StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 163,668
   Потребители: 12,353
   Автори: 3,999
   Коментари: 313,957
   Точки: 2,647,878
   Съобщения: 152,388
   Лексикони: 4,495
   Снимки: 10,798

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (23)

     Оставаше ми малко повече от седмица до термина. Редовно ходех на прегледи, исках всичко да е контролирано.

     Седях, или лежах, всъщност, на обичайното болнично легло и чаках Елиза да дойде, мислех над последните събития.

     След въвеждането на нов ред беше настъпил смут. Хората не бяха очаквали подобна стъпка от наша страна. Някои приеха това като облекчение и охотно се съгласиха да следват новите правила, но други...

     Група мъже в Сектор 7, отвъд Южния коридор, където някога Джей беше живял, организираха бунт. Бяха рещили, че селд като вече ръководи жена, правилата не важат, че охраната е омекнала и ще им се размине. Приеха трима в болничното крило след атаката им, един в критично състояние, с пукнат череп, всички четирима бяха заловени и ме повикаха лично да реша какво ще се случи с тях от тук нататък.

     Явно охраната не ми вярваше, когато им бях казала да ги изхвърлят, ако причиняват размирици. Сега двама държаха мъжете коленичили, за да могат да ги удържат, ако започнат да буйстват, лидерът им – мъж на около 45 също стоеше, подвил крак, но ме гледаше предизвикатлно и дори се усмихваше.

- Хайде, мамче – кимна към мен, Кулое сви ръце в юмруци, готов да удря. – Изхвърли ме. Покажи на хората колко си лоша и как се справяш. Направи си реклама, убий четирима, за да докажеш, че ставаш за този кораб. Тук така или иначе слабаци не са се задържали на поста. Изхвърли ме, докажи, че си достойна за мястото си, Кралице.

Трепнах при тези му думи.

- Или ме пусни да си ходя.

     Около нас се бяха събрали хора, и ставаха все повече. Следяха всяка дума, очакваха отговорът ми.

- Аз осигурих за теб прилични условия на живот – започнах с треперещ глас, инстинктивно обгръщайки корема си с ръце, един мъж от охраната стоеше по диагонал между мен и бунтовниците, готов да ме защити, ако се наложи. – Ти нападна онези хора без причина.

- Да! – извик мъжът и удари по металната платформа. – Искаше ми се да разпусна, да се позабавлявам! Няма да се обяснявам като ученик на някаква кучка! Това са правилата на Кораба, винаги са били такива! Като извикаш майка ми на родителска среща няма да промениш нищо... Колко дълго мислиш ще издържи наложеният от теб ред? Колко дълго хората ще те следват? Даде на всички ни храна и легло, с това ли ще купиш лоялността ни?

Мълчах. Тогава лидерът се изправи и ме изгледа надменно, с презрение. Гледаше ме право в очите.

- Хората тук не могат да бъдат купени, и нищо няма да се промени. Може би за месец, два... След това всичко ще си бъде постаро му. По- добре да разбереш това от сега, мамче, и да научиш копелето си да бъде мъж, иначе няма да го бъде дълго.

     Кулое понечи да го фрасне, аз бях започнала да треперя, едва се удържах да не се срина.

     Мъжът се обърна кимна на хората си да се измитат, охраната стоеше на пътят им към долното стълбище. Все още очакваха моето решение.

Аз мълчах.

- Госпожо? – един от офицерите стискаше автомата в ръце. – Какво да правим с тях.

Циничната усмивка на лидерът им отново се мярна пред очите ми. Причерня ми.

- Изхвърлете ги.

- Сигурна ли...

- И четиримата.

- Няма да ме изхвърлиш – хилеше се мъжът, охраната се събра около тях и изправи онези, които все още бяха на колене.

- Стой и гледай – каза униформеният и го хвана над лакъта.

     Тогава лидерът се извъртя и го удари в лицето, посегна към един от хората си, който му подаде нож. Атаката му моментално бе пресечена от друг охранител, накрая ги сграбчиха и ги помъкнаха към стълбището на подниво 2.

- Не можеш да ме изхвърлиш... – крещеше истерично мъжът. – Това е убийство! Убийство, проклета кучко!

Стоях на мястото си и треперех, не можех да обеля и дума.

- Ще те пречукам! – вече изкрещя той, високо и неприятно. – Ще се върна от ада заради тебе! Ще те...

Гласовете на другите хора заглушиха виковете, след малко прозвуча предупредителната аларма, че главната порта се отваря.

     А после – тишина.

- Нека това ви е за урок – пое нещата в свои ръце Кулое, аз бях неспособна да говоря. – Пробвайте си късмета и ще свършите като тях.

 

     Лежах на кушетката, измъчвана от съмнения, когато Елиза дойде и ми се усмихна.

- Как са нещата, майче?

- Аз... Добре, предполагам – рекох. – Тежи ми отляво...

- Сега ще видим – тя дотътри ехографа и ме накара да вдигна блузата си.

     Наистина ли за нея нямаше проблеми? Бях накарала да свалят четирима души. Бях убила един от шефовете лично.

     А може би бунтовникът беше прав? Трябваше да наложап равилата си и да устискам, ако исках да се спазват, трябваше да съм безкомпромисна.

Но някак тован е се връзваше с детето, което бе на път да се роди, с нежността, с която трябваше да го отгледам, нима наистина бях на път да родя войн, поредният насилник и терорист, само за да проължи тази безсмислена война?

- Умислена си? – каза ми лекарката. Вече си говорехме на ти. Всъщност аз често идвах в кабинета просто да поговорим, без да имам други оплаквания. Тя ми бе станала нещо като приятелка.

- Мислиш ли, че сбърках относно онези мъже?

Елиза ме погледна и въздъхна.

- Човекът умря заради тях, започнаха бунт без причина. Чу какво каза онази отрепка, „Исках да се позабавлявам”. Тия нямаше да се вразумят и да спрат да безчинстват, нямат място на Кораба.

- А какво, ако трябва да изхвърля всички, и останем пет човека? Никой тук не е идеален, никой...

- Майче – лекарката застана до мен и ми подаде чиста кърпа да избърша корема си. – Постъпи правилно. При революция се иска твърд характер, ти го имаш. Не се съмнявай в себе си. Сега иди и си почини, плодът е добре.

А, между другото – тя се върна до шкафа до вратата и взе някакъв сгънат лист хартия – това беше оставено за теб.

Подаде ми го и ми смигна.

- За мен...?

     Разтворих листа още тук, по изражението й разбрах, че го е чела. Когато аз го прочетох се смутих, и първото ми раздразнение, че е чела писмо до мен, си отиде.

 

Скъпа моя Госпожо

Не знам как да изразя въсхищението си от Вас!

Направихте ми силно впечатление и не мога да спра да мисля за Вас

Вие сте неверуятна ,силна и красива жена!!!

Влюбен съм най пламенно във вас!

За мен е чест да Ви служа!!

 

 

     Клепах на парцали.

- Кой остави това?

- Таен обожател? – трепна с рамене Елиза, усмихвайки се хитро.

     Препрочетох отново писмото, беше написано с правописни грешки и пунктоация, дразнещо много удивителни занци, а най- ме засегна обръщението.

- Изхвърли го – наредих.

- Да похабя хартията? – рече Елиза.

- Това е абсурдно. Ако Кулое го види, ще откачи. Изхвърли го.

- Запази го за когато се скарате, ще имаш коз срещу него...

- Той ще намери човека и ще го убие – натъртих.

- Нали казваше, че не бил ревнив? – Елиза ми помогна да стана и да сляза от кушетката.

- Той ми е мъж.

- Не ти е предлагал.

Заковах се на мястото си.

- Какво ми казваш? – погледнах я, тя свиваше рамене, така правеше, когато имаше нещо наум.

- Не ти е предложил, значи не си му жена.

- Какво значение има – вече се подразних. – Живеем заедно, ще имаме дете, на кого му пука за тия сантименталности?

- Очевидно на някой му пука – рече лекарката.

Взех писмото от кушетката и го накъсах на много малки листчета, така, че който се опита да го прочете, да не схване идеята на написанто.

- Пусни го в коша за преработка – казах и тръгнах към вратата.

- Току що накъса нечии чувства.

- Чуфства, искаш да кажеш – заядох се и затворих след себе си.

      Бях ядосана, това бе изключително детинско и незряло. И малко или много го почувствах като заплаха, който и да беше изпращачът, явно ме бе наблюдавал. Огледах се параноично.

Не бях поласкана, не се почувствах и по- желана или харесвана. За първи път всъщност получавах любовно писмо. Може би трябваше да изпитам някаква... романтика?

     Тръснах глава и продължих, набивайки крак. Аз не бях такъв човек. Никога не бях празнувала Свети Валентин, никой не ме беше водил по вечери и не бях носила скъпи и неудобни рокли, токчета, префърцунени прически, бижута на скандална стойност. Просто не бях такава. Дори като малка, когато майка ми ме обличаше в роклички, предпочитах да се катеря по дърветата и да ритам топка. Биех момчетата, хванах си гадже доста късно, чак преди да завърша гимназия.

     Сега осъзнах, че мъжете може би се страхуваха от мен, такова впечатление създавах, че нямах нужда от мъж. Аз на практика нямах, оцелявах сама, беше ми по- добре сама. Обичах Кулое, но ако той решеше да си тръгне, сама щях да отгледам детето, това не ми пречеше.

Може би, помислих си, не беше лошо от време на време да показвам своятта женственост. Както когато облякох онази пола.

- Ау!

    Унесена в мислите си се блъснах в някого, оказа се един от охраната. Разтрих чело и вдигнах очи. Човекът започна да ми се извинява.

- Много съжалявам, аз бързах и... Простете, госпожо!

- ‘Що не гледаш къде вървиш? – спонах му се и подминах.

Даа, до там с женственото поведение и кокетниченето.

     Прибрах се в стаята си и опитах да хапна нещо, но все още изпитвах тежест. Вече не работех, бяха ми забранили, но Кулое в момента беше на смяна, така че използвах момента да поспя.

     След два дни отново посетих Елиза. Там ме чакаше ново писмо.

 

 

Вие сте любовта на живота ми!

Ваш покорен слуга!

 

- Сериозно, кой го остави? – гласът ми прозвуча като ръмжене.

- Не знам – вдигна ръце тя. – Тук на ден влизат и излизат десетки хора, от охраната до хора от нулевия ранг, може да е всеки.

- Искам записите от камерите.

- Не го ли приемаш малко прекалено? – тя опипа корема ми и си записа нещо в картона ми.

- Права си – кимнах, измъкнах писалката от ръката й и разгънах листа, който се беше смачкал в дланта ми.

 

Бунако, ще имам дете! И се научи да пишеш!

 

Тя прочете отговорът ми и започна да се смее.

- Горкият човек, ще се постарая да не го намериш, иначе може да стане мой редовен пациент.

- Ще ти го спестя – скръцнах със зъби. – В моргата има свободни камери.

- Нямаме морга – вдигна вежди Елиза, докато излизах от кабинета.

 

     Седмицата не беше изтекла, когато в късният предиобед коремът силно ме присви. Стегнах мускули възможно най- силно, както ме беше учила Елиза, но тогава усетих нещо влажно между краката си, панталоните ми бяха започнали да подгизват, водите ми изтичаха.

- О, защо сега... Поне изчакай да стигна до болничното!

    Стигнах до болничното крило вървейки, хората не забелязваха нищо необичайно в мен, повечето бързаха по задачите си. Вече пред вратата се подпрях на стената, притискайки корема си, разбутах чакащите и се опитах да привлека вниманието на лекарите, сега вместо Елиза там беше още една жена, акушерката.

- Изчакайте – чух монотонният й глас.

- Не мога да чакам – извиках. – Раждам!

     В първият момент това не предизвика никакви реакции. После дебелата лекарка ме погледна и рипна от мястото си.

- Вън! – разбута чакащите. – Всички вън! Шефката ражда. Шефката ражда!

- Искам Елиза – казах, докато ме слагаха да легна. Не беше моето легло, това някак ме накара да се почувствам некомфортно.

- Елиза слезе до Корпуса, имало ранен...

- Искам Елиза да дойде! – извиках. – Няма да родя, ако тя не асистира.

Сестрите хукнаха да издирят чернокосата, аз започнах да се паникьосвам.

- Още няма разкритие... Дишайте!

     Болничното крило беше запечатано и преди да успеят да открият Елиза, дойде Кулое. Застана до леглото ми, изглеждаше смян.

- Добре ли си? – попитах аз него, той не можа да отговори, беше вцепенен, долната му челюст леко увиснала, не знаеше какво да прави. – Дай ми ръката си.

Стиснах ръката му за подкрепа, и за да го успокоя. Той нямаше представа какво да прави в подобна ситуация.

 

     Когато цялата дандания приключи и бебето изплака, Елиза бършеше пот от челото си, една от сестрите плачеше и каза, че за първи път асистира на раждане, а дебелата лекарка ми подаде бебето, бяха го увили в чисто бяло одеалце.

- Честито – каза. – Момче е.

Поех детето си и не издържах, започнах да плача.

- Как ще го кръститие?

Вдигнах очи към Кулое, не бяхме обсъждали имена.

- Катсу.

Името не ми хареса.

- Какво значи? – попитах го с идеята да го разубедя.

- Победа. Той ще бъде победител, роден е за това.

- Катсу – съгласих се.

     Приготвихме импровизирана кошарка на бебето, която поставиха в стаята ни. А когато можех да ставам, изпрах онова проскубано зайче и му заших очи и нос, вързах му и синя връзка Кулое започна да ми се смее.

- Не знаех, че харесваш плюшени играчки. Щях да ти купя мече.

- Не за мен, умнико, за бебето е – контрирах го.

- По- добре камионче, или бейзболна ръкавица.

- Да, на три дена е, ще му подаря камионче – иронизирах го. – Ако можеше да избира от сега... Какво е това?

Дразнещо пищене някъде отвън долиташе по коридора, усилваше се и след малко стана непоносимо, бебето се разплака, надигнах се от леглото, Кулое отиде да провери.

     Още с отварянето на вратата видяхме, че охраната се беше разтичала, целият коридор бе осветен в сигнално червени светлини.

- Какво става? – Кулое спря един от униформените, който замалко не се блъсна в него.

- Код червено. Атакуват ни!


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-07-18
прочитания: 93
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход