StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,618
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 310,024
   Точки: 2,640,046
   Съобщения: 137,466
   Лексикони: 4,485
   Снимки: 10,764

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (20)

     Мислехме, че бяхме видяли кошмар по време на инвазията, но кошмарът тепърва предстоеше.

     Полакомилите се за власт не ни оставяха на мира, твърдейки, че именно те са потушили бунта и убили Полковника и подчинените му. Някои от хората се бяха свили по дупките си в тунелите и коридорите на Кораба, но други се забавляваха от кръвопролитията. Корпусът се раздели на бази, имаше водачи, които рисуваха с кръв по лицата си, повечето хора си избираха позиция и започваха малки войни насред голямата.

- Това е кошмар.

Стояхме с Райън на една от терасите, долу двама се биеха с метални винкели, които бяха изтръгнали от арматурата, за правото да водят клана на другия.    
    
Чу се вик, единият от мъжете свърши пронизан в корема. Победителят изрева победоносно като диво животно и надигна винкелът с все още набитият на него мъж в право положение, догади ми се.

- Добре, някой трябва да въдвори ред – Кулое гледаше смръщен как победилият се беляза с кръвта на победения и вдигна очи към нас като за доказателство.

- Заповядай – уморено рече Мартин. – Ако успееш... Междувременно, две от местата вече са заети.

- Намерил си хора? – вдигнах очи от кървавото меле ниво и половина под нас.

- Не съвсем. Но те така ще си мислят.

     Когато отидохме в кабинета, където Райън и Мартин приемаха новите за интервю, там чакаха двама от личната ни охрана, изтупани в официални черни костюми.

- Сериозно? – Кулое го стрелна с поглед.

- Трябва само да мълчат, с другото ние ще се оправим.

     Първо дойдоха двама, единият нисък и умен, другият грамаден и тъп. Твърдяха, че са в комбина и са убили сами...

- Оня, първия – големият се чешеше по все още младежкият мъх, който беше обрасъл по лицето му, въпреки да преминаваше шейсетте. – Оня бе, дето е сред организаторите наа...

- На Кораба – довърши и „умният”. – Майърс. Ние го убихме. Гръмнахме го!

- Да – потвърди големият. – Гръмнахме го!

- С какво сте го застреляли? – с хладно изражение попита Райън, единственото му гледащо око бе притворено от досада.

- Със... амии... Със пистолет бе! Взехме пистолета на охраната. Той бешее... го изпуснал.

- Майърс не беше застрелян, а намушкан – реши цирка за достатъчен Мартин. – И охраната стреля с автомати, не с пистолети. Разкарайте се и двамата!

- Ама ние...

- Вън! Дай им безплатно кафе за усилията – поръча на охраната, който ги съпровождаше до изхода.

- Така няма да я докараме до никъде – Кулое беше седнал върху бюрото и притискаше разстоянието между очите си. – Всеки тъпак в този Кораб ще се изреди да иска привилегии за нещо, което не е направил.

- Аз имам човек за поста – рекох, Мартин не си направи труда да вдига очи.

- Надявам се разбираш, че картите не са в твоя полза, след...

- Ох, ще престанеш ли? – сопнах се на едноокия. – трябват ни доверени хора. Имам един такъв.

     Не беше минал обяд, когато по металната платформа се чу поредната двойка крака – единият на охраната, другият, както се оказа, беше на Джо.

     Когато влезе в залата беше хванал ръце пред себе си. За миг си помислих, че го бяха оковали, но после видях, че придържаше корема си. На провисналата твърде широка тъмнозелена тениска сега личеше засъхнало мораво петно, негово дясно, някъде около бъбреците му. Върху тениската с вече покфеняла кръв носеше дълга плетена жилетка, не беше много ясно дали е мъжка дреха, но отиваше на стилът му. Леко влачеше десният си крак, растата висеше около лицето му, което сега изглеждаше още по- слабо и състарено.

- За какво ме повикахте? – попита с грачещият си глас Дебелия Джо, и без да получи покана си дръпна един стол. Щях да се впечатля, ако след като седна не произнесе тих звук на болка и не притисна мястото, където дрехите му бяха пропити със собствената му кръв.

- Какво е станало с теб? – не се сдържах.

Джо вдигна очи към мен, помътняли, тъмни очи. Винаги, когато ме погледнеше имах чувството, че е обладан.

- Война, захарче. Тази, която ти отприщи.

- Нищо не съм – тръгнах да се защитавам, когато Райън вдигна ръка и ни пресече. Аз още седях в инвалидната количка, за да ми е по- лесно да се придвижвам от място на място.

- Кой си ти и защо си мислиш, че си подходящ за поста? – директно попита Райън. Джо се беше заел да бърка в джоба си, треперещите му прекалено дълги пръсти извадиха тънка и вече намачкана цигара, свита в сивееща хартия. Извади си и кибрит и запали.

- Сериозно ли? – Мартин направо стана от мястото си. – Дори не ти е неудобно да вадиш тия боклуци пред нас?

- Успокой се – бавно рече Джо и вдигна ръка, лениво, като да беше дрогиран. – Успокоява болката. Не го пуша за кеф.

- Кой е тоя? – Мартин вече гледаше към мен с ръце на кръста, Кулое беше започнал да клати крака, докато седеше на бюрото.

- Дебелия Джо – представих го. – Лидер на пети блок, дилър на Корпуса.

- О, това оправя нещата! – плесна по коленете си Мартин. – Ще си привикаме вуду вожд в управлението!

     За първи път всъщност виждах Мартин да изразява толкова бурно някакво мнение, обикновено беше свъсен и тих, като банков чиновник.

- Джо познава Корпуса – защитих го. – Наясно е с нуждите на хората, със задкулисните игри, с реакциите и очакванията на пасажерите. Удържа хората си вече години наред. Няма по- подходящ от него за тази работа на този етап.

     Райън и Мартин стояха и дишаха тежко, сякаш им идваше да ме навикат, но нямаха повод за това.

     Пръв се обади Райън.

- Може ли да ти се има вяра, Боб Марли?

Джо бавно вдигна поглед, помислих си дали всъщност не можеше да те прокълне, дори без да изрича и дума?

- Баба ми казваше – той си опъна и неприятният дим се понесе към тавана на залата – „Не можеш да имаш вяра и на покойник.”

Райън въздъхна шумно.

- Кулое? – поде пак. – Ти предполагам си с половинката си по този въпрос?

- Джо е железен – отвърна Кулое и издуха русата коса от очите си, с което допълнително обтегна нервите на сивокосия. – Улегнал е, няма да потопи кораба...

Негърът вдигна повторно очи и за момент погледът му се залута, докато намери този на Кулое.

- Никога не съм те харесвал – каза с пресипналият си глас.

- Разби ми сърцето – иронизира го той.

- Баба ми – подхвана пак и се притисна отдясно, което го накара да прекъсне. – Баба ми ме учеше и това да правя. Трябва ти много остър нож, иначе тъканта се къса, похабява се.

     Настана моментно мълчание, когато той започна да се смее, ниско и зловещо, а после отново силно притисна нараненото място.

- Вие белчовците вярвате на всякакви дивотии, а? Баба ми умря, отглеждайки котки. Черни котки! – изтеатралничи.

- Заведете го в болницата – кимнах към охраната, която изчакваше търпеливо до вратата. После се обърнах към Райън с въпрос.

- Нает си – вдигна ръце той, сякаш съобщаваше неизбежното.

- Добре – Кулое слезе от бюрото и се огледа в диспенсера с вода, оправяйки косата си. – Петима сме. Остават ни още толкова!

 

     Направихме почивка, през която аз заповядах да пратят останалият персонал в Корпуса да почистят.

- Госпожице, ще изхабим много почистващ препарат – един от охраната бе надянал дебели гумени ръкавици и разпуснал ризата си.
– За какво по- подходящо от това, да изчистите кръвта? Или ще оставите хората да живеят сред останки, пръснати из цялото ниво?

     Кълна се, не бях усещала по- гадна воня през живота си. Сега и сетивата ми бяха изострени, усещах миризмите по- силно, но ми се доповръща, когато застанах на терасата. Миризмата на кръв, на вкиснато, на посечена плът, на желязо, блъснаха ме и побързах да се отдръпна, закривайки устата и носът си.

     Кръвта беше навсякъде. По пода, по стените, беше се набила във фугичките и неравностите между споените пластове метал, в резките, по парапетите... Ангажирах всички неработещи да започнат да чистят, раздадоха им ръкавици или парцали, в които да увият ръцете си, и повечето хора с готовност приеха задачата. Никой не искаше да живее сред човешки останки, напомнящи им за кошмара.

- Ще се съвземем – казваше Кулое, докато ме тикаше обратно към стаята ни. Бавно, но ще си стъпим на краката.

- От къде да знам, че на власт пак няма да дойдат някакви психопати? – размишлявах.

- Ти наистина не можеш да се зарадваш на момента – вдигна ръце той и ме бутна през вратата. – Все нещо ще излезе.

- Извинявай, че мисля за утре – станах от количката и се затътрих до леглото, където паркирах наедрялото си тяло. Усетих как пружината се увежда.

     Не приехме нито един от другите явили се, всеки измисляше своя версия за случилото се, и изкарваше себе си герой. Имаше един с бляскащи очи, нещо фанатично в погледа, Мартин и Райън го забелязаха веднага и го отклониха. После дойде една жена, възрастна и яка, напълно бих й повярвала, че е повалила сама двама мъже, ако не разказваше за нещо, случило се на другият край на Корпуса. Отпратиха я.

     Дойде един единствен с достоверна информация, но той не пожела да участва в екипа, а само протекция, дойде да се оплаче от лошите условия и да поиска да го преместим, за трети път му крадяли нещата.

     Кулое пое до голяма степен задълженията на Полковника. Сега всички си разпределяхме работата. Той действително изслушваше голяма част от исканията на хората, а онези, които бяха били бременната жена и тя бе пометнала, заповяда да разстрелят. Единият, всъщност, другите двама бяха умрели по време на бунта. Жената също, иначе той би й намерил безопасно място.

- Твърде много решения тежат на наша отговорност – чух го да казва.

     Бях се облегнала на него, лежахме в една от ваните, предназначени само за тези от девето и десето ниво. Пестяхме водата, но заради положението ми ми бяха назначили хидро терапия, Кулое се възползваше и споделяше ваната. Не беше истинско джакузи, просто топла вана с мехурчета, но беше невероятно отпускащо.

- Тук сме за да си починем – изтъкнах. – Сега кой се притеснява непрекъснато?

- Права си – каза тихо и ръката му премина по корема ми. – Все още не мога да осъзная някои неща. Минаха седем месеца, Карен, а на мен ми е някак смътно. Скоро детето ще се роди...

- Ще спреш ли да приказваш? – прекъснах го и леко се изместих, насочвайки струята от мехурчета в негова посока.

     Можех да почувствам как се напрегна, когато под водата струята достигна слабините му. Не го беше очаквал, това беше по- важното.

     Остави ме да плъзна пръсти по члена му, задвижих ги бавно за да го възбудя, а когато го усетих твърд под мен го оставих да ме намести върху себе си.

     Движенията бяха ритмични, премерени, той беше внимателен и в същото време усещах желанието му. Помогнах му, показвайки му пътя, докато мокрите ни тела се приплъзваха едно върху друго. А после той свърши в мен.

- До там с хидротерапията.

Прихнах и се хванах за края на ваната, за да се изправя.

 

     През следващите седмици поехме на юг. Обръщахме курса на 180 градуса, но повече нямаше какво да търсим в тези земи, тук не бе останало нищо. Изпратихме сигнал до един от по- малките кораби, който ни следваше, и те не бяха открили нищо. Оставихме им малко провизии на една от спирките ни, хората там гладуваха. Скоро щеше да настъпи пролетта.

- Знаеш ли – Кулое гледаше замислено към сивото небе през непрозрачните стъклени прегради на тавана – искам да потърся сестра си.

- Сестра ти? – повторих.

- Ти ми каза, че може би са оцелели. Половината от Япония бе потопена по време на земетресенията, бомбардировките свършиха повечето, ако има шанс тя да е там... Длъжен съм да ги потърся.

     Мълчах. Не вярвах, че семейството му бе оцеляло. Струваше ми се жестоко да му давам подобни надежди. През онези дни, когато му го казах, аз не бях наясно със ситуацията, много се случи от тогава.

     Но беше още по- жестоко да го отрежа, да прекърша малката покълнала слаба надеждица у него, че близките, които беше изоставил и за които не спираше да се обвинява, бяха се спасили някак.

- Добре – казах. – Ще се свържем чрез сателита, по радиото, ако има други начини – ще опитаме всичко.

Той кимна замислено.

     Сега русата коса изостряше чертите му, всяко трепване на мускул по лицето му издаваше някаква емоция, някаква характерност у него. Когато издадеше леко челюст и се нацупеше, изглеждаше сърдит, много сърдит, сякаш всеки момент щеше да избухне и да те засипе с камъни. Не беше добре да предизвикваш някой като него, вече го бях научила добре.

- Ще ги потърсим – казах.

- А ако не ги намерим... Може да са там, но да не прихванат сигнала ни.

- Няма да спираме да търсим, Кулое. И по пътя си ще приберем колкото се може повече хора. Не за да укрепваме някакви редици, а за да ги спасим. Каузата е заради хората, не са хората за каузата. Ще поправим тази порочна практика.

     Той закима и приближи столът си до моя. Извъртя се така, че подлакътниците да не му пречат и полегна на една страна, опирайки се на мен.

     Беше го страх, съзнавах го. Когато тежкият момент отминеше и ти останеше време за размисъл, започваш да осъзнаваш как се страхуваш, и как си правил всичко без да мислиш. А когато се замислиш – страшно беше, всичко това бе немислимо и въпреки това живеехме по този начин вече години наред.

     Понякога не той трябваше да защитава мен, аз защитавах него. Сменяхме се, подкрепяхме се. Това между нас не беше толкова любов и пърхане на пеперуди, колкото взаимно доверие. Той ми вярваше, аз на него също, обичах го. Дали бях влюбена? Не знам, никога не бях изпитвала подобно чувство, та да разбера. Просто знаех, че имах нужда от него в живота си, и че щях да направя всичко, което би го направило щастлив.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-07-05
прочитания: 46
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход