StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,536
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,571
   Точки: 2,638,740
   Съобщения: 137,047
   Лексикони: 4,483
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (22)

     Минаха два дни, Кулое не се върна в стаята ни, аз не отидох да го потърся. Не се засичахме и по време на работа, а когато Райън свика съвет, отказах да присъствам.

- Някой трябва да докладва за работата ти – каза ми. – Вземи се в ръце, отношенията с приятеля ти не ме интересуват.

- Ами мен пък докладите ти не ме интересуват – изрепчих му се. – Държиш се, сякаш сме роботи, забравяш, че не съм ти подчинена.

     Не отидох на съвета, останах в стаята си, мислех над случилото се. Не знам кой беше „виновен”, но сега не исках да го виждам.

     След още два дни получих преждевременни контракции, приеха ме в болницата, той дойде там да ме види.

     Кулое изглеждаше изплашен, сериозен, очите му бяха широко отворени, не разбираше какво става и не задаваше въпроси, чакаше докторката да обясни. Дадоха ми висока доза магнезий, лежах си там и се опитвах да стоя спокойно докато се тревожех за бебето, и той стоеше отстрани и ме гледаше.

- Тя ще  се оправи ли? – попита.

- Ще изчакаме магнезият да подейства, няма причини да се притеснявате.

- А детето? Ако се наложи да бъде изродено сега?

- Рано е, ще се опитаме да направим всичко възможно да отложим раждането.

     Когато лекарката излезе и ни остави сами, Кулое седна до леглото ми и усетих как пръстите му се пъхнаха в дланта ми.

- Всичко ще се оправи, не се притеснявай.

Понечих да кажа, че не се притеснявам за да изглеждам смела пред него, но от устата ми не излезе и дума. Не исках да говоря с него.

- Знам, че ми се сърдиш – поде пак той. – Постъпих правилно, Карен.

Правех се, че не беше в стаята. Предполагам сега не изглеждах смело, а глупаво.

     От извлечената вода бяха успяли да пречистят едва дванайсет литра, годна за пиене. Растения в областта нямаше, нито наличието на какъвто и да било друг живот. Обясниха, че това вероятно било отклонение на вече пресъхнала река. Сканирахме мястото в района, но други източници на вода не се намираха.

    Осъзнавах, че са били прави, и той и Райън, и че се сърдех за нищо. Във времена като днешните, всеки незначителен ресурс се спестяваше и оползотворяваше, нямахме лукса да подминаваме вода, храна или материали и да ги оставяме. За това и градове вече не съществуваха, освен бетонните конструкции, където не бяха разрушени и металните скелета не бяха разграбени – всичко се използваше. Бяхме построили второ и трето ниво на кораба по този начин. Обмисляше се надстрояване, но за сега нямахме с какво да издигнем четвърто ниво, а нямахме и нужда. Третият етаж беше почти празен, тук живеехме само ние от девето и десето ниво, включително пилотите и хората от командната зала.

     И въпреки всичко му се сърдех, дори повече, в момента го мразех. Не можех да се отърва от това чувство. Имах нужда да се отпусна в присъствието му и да знам, че съм на сигурно място, че съм в безопасност, да мога да му вярвам, а ето, че не можех.

     Може би все пак бях привикнала твърде много с удобството да имам някого до себе си, трябваше да се науча отново да не се доверявам и да разчитам единствено на собствените си сили. Ако получех помощ – беше добре дошла, но не трябваше да се оставям да завися дотолкова от друг човек.

- Искаш ли да остана за през нощта? – чух го да пита, стиснах устни, продължавах да не го гледам.

- Не – казах. – Не искам.

А после добавих:

- Махай се.

Извърнах се към него, искаше ми се да стана и да го ударя. Издърпах ръката си от неговата.

- Изчезвай, махай се от очите ми!

     Дори аз се изненадах каква злоба прозвуча в гласът ми. Гледах го как се изправя, устните му леко се разтвориха като да каже нещо, гледаше ме смаян.

- Имах нужда от подкрепа, а ти изтича при Райън без дори да си ме чул, без да ми дадеш възможност да кажа какво мисля. Върви при него, като ти е по- добре, вземайте се! – замахнах. – Аз те направих какъвто си, а ти ми обърна гръб в първият удобен момент. Махай се и не се връщай!

     Гняв гореше в гърдите ми, пулсът ми се учести. Кулое не ми отговори, гледаше ме няколко мига като попарен, после се обърна и излезе от стаята. Виждайки го как си отива, нещо в мен се скъса.

     Сринах се и започнах да плача, идваше ми да удрям. Искаше ми се да му кажа, че се чувствах предадена и е трябвало да ме подкрепи, поне да ме изслуша. Исках отново да бъде до мен, но някак не можех да го понасям, когато беше наблизо. Не знаех как да изразя всичко това и бях успяла да го прогоня. Извиках в отчаянието си и се свих на две.

     Лекарката дотича и веднага измери пулса ми, настояваше да се успокоя, каза, че е вредно за бебето и мога да предизвикам нови контракции.

- Мразя живота си – рекох подсмърчайки. – Трябваше да умра при бунта, мястото ми въобще не е на тоя кораб.

     Елиза беше чернокосата лекарка, която бе отказала да даде кислород на Кулое след излизането ни на терасата. Тя не беше старша, но обслужваше болничното отделение най- често. Имах чувството, че е дежурна почти непрекъснато, когато и да се мярнех насам, все нея откривах. Дали пък не спеше на стола в кабинета?

     Тя беше студена жена, средна на ръст, дори ниска, минaваше четирийсете, с естествено черна права коса, винаги вързана на опашка. Никога не я бях виждала с разпусната коса или различно облекло от синя риза и бяла манта. Не беше словоохотлива и обикновено не се интересуваше от проблемите на хората. Лекуваше ги, изписваше ги, това й влизаше в задълженията.

     Сега обаче въздъхна и свали маншета от ръката ми, прибирайки офърфаният апарат за кръвно в малка синя чанта.

- Не влагайте толкова емоции в това – позволи си да коментира. – Не знам какво толкова се е случило, но не вярвам да е такава трагедия. Успокойте се и поспете, утре, когато той дойде да Ви види, ще се разберете.

- Ако дойде – издухах си носа в нагънат на листчета сив груб лигнин.

- Защо сте му ядосана? – полюбопитства Елиза и се спря до кушетката ми, нямаше повече работа тук, беше ми дала дневната доза медикаменти.

- Защото намерих вода, докато бях в контролната зала. Мислех, че може да е нещо голямо и настоявах да го обмислим, преди да източим наличието. Той дори не ме попита, отиде директно при Райън, иззе решението от ръцете ми.

- Постъпил е както е сметнал за редно. Спечелихме питейна вода от този източник.

- Не разбираш – поклатих глава вяло. – Откакто е тук все гледам да го пазя, да се грижа за него. Давах и последните си кредити за него, докато живеехме в корпуса, едва не ме убиха заради него, когато се опитах да го защитя от охраната. Никога не съм имала нужда от друг човек до себе си и когато приех него, някак си не очаквах той да израсне толкова бързо, да се приобщи... За какво съм му аз сега, след като вече има къде да живее и сам оглавява цял един пост сред шефовете?

     Елиза ме гледа известно време и въздъхна.

- Страхувате се, че той може да Ви изостави?

- Разбира се – на очите ми залютя. – За какво съм му аз, дебела, безполезна и склонна към тъпи решения, от които няма полза?

     И пак започнах да плача. Рядко изпадах в депресия, а когато това станеше ми идваше да се самоубия. Бях го обмисляла. От години не се бях съобразявала с мнението и нуждите на някой друг, а сега бях нагодила живота си към това.

- Не знам как Вие виждате нещата, Карен – отпусна тежестта си на единия крак чернокосата и ме погледна в очите – но от наблюденията ми мога да си направя извода, че на него му пука за Вас. Веднага щом разбра, че сме Ви приели, дотича направо тук, а беше дежурен на смяна. Не правете грешката да поставите точка там, където нищо не е свършило. Поспете сега – каза като финал – а утре ще се разберете на свежа глава.

    

     Не спах, гадеше ми се, посред нощ отново получих контракции и наистина се уплаших, че ще родя месец преди да му е дошло времето. Елиза беше заспала в главния кабинет и дотича, когато чу, че има проблем. Би ми повторна инжекция с магнезий и ме накара да се успокоя и да дишам бавно и дълбоко.

     А после прокара ръка по лицето си и седна на стола до леглото ми, видимо изтощена.

- Това дете, което носите – подсмихна се и видях следа от тъга на лицето й, главното осветление беше изключено, но имаше ред по- малки лампи из стаята. – Целият кораб трепери да го опазим.

- Така ли? – ококорих се.

- Мислехме, че след бунта, всичко е свършено, някои бяха готови да легнат и да умрат. Числеността на Кораба намаля на половина, изгубихме лидерите си.

- Само касапите – уточних.

- Крием статуса си от другите кораби, но някои вече са видели труповете по пътя, знаят, че са изхвърлени от нас. Повечето хора тук мислеха, че ще ни атакуват и ще ни довършат. Единствено раждането на нови деца би ни помогнало сега.

- Но какво значение има – вдигнах рамене в искрено объркване. – Охраната всекидневно пребива и дори убива хора, как един човек би променил каквото и да е?

- Разбира се, че би променил – с уморен глас отвърна жената. – Всеки един има значение. А Вашето бебе ще се роди подобно наследник на кралска фамилия. Вие сте една от шефовете, а ще бъдете и майка. Знаете ли колко власт Ви дава това? Можете да свалите всеки един от членовете на съвета с мръдване на пръста, никой няма да може да Ви опонира.

- Но... – заекнах аз. – Но Райън и Мартин...

- ...Са основоположници. Мартин е тук от втория съвет, Райън е четвъртият, който е оглавил съвета, но както виждате те идват и си отиват.

     Не можех да разбера. Защо тогава той се държа така презрително с мен последния път? Защо винаги се държеше властно пред всички? Всеки търсеше първо одобрението на Райън, преди да направи каквото и да било. Нима това беше само поза?

     Да, помислих си. Онзи ден, когато им креснах да млъкнат и да се мобилизират, никой не посмя да ми възрази, дори Полковника, с всичкото си желание за насилие и саморазправа. Дали думите на Елиза бяха верни, или просто се опитваше да ме четка?

     А Кулое? Сега се замислих, че може би и той го знаеше. Как ли се чувстваше той, вечно в сянката ми, вечно на по- ниско ниво от мен, винаги да му заповядвам?

- Изпрати охраната да доведе Кулое – казах и се издърпах назад на възглавниците.

- Но... Четири без петнайсет е – изтъкна тя.

- Кажи на охраната да го събуди – настоях. – Да му кажат, че е имало усложнения.

- Овладяхме ги – вдигна вежди докторката.

- Той не го знае.

     Когато Кулое дойде, воден от един мъж от охраната, той изглеждаше сънен и притеснен. Личеше си, че ми е сърдит за избухването и всички неща, които му бях казала, но това не му попречи да застане до леглото ми и да обърне поглед към лекарката.

- Какво става?

- Седни – казах му, после кимнах към Елиза. – Остави ни.

- Какво става тук, някой да говори! – изнерви се той.

     Не се и опитвах да изглеждам зле, изчаках го да седне, въпреки той да нямаше желание, вдишах и издишах. И започнах.

- Сутринта ще те направя десети ранг – казах. – Ако има длъжност на Кораба, която искаш да заемеш, твоя е.

- Карен, какво... Събудиха ми защото си имала усложнения, какви са тия приказки?!

Той поспря и се смръщи.

- Това някакъв номер ли е?

- Не е номер – рекох. – Питай нея – кимнах към отворената врата на кабинета. – Имах повторни контракции, Елиза успя да ги овладее.

- Защо ми говориш за постове... Опитваш се да ми се извиниш, или какво?

- Не – казах. – Говорим по бизнес. Изясниха ми се някои неща. От утре с теб ще поемем управлението на Кораба и повече няма да слушаме никого. А относно извинението...

     Сведох глава, заиграх се с подгъва на завивката.

- Дължа ти такова. Почувствах се предадена, че не пожела да ме изслушаш и да обмислиш моята гледна точка, но не заслужаваше да ти наговоря тези неща. Мислех, че...

На носът ми залютя и нервно го разтърках.

- Мислех, че ти ме правиш по- слаба, карайки всякакви неканени чувства да прииждат в мен. Сгрешила съм. Правиш ме по- силна.

Пресегнах се да хана ръката му, той държеше своите на коленете си, гледаше ме преценящо.

- Ще имаме дете, Кулое – казах някак по- меко. – Сега от нас зависи какво ще стане с кораба, какво бъдеще ще създадем за синът ни. Не сме очаквали така ситуация, и може би изглежда трудно, но е по- лесно от всякога. Пътят ни е разчистен, съвпадение или не, ще бъде грехота ако не поемем по него и пропуснем шанса си.

     Кулое ме гледа известно време, гледаше и в пода. Може би това бе твърде много за него, може би се страхуваше да предприеме подобна крачка.

     Но нещо трябваше да се предприеме.

     Той бавно се раздвижи и посегна към протегнатата ми ръка. Усетих онова успокояващо присъствие на пръстите му в своите.

- Мислиш ли, че ще се справим? – попита тихо. Видях как Елиза наднича от време на време през вратата, уж седнала с гръб към нас пред бюрото си, и бегло се усмихна.

- Да се справим? – повторих. – Ще ги разбием! Ще направим така, че да запомнят всичко, което с теб ще създадем и променим.

     На сутринта Елиза ме изписа и ми даде магнезий на таблетки, ако пак почувствам нещо да се случва.

- Не се напрягайте – каза ми. – И не организирайте революция, има още месец, след това можете и да изстреляте Кораба в космоса.

Смигна ми, което не се беше случвало до сега.

- Трябва да направя нещо за тая жена – казах, ставайки от количката и правейки бавни стъпки, докато Кулое ме подкрепяше. – Отвори ми очите. И вероятно спаси детето ни.

- Купи й бонбони – рече той пренебрежително. – Как се чувстваш? Боли ли те някъде?

- Главата – рекох. От среднощният рев и терзания, но не му го казах. – Явно все пак не е празна.

- Не бъди токова сигурна.

Настъпих го и той се засмя на реакцията ми.

 

     Когато свикахме съвета, другите членове бяха малко изненадани, но всички се явиха и чакаха да чуят какво имаме да им кажем.

     Държах пред себе си пресата за звезди, огледах ги и дори да изпитвах несигурност, поех картата на Кулое и щамповах последната жълта звезда в слота, сега всички бяха попълнени.

- Какво е това? – Мартин вдигна ръце и леко се смръщи. – За какво ни събра толкова спешно?

Райън гледаше свъсен, но не казваше нищо, Джо беше вдигнал крак на коляното си и свил пръсти под брадичката си, завърташе се леко ту в едната, ту в другата посока.

- От сега нататък Кулое ще ръководи комуникацията с хората – казах. – Както и разпределянето на хранителните запаси.

- Но – изправи се на мястото си Джо и се сви от рязкото движение, коремът още го болеше. – Нали назначихте мен на тази служба, какво означава това?

- Ти пак ще си на тази служба, но ще отговаряш пред него. Както и всеки един в този съвет.

     Настана мълчание. Може би не бях много сигурна в това, което щеше да последва, но външно запазвах стоически ледено излъчване.

- Каква е тая сцена, Карен, какво целиш? – изгуби търпение Райън. – Показно добавяш звезди на приятеля си, разпореждаш се без да си предложила промени за гласуване, въобразяваш си, че можеш...

- Да – прекъснах го с леден тон. – Мога. Аз съм десето ниво и заех мястото на един от първите основатели. А освен това съм и майка.

- Това не ти дава право...

- Дава ми ВСИЧКИ права – повиших тон. – От този ден нещата на Кораба ще се променят, и то както АЗ сметна за добре. Ще променим дестинацията в посока, в която аз кажа, охраната ще спре да бие хората и ресурсите ще бъдат разпределяни честно. Раждаемостта ще се насърчава, жените няма да бъдат изнасилвани, а насилниците няма да бъдат толерирани.

- Ти си в малцинство – изсмя ми се сивокосият. – Какво си мислиш, че ще постигнеш?

- Кулое е с мен, той вече е десети ранг. Джо също е с нас.

- Така ли? – негърът навиваше един от фитилите коса около пръста си.

- Или още сега ще сваля четирите звезди от картата му, и ще го върна в Източният коридор, където до сега живееше.

     Лицето на Джо пребледня, изправи се на мястото си и ме стрелна с поглед, а после и двамата мъже, застанали на двете противоположни части на масата.

- Не можеш.

- Напротив – почуках по пресата, която още беше топла от стапянето на метала за звездата, която добавих на Кулое.

- Нямаш право да изнудваш членове на...

- Имам право! – викнах вече и ударих с пресата по масата, която произведе кънтящ звън. Някои може би направиха асоциацията със счупване на череп. – Достатъчно корупция, укриване на средства и насилие на този Кораб! – гласът ми се извиси, силен и гневен. – Достатъчно малтретиране и убийства на невинни, достатъчно глад и мизерия – посочих Джо, който трепна на мястото си. – Слагам край на това. Ако някой има желание да оспорва решението ми – обърнах се към Райън – нека да опита. Правилата се променят.

- Аз ще защитя Джо – изправи се Райън. – Няма да налагате...

- Ако тя изпълни каквото казва – понамести се в стола чернокожият – ако осигури на хората ми живот без всекидневен тормоз... Знаеш ли какво е да си черен на такова място? – присви очи той и вдигна дългият си показалец, когато Райън се накани да го прекъсне. – Знаеш ли какво е да те бият, само защото си черен? Да те наръгат с отверка? – той показа на себе си отдясно, където на старите му дрехи беше засъхнало петното от кръв. – Да лапаш пишки само защото някой си мисли, че се е родил по- добър от теб? Знаеш ли – той стана от мястото си и удари с две ръце по масата – че убиха едно от момчетата ми, само защото слушаше рап? Наричаха го прасе, казваха, че е роден от черна свиня и заслужава да свърши опечен. Убиха го точно като прасе, заклаха го пред очите ми!

- Хари? – прошепнах, шокирана. – Убили са...

Джо се извърна към мен и закима. Виждах някакво диво блясъче в очите му.

- Ако можеш да обещаеш, че ще направиш нещо за хората ми и ще спрат да ги изтребват като хлебарки, да, по дяволите, ще те последвам – почти изръмжа той, и колкото и да беше слаб и нестабилен, от него лъхаше някаква енергия, непозната до сега сила. – Ако обаче дрънкаш всичките тия неща заради поста си и заради него – посочи към Кулое – ще си сляза при момчетата и ще изкарам последните си дни там, не ми е притрябвал глупавият ви съвет и ранговете ви!

Той се изплю на масата, при което Мартин трепна.

     Усещах как сърцето биеше в гърдите ми, в този момент малкият ритна.

- Не са просто приказки – започнах тихо. – Ситуацията ни кара да забравяме, че сме хора и да приемаме това за нормално. Да ни тъпчат, да ни унижават, да не ни зачитат. Аз бях с теб долу, той също беше – кимнах вляво от себе си към Кулое, който беше щръкнал до мен и не помръдваше, като да беше излята от метал статуя. – Помниш как го докараха и как се държаха с него.

- Помня – ниско рече Джо.

- Помниш и мен, ти беше тук, когато дойдох. Ще направя всичко – свих ръцете си в юмруци – всичко – натъртих – това насилие да се прекрати. Няма да родя дете в обстановка, в която насилието е на почит. Хората или ще приемат това и ще се променят, или ще заповядам охраната да започне да ги сваля от Кораба.

     Настана мълчание.

- Ти сигурна ли си...

- Побоищата не помогнаха особено, но да бъдат изоставени насред нищото с въздух, който не става за дишане? О, да, сигурна съм – рекох.

- Добре – Джо изглеждаше убеден. – Съгласен съм. С вас съм.

- Това е някакъв абсурд! – най- накрая избухна Райън. Честно казано, очаквах го много по- отдавна. – Някакви палета идват тук и започват да се правят на разбиращи, да сеят правила, да командват другите... За коя се мислиш, като си бременна? Изродчето ти просто ще е едно от поредните...

     Не довърши. Кулое се намери до него и за част от секундата сключи ръце на шията му. Мислех го за слаб, но видях как краката на другият мъж се отлепят от пода. Ахнах.

- Наречи детето ми така още веднъж, и ще те пратя при семейството ти – изръмжа той и го блъсна, Райън падна в стола си с изражение на уплаха.

- Ще променим това място – най- сетне заговори и Кулое. – Харесва ви, или не.

- Няма да... – изправи се Райън. – Мартин, достатъчно, нареди на охраната...

-  Не – чернокосият също се беше изправил. – Всичко това излезе от всякакви възможни граници. Някога влязох в съвета за да подобря нещата, но от тогава никакво подобрение не се видя. Вместо това ме научихте да се нагаждам, направихте ме политик, програмирахте ме да виждам полза в подобни ситуации и да я извличам. Никога не съм искал да съм диктатор. Това, което Полковника, Ханс, Майърс и Дейвидсън правеха, трябваше да си затварям очите за него. Не дойдох в съвета за да си затварям очите, Райън, приключих с това. Ако гласуването е от такава важност за теб – допълни – гласувам „За” Кулое и Карен да оглавят ръководството. Трябва ни нещо ново след всичко, което ни се случи.

     Кулое стоеше с леко отворена уста, но се осъзна и кимна, сетне погледна към мен.

- Ти ли ще го обявиш, или...

- Ти го обяви – казах му. От днес нататък няма да искаш разрешение от мен, десети ранг си, време ти е да се научиш да се оправяш сам.

Джо се подсмихна в другия край на масата.

- От днес, съгласно новите гласувани правила – каза той, гласът му леко трепереше – подкрепени в мнозинство от мен, Карен, Мартин и Джо, и един глас против в лицето на Райън, се приема ръководството на Кораба да се оглавява от мен – Кулое, и Карен.

Жената на малката масичка пишеше ли пишеше, но от одеве изражението й от изумено, не се бе върнало към нормалното.

- Каква ще е първата ви заповед? – с насмешка попита Джо, и аз се подсмихнах.

- Нареди да разпечатат табели на метални основи и жълт фон, и да ги заситят из целия Корпус. Който наруши новите правила, ще бъде изхвърлен от Кораба без право да се качи отново. Ако ги искат, нека ги приемат на други Кораби. Всеки, който изнасилва, убива, малтретира или нанася каквато и да е вреда на друг член на екипажа, без да е бил предизвикан и без това да е опит за самозащита, излита от тук без парашут. Това важи и за охраната. Личните оръжия да се използват само в случай на размирици. Не ме гледай – рекох на жената. – Действай! До довечера искам това щамповано на сигнално жълт фон така, че дори тъпите да го схванат. Джо...

Негърът ме погледна, явно развеселен от нещо, прокарващ ръка по брадата си.

- С теб отиваме на ниво 2. Още сега на оцелелите от екипа ти ще се намери прилично място за сън и ще им се осигурят условия. Освен това – сетих се на излизане – в склада е пълно с дюшеци и спални чували, които се продават за по трийсет кредита, а хората спят по земята и мръзнат. На всички да се раздадат дюшеци и завивки, като се започне от най- ниските рангове. Веднага!

     Лицето на Райън се бе разкривило от гняв. Обърна се за помощ към Мартин, но той само го изгледа и го подмина.

 

     До вечерта из целият кораб се бе разчуло, че управлението е сменено, на всяка стена, стълб и във всеки коридор беше поставен указателен надпис на жълт фон, боята беше още прясна и някои букви се бяха размазали. На Новите бяха свалени веригите и им беше намерено място за сън, а оцелелите от хората на Джо, които не бяха никак много, само пет човека от някогашните дванайсет, получиха медицинска помощ и също места, където да могат да спят.

- Добър ход – с Кулое седяхме в стаята ни и той се усмихваше леко.

- Ход? – повторих. – Мислиш, че разигравах някаква сцена?

- Мисля, че се представи брилянтно – каза той и ме целуна по челото.

- Благодаря – рекох. – Репетирах, докато те нямаше.

- А относно онова извинение – каза и се наведе към мен. – Мисля, че и двамата сме готови – ръката му недвусмислено се спря слабините му.


Какво ме вдъхнови?!
- Нареди да разпечатат табели на метални основи и жълт фон, и да ги занитят из целия Корпус.
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-07-11
прочитания: 47
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход