StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,597
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,935
   Точки: 2,639,712
   Съобщения: 136,767
   Лексикони: 4,485
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (21)

     Оставаха ми шест седмици и половина до термина ми. Опитвах се да се занимавам с належащите въпроси, но на моменти не можех да се понасям. Чувствах се тромава, дебела, некомфортно в собственото си тяло. Имах киселини, повдигаше ми се, чувствах се болнава а ми нямаше нищо. Бях по- избухлива от обикновено, необичайни неща ме дразнеха.

     И ми се ядеше. Много. Една дажба на ден не ми стигаше, а като бременна жена и „попомагаща популацията да се увеличава”, ми даваха по две порции с добро за нашите стандартни качество на храната. Но и това не ми стигаше. Бях изяла две купички картофена супа с две големи филии хляб, преди обяд зеленчуци, след това ядох някакви безвкусни хлебчета със сирене, а когато поспрях, погледът ми падна върху висококалорична кифла с какаов крем. Тези бяха рядкост, даваха ми я, защото бях десето ниво. Правеха се много трудно и се разваляха бързо, а какаото ни беше кът.

     Но в момента нямах задръжки, свалих я от рафта и я изядох преди да успея да отворя напълно опаковката.

- Уау – Кулое ме наблюдаваше, на устните му цъфна подигравателна усмивка. – Аз ще си намеря работа, да не съм ти пред очите.

- Престани – рекох, дъвчейки. – Още една ламя расте в мен, и нея трябва да изхранвам.

- Изяждаш порциите на трима души на ден. Добре, че още не сме намерили хора да попълним екипа, ще настане глад.

Изимитирах го и хвърлих опаковката в кошчето с пластмасови отпадъци.

     Пропуснах да кажа, че тук всичко се събираше разделно. Всичко. И се рециклираше, което водеше до голяма загуба на енергия, но можехме да използваме всичко отново. Твърде късно, мислех си. Това с рециклирането и пестенето трябваше да започне преди години, докато все още има какво да се опази. А относно съвета...

     Райън и Мартин все още не бяха открили заместници на избитите ръководители. Джо беше добро попълнение, но сега бяхме на половина, трудно се справяхме с цялата какафония, дори екипажът да бе намален заради размириците.

- Как е потреблението? – Мартин разтриваше веждите си, явно го болеше глава. Седяхме отново в залата за съвещания, която изглеждаше абсурдно празна. Гласовете ни отекваха, дори скърцането на химикала по хартията на жената, която записваше, се чуваше ясно.

- В минус сме – Кулое преглеждаше справките. – С около 16% повече за месеца. Но нещата се нормализират. Преди три седмици бяха 19%. Има недостиг на зърнени храни, главно заради нея – кимна към мен, Мартин се подсмихна, Райън остана сериозен. – Горивото ни е в норма, но не можем повече да го ползваме за размяна.

- А хората? – попита Райън.

     Бяхме приели предложението хората да бъдат изслушвани. Откакто бе тук, Джо беше разпръснал момчетата си и те пращаха повече от достоверна информация за състоянието на пасажерите. Такава, която рибоците или охраната можеха да изопачат, а хората да скрият от страх да не бъдат наказани.

- Хората са гладуващи и живеят в мизерия, както винаги – чу се ниският му глас. Седеше на мястото, което Фахид бе заемал, две места вдясно от Райън, който сега бе седнал отдясно на мен, явно искаха с Мартин да покрият периметъра и си бяха разделили масата на две.

- Не бих нарекъл това мизерия – възрази му остро едноокия. – Сега ресурсите се разпределят по повече на човек заради намалялата бройка, има за всички.

     Райън бе свалил бинтовете и сега ходеше с импровизирана лепенка на окото. Зрението му нямаше да може да се възтанови, куршумът бе влязъл странично и скъсал нервите, излизайки през слепоочието му. Нямаше как да поправят щетитие.

И не носеше превръзката от формалност. Още докато бяхме в болничното крило и лекарката го преглеждаше, видях щетите. Когато свали превръзката, на мястото на окото му бе останала кървава яма, костта бе раздробена, тъканта бе посиняла до черно.

     Изпитвах съжаление към Райън, той не го заслужаваше. Беше студен и сдържан, но се оказа наистина свестен и съвестен, поддържаше Кораба с цената на много усилия, а сега бе загубил и окото си.

- Не казах недоимък – отвърна Джо почти лениво, отпуснал се в стола си като да беше трон. – Казах мизерия. Никой не почиства в сектор 6, на слабите им крадат нещата, побоищата продължават.

     Джо пак беше с развлечена тениска, която почти му стигаше до коленете. Тази поне беше чиста, по нея нямаше кръв. Още носеше и одърпаната бежова жилетка, може би най- поддържаното у него бяха раститие му, странно как му оставаше време да се грижи за масурите заплетена коса, които висяха дълги над метър от главата му.

- И какво предлагаш? – хапливо рече Райън. – На Кораба има назначени чистачи, не можем да смогнем на всички изисквания.

- Нека първо да овладеем насилието – включи се Мартин нетърпеливо. Беше облякъл скучна сива риза, никой като че ли вече не си правеше труда да носи униформите, поне не в пълният им вид.

- Обещах на хората промяна – включих се и аз. – Нещо трябва да се направи.

- Готова ли си да платиш цената за нея?

Смръщих се и се обърнах към Райън, който дори не трепваше, мрачен както винаги.

- Какво ще да рече това?

 

Кулое ни стрелна с поглед, въртеше се на стола и си играеше с косата си.

- Означава, че ако смекчим поведението към тях, това ще е добре за слабите, но силните ще ни се качат на главата. Ако позволим веднъж нещата да излязат от контрол, вече никой няма да ни обръща внимание.

Отворих уста да споря но осъзнах, че е прав.

     Започнах доклада си относно машинното и поддръжката на контролната част на кораба, после Райън изнесе кратко изложение за това къде се намираме и кой е възможно да срещнем. Още нямало и следа от Големия кораб, тага го наричахме, единственият, който ни превъзхождаше по численост и размери. И по огнева мощ, в много пъти повече от нашата.

     Нашият кораб имаше стрелци, два пункта горе на покрива, двама вляво и вдясно в предната част и двама встрани. Освен това разполагахме с две позиции ако ни нападнеха вгръб. Тези отзад и вляво и дясно частично покриваха двете страни, но разчитахме на подсилената броня. Трябваше да изстреляш много нещо, за да пробиеш стената и да засегнеш корпуса на Кораба ни, обикновени куршуми само биха надупчили горният пласт обков и биха вбесили стрелците ни.

     Освен това имахме три позиции на триъгълник на дъното, където беше люкът към портата. Падаха се във вътрешната част зад колелата, което автоматично ги скриваше от всички. Имаше съоражения като тераси, като пожарните стълби на някои американски сгради, където хората ни можеха да слизат за да стрелят, ако ни атакуваха в ниското, както веднъж беше станало.

     Бях разучила всичко относно защитата, откакто бях в ръководството. Все търсех слаби места, дори използвах един от плановете на Кораба за да направя скица на гърба, търсейки слабо място в защитата ни. Нямахме такова.

     Слабото ни място идваше откъм атаката.

     Както при онези популярни видео игри, при които се укрепваха замъци и се нареждаха кули покрай пътеките, от които прииждаха чудовища, можеше да избереш – да си бърз и да стреляш, или да си тромав но почти неуязвим.

     Ние не бяхме тромави, но що се отнася до стрелбата ни, нямахме достатъчно муниции, ако се окажехме в опасна ситуация. А барутът беше скъп, много скъп. Можехме да си набавим храна и дрехи, дори алкохол и достатъчно питейна вода, за да изкараме месеца, обаче не и огнева мощ.

Имахме лаборатория и познания, но не и достатъчно калиев нитрат и сяра, за да създадем барут. Райън беше казал, че на първо ниво се пази голяма ракета, една единствена, но способна да взриви цяло военно поделение. Не знам дали беше вярно.
     Обикаляхме месец след месец в изоставени земи и претърсвахме, стари фабрики, опустяли градчета, зарязани камиони и коли по потъналите в прах, разбити пътища – всичко се ошушкваше от хората ни. „Връщаха се от лов”, беще популярният израз.

    Когато се завърнеха с плячкосаното, беше като празник на Кораба. Изтарашваха всичко, което успееха да намерят, качваха цели автомобили на борда, ако ламарините им не бяха изгнили. Вадеха седалките и ги продаваха само на най- богатите от нива 6 и 7, а понякога ги задържаха за лични удобства. Акомулаторите, амортисьорите и всичко по ходовата част се използваше в машинното, стъклата претопяваха и правеха съдове или лупи за наблюдателницата, металът използваха да запушват дупки в бронята на кораба, всичко се оползотворяваше.

     Намираха се и дървени материали, които горяхме или правехме на хартия, дървото рядко намираше приложение в сегашната ситуация. Отглеждахме растения за направата на сапун, козметиката ни беше може би най- слабата част, след оръжията.

- Проверете контролната зала – Райън се изправяше, изтощен от събранието, и тръгна към стаята си.

- Хайде – Кулое ме подбра. – Наш ред е да видим какво става навън.

- Ти върви – казах му, и той се беше изморил. – Аз ще проверя и ще дойда веднага.

Той кимна и тръгна надясно по коридора към нашата стая, аз продължих наляво към друг коридор към контролната зала.

     От тук се управляваше целият Кораб. Подсилена, подсигурена, в Контролната зала влизаха само шефовете. Отпред пазеше денонощно охрана и винаги изискваше пропуск. Допуснаха ме, когато показах картата си.

     Вътре залата беше малка, онази част, в която бяха компютрите и комуникационната техника. Куличката, която излизаше над покрива, масите с мониторите за радарите и камерите. А през вратата вдясно беше същинската част.

     Не знам колко беше голямо това място, приличаше ми по размери на двор на богаташко имение. Веднъж бях влизала и след няколко крачки се замях тотално от обстановката.

     Контролната зала представляваше огромна стая без прозорци, имаше отдушници и десетки камери, следящи всяка част и обект. Осветлението бе приглушено, жълто, стените бяха корозирали на места, облепени с влагоустойчиви листове фолио. Влагата трябваше да се намали до минимум, тук беше харддиска на Кораба.

     Имаше стотици, стотици и стотици рафтове по стените с проводници и малки устройства, платки, чипове, всички пълзяха като електронни същества по рафтовете и се свързваха в едно – главният компютър. Той имаше десетки разклонения и базата данни се копираше редовно в случай на късо съединение, записваше се и се складираше. Знаехме точно кога и от къде сме минали, кой е управлявал, колко гориво е изхарчено, какво са чули и видели. Имаше маси с малки компютри и други проследяващи устройства, дупки в стените, през които преминаваха детектори, ако сигналът в залата отслабнеше. Нямахме интернет, всичко бе базирано на радио вълни.

- Редник Дерик – обявих присъствието си, когато влязох в по малката зала, мъжът веднага отвори люка в пода и слезе при мен, докато колегата му продължаваше да следи обстановката и само ми кимна.

- Госпожо – той побърза да застане пред мен и кимна рязко, беше по- скоро сдържан поклон.

     Дерик беше мъж на около четирсет, изглеждаше млад за да е на толкова, но на моменти пък ми изглеждаше стар, беше необяснимо. Имаше младолико излъчване и добре поддържано тяло, но когато беше притеснен на лицето му се появяваха бръчки, които веднага го правеха с петнайсет години по- възрастен. Вечно угрижените му сини очи се присвиха към мен, жълтеникавата светлина тук бе твърде силна, горе беше по- тъмно за да виждат добре какво се случва навън.

- Какво е положението? – попитах, той изостави формалноститие.

- Пътят е чист, не сме забелязвали движение или по- големи обекти.

С това имаше предвид сгради или градове.

- Караме по план, не сме се отклонявали, мърдаме само колкото да избягваме по- големите дупки.

     „Мърдаме” и „дупки” се набиха в главата ми. „Мърдането” беше маневра, с която рязко криввахме от пътя, за да не пропаднем в някой кратер на пътя. Имаше изровени ями от бомбардировките или пукнатини от земетресенията. „Мърдането” си беше официален термин. А ако скочехме в дупка, веригите и предпазителите на колелата се износваха, не ни достигаше метал да ги подменяме често, за това предпочитахме да си удължим пътя, вместо да трошим колелата си.

- Времето как е? – попитах, колкото да не си тръгна и да оставя неловко мълчание.

- Няма изгледи за буря.

- Чудесно – рекох. Кимнах му да се връща на поста си.

     Влизайки в голямата зала, почти никой не ми обърна внимание. В нея сега имаше около четирсет – петдесет души, всеки навел се над своя компютър и работещ трескаво. Повечето дори не бяха седнали. Самото управление и движение се извършваше от друга зала, но до тук стигаха всички команди, и някой трябваше да ги отчита.

     Тръгнах покрай редицата стари метални маси, някои от мъжете вдигаха очи към мен други не ме удостояваха с внимание, заети да сравняват данните и да притичват от едно до друго място, за да съобщават при изменения. Имаше и големи машини, които лично на мен ми приличаха на джубокс, с разни светещи лампи по тях – някои бяха за главното захранване и резервни генератори. Един работеше буквално прикачен към акомулатор от кола.

- Как сте, госпожо? – поздрави ме един от мъжете, чието име не знаех. Между тях имаше и жени, малко. Искаше ми се да спрат да ме наричат „госпожо”, бях на двайсет и седем, мамка му.

     Спрях се на един неизползван компютър, собственикът му бе изчезнал някъде, вероятно в почивка или до тоалетната? Наведох се и се загледах в диаграмите.

     На практика мониторът показваше пътят ни, беше черен, а самият път и неравностите бяха означени в зелено. Опростен модел, лесен за разчитане. Мръднах курсора и позавъртях наляво, където сега бе изток. После надясно, после пак наляво. Не помнех от кога не се бях занимавала с компютър, не бях използвала мишка. Кликах машинално, когато курса се отклони и ме изпрати далеч напред, далеч от сегашното ни положение. Нещо се мерна на югоизток, приближих с още няколко кликвания.

- Какво е това – наведох се, поддържайки коремът си.

     Беше странна, подобна на вдлъбнатина отсечка. Приближих и  завъртях курсора за да я огледам, не бях виждала подобно нещо. Тъкмо щях да попитам някой от другите какво значи, когато на монитора започнаха да излизат данни, редове и редове с данни.

- Мамка му, какво натиснах...

И после челюстта ми увисна.

     Не разбирах символите, но текстът ясно казваше как участъкът съдържал подземен източник на вода, на десет, петнайсет метра. Препоръчваше се анализ отблизо, мястото било прекалено далеч за да се сканира. Но ясно показваше, че има наличие на вода.

- Да го вземат...

     Разтърсих се за нещо за писане, измъкнах нарязана на малки листове тънка хартия и грабнах кимикалът, оставен до клавиатурата. Записах подробно координатитие и всякаква друга информация, която можеше да помогне да се открие мястото. А после върнах курсора в начална позиция.

„Желаете ли да запаметите местонахождението?”

Не.

Кликнах на изход и мониторът се върна отново на пътя, по който бавно напредвахме. Смачках листа в юмрука си и тръгнах навън.

 

     Когато се върнах в стаята ни, Кулое се беше излегнал напреки на леглата и дремеше. Дори сега изглеждаше нацупен. Затворих вратата рязко и го потърсих с очи задъхана. Той не ме отрази.

- Кулое...

- Когато този ужас свърши – каза заваляно – ще спя с месеци!

- Кулое – подех пак аз.

- Ще се затворя и ще изключа всички звънци, аларми, предупредителни сигнали.

- Кулое, слушай ме! – приближих до него и го задърпах за панталона, както малко дете би дърпало родителите си да му купят бонбони.

Той се понадигна, беше ленив и не изглеждаше заинтересован от мен.

- Какво има, направи ли проверката?

- Да, аз...

Извадих смачканият лист от джоба си и го разстлах пред него, той се изправи още малко и се надвеси над рамото ми.

- Какво е това? – попита.

- Вода.

- Вода? – повтори той и пооправи косата си. – В смисъл...

- Намерих вода – почти прошепнах, защото гласът ми се губеше от обзелото ме въодушевление. – Участък, в който тече вода.

     Той моментално се разбуди. Изправи се и изпъна гръб.

- Как така... Ти ли го намери? Как стана? Обясни ми.

- В контролната зала – казах. – На един от компютрите. Просто кликнах и изместих посоката на курса ни, и то излезе... Там тече вода!

- Но... Другите знаят ли? Кой го отчете?

- Никой.

- Някой трябва да го е записал, Райън знае ли?

- Никой не знае.

     Седях, отпуснала рамене, стиснала листчето в ръката си. Кулое ме гледаше неразбиращо и очакваше да кажа нещо.

- Карен, какво става тук?

- Мисля – започнах бавно – много е възможно, там да тече вода, питейна, чиста вода. Да е останал все още незасегнат от обгазяването извор. Това са подпочвени води, ако е така...

- Защо не кажеш на пилотите да обърнат курса? – почти извика той. – Ако там наистина има вода това означава...

- Означва, че земята не е замърена, че може да има растителност – довърших.

- Но това е невероятно – премести се така ,че да ме гледа в очите той. – Мислех, че веднага ще искаш да го споделиш с останалите!

- А ако е грешка?

Той не ме разбираше.

- Ако отидем там и действително има останал живот? Райън ще нареди да поставим сонди и ще извлечем и малкото, което е останало. Ако има растения – ще ги изкореним и вземем с нас на кораба, както и последната останала годна почва. Тук ще я третират с препарати, за да накарат културите да виреят по- бързо. Ще я унищожим, Кулое.

Той мигаше срещу мен. Рус, толкова хубав, и объркан.

- Карен – започна – това е шанс да открием читава земя. Разбираш ли го?

- И да я пресушим за няколко седмици.

- Ако не се възползваме... Нали знаеш, че по тези места пътуват и други кораби, и те имат радари. Трябва веднага да сменим курса и да намерим мястото... Дай ми листа – посегна, но аз дръпнах ръката си.

- А ако от там нещата се възродят? Ако не го пипаме и мястото малко по- малко избуи, стане поляна, стане горичка? Ако сега отидем там и направим както правим навсякъде – приберем всичко годно и не оставим нищо, може би наистина сме обречени. Цял живот мислим само за себе си, и виж до къде я докарахме.

Той ме гледаше предизвикателно.

- Дай ми листа.

- Не – казах – дръпнах ръката си повторно.

- Карен, дай ми листа.

     Започна краткотрайна борба, в която аз бях абсурдно слаба, той надделя и ме събори назад на леглото, и без това бях достатъчно тежка и тромава.

- Дай ми го, упорито момиче – той стисна юмрук върху моя и пръститие му вече разтваряха дланта ми.

Другата ми ръка обаче беше свободна, вдигнах два пръста и го смушках в очите, Кулое рязко се дръпна и се хвана за лицето. Използвах момента, смачках листчето на топка и го натъпках в устата си.

- Да не си се побъркала – изстена той, притискайки очите си и посегна да се подпре на леглото. – Луда ли си?

- Така става с онези, които ме карат насила да върша нещо -  заявих. Чувствах се зле, но той ме принуди. – Радвай се, че нямах щампа за звезди под ръка.

     Измина малко време, преди той да си възтанови зрението. Мигаше често и все още държеше ръката пред лицето си. Сетне се изправи и ме изгледа лошо, много лошо.

- Рискуваш доброто на кораба заради едната своя глупост – каза, когато все пак престана да ме гледа с нещо между яд и отвращение.

- Може и да не добием нищо от там – запънах се. – А в най- добрият случай ще е една – една и половина цистерна с вода. Това са малко повече от трийсетина литра. Ако това е, заради което ще унищожим все още жива земя...

     Кулое не ме доизслуша, тръсна глава и ме подмина, тръгвайки към вратата. След малко се върна, следван от Райън.

- Вярно ли е това, което той ми каза? – гледаше ме сериозно.

Аз се почувствах глупава, седнала на леглото с огромният си корем и развлечените си дрехи.

- Съзнаваш, че възпрепятстваш ръководството и благоденствието на Кораба, на базата на едно нищо, нали?

- Не е едно нищо – ядосах се и се изправих тежко, мастилото още  горчеше в устата ми. – Ако там има живот и ние го изкореним, може никога повече да не покълне. Вместо да се втурваме да заграбим каквото е останало, можем да го опазим, да го съхраним!

     Известно време Райън мълча, а Кулое беше застанал отдясно на него, малко зад гърба му. Беше скръстил ръце и събрал устни, сякаш обмисляше нещо. За момент ми се стори, че съм убедила едноокия, после той направи крачка към мен и без да се обръща, каза:

- Остави ни.

Кулое излезе и останахме сами.

     Райън дойде и седна на леглото до мен, прекалено близко, накара ме да се почувствам некомфортно.

- Карен, съзнаваш какъв риск е това, нали? – попита ме хладно. – Когато те приехме в екипа, те смятах за интелигентен човек.

Задъхах се от възмущение.

- Решенията, които направи в полза на Кораба бяха смели и водени от праведни подбуди. Но сега... Питам се дали наистина мястото ти е сред нас.

- Как смееш да ми говориш така? – вбесих се.

- Питам се дали решенията ти не са били просто плод на самодейна насоченост, на неосъзнат порив. Да искаш да подминем източник на чиста вода, когато хората ни пият пречистена такава, пълна с химикали и хлор, това е детинско и глупаво. А киселинните дъждове скоро може да замърсят извора, пепелта, която се носи по въздуха може да го засипе.

- Нямаш право да...

- Наистина ли си мислиш, че нещо може да оцелее навън? – попита ме, надвесвайки се още по- близо към мен, изпитах болка в гърба от напрежението да стоя достатъчно изправена, и същевременно да се навеждам далеч от него. – Правили сме опити, от години спираме на различни места и изследваме почвата в дълбочина. Толкова ли си глупава да мислиш, че има шанс нещо да расте на тази земя?

 

     Стоях като гръмната. От неуважителният начин, по който той за пръв път ми говореше, сякаш бях глуповато дете. А думите му за земята ме потресоха.

- То сигурен ли си... – започнах все пак.

- Поведението ти е неочаквано и инфантилно – той рязко се изправи и аз се сепнах от острия му тон. – Ще изискам запис от харддиска на компютъра. Нямаш право на мнение по този въпрос.

А после излезе от стаята.

     Малко след него влезе Кулое, който не ми каза нищо. Седна на стола, не до мен, гледаше ме, аз не го гледах.

     Той ме беше предал, така възприемах тичането при шефа. Бях спасила живота му, бях му осигурила легло, протекция, спах с него, носех детето му. Бях го вдигнала от нулев до девети ранг за по- малко от половин година, а той ми заби нож в гърба и го завъртя.

- Трябва да разбереш, че Райън е прав – чух го да казва след малко. – Трябваше сама да отидеш при него.

     Кулое се приближи и понечи да легне на външното легло, аз го отпъдих с ръка, все така без да го поглеждам.

- Намери си друго място за сън – казах. – Няма да ме предадеш и да легнеш до мен, докато дръжката на ножа все още стърчи от гърба ми.

Той заекна, не знаеше какво да каже. Изминаха няколко секунди, след което се отдръпна от леглото, чух вратата да се затваря.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-07-10
прочитания: 44
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход