим.

- Не – заклатих глава. – Не е умрял... Ти си лекар, ти можеш да направиш нещо. Можеш...

- Не мога, мила – тя постави ръце на лицето ми, сините й очи се взряха в мен. – Но той направи всичко това за теб.

 

 

 

 

 

 

 

 

     Изминаха три години, преди да проговоря на някого отново както преди. Говорех само с Катсу, чийто очи болезнено ми напомняха на Кулое. В лице приличаше на мен, но очите и косата бяха като на Кулое.

     Още помнех като да бе станало току що, как го докараха и го стовариха пред стълбището на подниво 2, косата му беше изправена с лак, носеше онзи абсурден мрежест топ в черно и червено, и дори в него изглеждаше изумително. Ръцете му бяха овързани с тежките вериги, очите му бяха начернени с очна линия. Помнех как легна на коленете ми, търсейки защита. Такава, каквато не успях да му осигуря и той умря заради мен.   

     Въпреки всичко, което бях преживяла и изпитала, местенето от населените места в покрайнините, живеенето с чужди хора в ужасни условия и с оскъдна храна, качването ми на този кораб и първите ми две кошмарни години, нищо не можеше да се сравни със загубата на Кулое. Онова, което мислех, че не можех да почувствам ме беше разрушило до основи. Осъзнах, че никога повече нямаше да подаря чувствата си на някой друг, и че вече мисията ни, благоденствието на кораба, равноправието, нищо от това не ме интересуваше.

 

     Джо беше привикал повечето от хората си в съвета. Това се оказа добър ход и много от проблемите ни на дневен ред биваха решавани бързо и по интелигентен начин. Аз останах като главнокомандващ и всички решения трябваше да се одобрят от мен. Но вече, без него до себе си, за мен нямаше смисъл да правя каквото и да било.

     Всички останали осем стола от двете страни на масата бяха заети. Един единствен остана празен, от лявата ми страна. Не позволих да наемат десети човек, Катсу някой ден щеше да седне на него и да поведе хората, както Кулое ги беше водил.

- Какъв човек беше татко? – питаше ме Катсу, докато го учех да чете и пише, и му преподавах и двете азбуки, английската и японската.

- Не беше човек – казвах му. – Беше ангел.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-07-20
прочитания: 56
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход