StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,398
   Потребители: 12,326
   Автори: 3,982
   Коментари: 305,384
   Точки: 2,631,780
   Съобщения: 126,352
   Лексикони: 4,477
   Снимки: 10,743

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (2)

        На другата сутрин ни събудиха за работа, него го взеха по- рано, гледаше ме с отчаяние докато го отвеждаха, не ме помоли да го измъкна, но можеше да се прочете в погледа му.

      Работата на машина не бе нещо приятно, цял ден се стоеше на крак и се извършваше една и съща досадна работа – отпечатване на модули и разпределянето им по поточната лента, сетне опаковане и всичко отначало. Всеки ден отивах с нежелание и се връщах скапана, мечтаех да се наям и да се опъна върху чувалът си, това бе наградата ми, че бях изкарала и този ден.

     Вървях с останалите от цехът към главния Корпус, където се събирахме и прекарвахме останалото от времето, бяхме на половин ниво над второто по металните стълби вдясно. Мярках познати лица, не общувах много с другите, те не говореха с мен или помежду си, когато някаква дандания се разнесе от Южния коридор и привлече вниманието ни.

Охраната, същият от вчера крещеше нещо, приближих се до парапета за да видя, от високо имах по- добър изглед.

     Мъжът се бе привел и биеше някого с палката си, редейки скверни думи, хората не се намесваха от страх, повечето бяха тук да гледат сеир.

- Противен малък плъх! – чух го да вика. – Ще изпълняваш!

През събралите се на гъсто глави можах да мерна окантеното с червено горнище и черната коса.

- Мътните да те вземат – изръмжах и разбутах хората, спускайки се надолу по стълбите.

- Ще те пречукам...

- Хей!

     Застанах пред охраната, изблъсквайки хората за да го достигна, беше вдигнал палката си и налагаше момчето в краката си.

- Остави го на мира!

Дебелият вдигна противните си малки очички към мен, устата му се изкриви в противна лакома гримаса.

- Коя си пък ти, как си позволяваш да ми държиш такъв тон?!

Хората говореха един през друг, запазих леденото и изражение.

- Той е с мен – казах.

- С теб? – мъжът се изхили тънко и едновременно съскайки.

- Да – рекох. – С мен е.

     Униформеният остави мазната си усмивка да избледнее и се изправи, беше наистина масивен, от погледа му лъхаше злоба и насилие.

- Кое ниво си, боклук?

Гледах го също лошо, знаех, че щеше да ме смачка, ако просто бях вдигнала шум. Извадих картата си, на която имаше три жълти релефни звезди, останалите полета бяха празни.

Той продължаваше да ме гледа и обходи с език противната си уста, нямаше какво да ми каже.

- Тоя е нов – все пак реши да се заяде с мен. – Докараха го вчера, за какъв дявол ти е притрябвал?

- Той е мой наложник.

Хората мълчаха.

- Така, значи...

- Така – кимнах. – Остави го да дойде с мен.

     Охраната не можеше да възрази на подобно заявление, не и пред толкова много хора. Но за съжаление нещата тук не опираха до правда и разбиране, мазният надзирател се изпъчи и направи крачка към него, той потрепери на мястото си.

- Дай ми три кредита и ще го пусна.

Хората заговориха, някои се смееха, други махаха с ръце, сякаш не си струваше, повечето се смееха на мен заради смелостта ми да се конфронтирам с охраната заради нов.

     Седях на тръни, бях бясна но не можех да го покажа. Влязох в разправия и сега той ме подлагаше на изпитание, ако поддадях щеше да си го изкарат на Кулое, а на мен показно да ми затворят устата.

Дебелият се дуеше като чуело от лепкава слузеста материя, която се пълнеше с течна лой, униформата му още малко щеше да се пръсне и да омаже всички с жлъчка. Смяташе, че нямах с какво да платя.

     Бръкнах в джобовете си и пръстите ми напипаха трите метални боядисани в жълто шестоъгълника, бяха с размерите на монета. Излязох напред стиснала зъби, и протегнах ръка за да ги пусна в месестата длан на пазача. Той а и останалите ме гледаха невярващо.

Направи жест с палката си към Кулое, който се беше свил на земята, и аз пристъпих и увих веригите му около ръката си.

- Ставай – казах. – Тръгваме. Колко пъти ще ти кажа да не спориш с охраната? – продължих гласно, водейки го обратно към Стената през насъбралите се.

- Не съм... – отвори уста през хълцанията.

- Млък! – прекъснах го.
Не знаех защо му бях ядосана, можеха да го убият там.

     Заведох го до моята част от Стената и му помогнах да седне, устните му трепереха.

- Защо каза... Защо каза това. Че съм...

- Като мой наложник имаш някакви права – обясних. – Ако бях казала, че си ми слуга, щяха да те третират дори по- зле. Добре ли си? – смекчих тона. – Имаш ли нещо счупено?

Той бе свил ръце пред себе си, не ми отговаряше, наклоних го за да го огледам, той стоеше вдървен.

- Ако имаш травми ти се полага лекар – настоях.

Като излязъл от унес Кулое се обърна към мен и пак открих онзи гняв у него.

- Рамото – каза  през стиснати зъби. – И ребрата.

     Понатиснах тук там за да проверя, рамото му си беше вред, дори и натъртено от ударите на пазача, нямаше разместване. Надигнах горнището му за да проверя ребрата, той сякаш се срамуваше, обърна се на другата страна.

- Нищо ти няма, до два дни ще си като нов.

С изключение, че гримът се беше разтекъл и приличаше на гротеска на клоун от страшен цирк.

- Чакай – рекох и разрових из раницата си забутана до стената, извадих чиста кърпа и я намокрих с вода от пластмасовата бутилка. – Погледни ме.

Той не искаше да ме гледа, дърпаше се, сякаш да го пребият пред събралото се множество не беше нищо, но жена да се погрижи за него накърняваше гордостта му.

     Той беше хубав, всъщност, имаше слабо лице с издадени скули и изразени устни, издадени напред горна и долна челюст, което правеше изражението му арогантно, издаваше някаква сила. Очите му бяха много големи, може би черното вече избледняващо очертание засилваше илюзията, правеше го някак женствен. Имаше и добре поддържани ръце, дори да беше слаб, сигурно беше тренирал преди да дойде тук.

     Гледаше ме лошо, дори в сегашното си положение държеше дистанция, не го обвинявах.

- Днес няма вечеря, съжалявам – рекох. – Трябваше да платя на тоя мизерник с парите, които изкарах за деня.

Извадих бутилката с вода и отпих пестеливо, после му подадох.

- Искаш ли?

Надигна бутилката и я изпи почти всичката.

- Това ни е за цял ден – казах.

- Сериозно?

- Толкова ни дават.

Върна ми я видимо смутен. И на мен половин литър не ми стигаше, нямаше какво да се направи по въпроса.

         Вечерта премина по същият начин, в мълчание. Исках да знам от къде е дошъл и други подробности, както и да му разясня ситуацията, но може би нямаше да понесе повече през този ден, реших да го оставя за утре, може би.

     Приготвях се да спя, в десет гасяха лампите, той се беше свил на същото място, сякаш се опитваше да изчезне. Дожаля ми, точно както когато го видях в началото, изправих се до седнало положение и му кимнах да се приближи.

     Гледаше ме, сякаш щях да го ухапя, имаше нещо надменно в тези очи. Сетне се наклони и легна на коленете ми, отпускайки ръце пред себе си.

Е, щеше да се спи в седнало положение, нямаше да ми е за първи път, тук често хората спяха подпряни кой където намери, за това си имахме Стената.

     Ръката ми се отпусна на рамото му и премина през черната му коса, той остана свит като защитна реакция, не реагира.

     Тогава релето изщрака и светлините изгаснаха, в Кораба настана мрак. Разговорите малко по малко заглъхнаха, стъпките на пазачите отшумяха по коридора.

- Всичко ще  се оправи – казах тихо. – Нещата няма винаги да са такива.

 

     Изминаха още няколко дни, преди Кулое да добие увереност и да спре да трепери, когато минаваше покрай пазачите. Заради това, което бях заявила, дебелият избягваше да го бие, дори охраната не можеше да си позволява всичко.

     Не веднъж и два пъти разярени от злоупотребите им хора се бяха надигали на бунт и бяха убивали униформени. За това и Шефовете издадоха заповед, никой над второ ниво и приходящите им не можеха да бъдат нападани без очевидна причина. Редът не беше железен, но вършеше работа, бяхме едно сиво струпано множество без право на глас, ако нямаше размирици, всички бяха съгласни с това.

     Намерих му някакви по- прилични дрехи, бяла тениска със сиви рисунъци, очевидно доста по- голяма от неговият размер, и черни дънки с прокъсани крачоли. В края на всеки месец на подниво три имаше отворен пазар. Който съумееше да спести малко кредити, можеше да си купи и дрехи. Той въобще не беше нисък, всъщност, изправен ме минаваше по ръст, добре, че дрехите му станаха, можеше да не се уредим да ги продам повторно, ако му бяха малки.

    Когато и гримът се изчисти а спреят се изми и косата му доби нормалният си вид, права и падаща покрай лицето му можех да кажа, че това беше друг човек. Острите черти в комбинация с вечно мрачният поглед го правеха авторитетен, дори властен. Вече не изглеждаше женствен, дори напротив, беше младолик и сърдит, перманентно сърдит.

     Гледах го като се връщаше от служба, новите работеха на подниво две, гадна и тежка работа. Най- сетне бяха разхлабили веригите му и той можеше да отпусне ръцете си без да ги държи вдигнати на нивото на гърдите си, крачеше ядно и си отмъщаваше на земята под краката си като набиваше пети в металния под.

- Какво искаш за вечеря? – попитах, когато дойде и тежко седна до мен. – Днес май сервират телешко и картофи. Ориз няма.

Схвана подкачането ми към произхода му и ми отвърна с хладен поглед. Това ни беше комуникацията през повечето време, остри погледи и мълчание.

     Храната отново беше гадна, бях взела две чинии и разпределих порцията по равно, той изпитваше трудност да се храни с тези окови на ръцете си, стараех се да не зяпам в негова посока.

Скоро той щеше да вземе картата си и да стане член на клана, това означаваше, че щеше да получи своя дажба на ден, а и място, където да спи. Ако му помогнех, всъщност, аз издействах мястото си до стената чак когато бях второ ниво.

     Станах и отидох да върна чиниите, събирайки и тези на хората нагоре по редицата, на следващото място се беше разположил един стар мъж, наричаха го Хенри, рядко говорехме, беше тук отдавна, безобиден като цяло.

- Ще ми разкажеш ли за себе си? – попитах, докато седяхме и чакахме лампите да изгаснат, според часовника ми имаше още около половин час. Охраната ни наглеждаше от терасите вдясно, повечето хора се бяха прибрали покрай Стената, ходовата част беше чиста.

- Какво искаш да знаеш? – отговори ми с въпрос.

- От къде си?

Той хапеше устната си, загледан пред себе си.

- Япония – каза накрая.

- Има ли готини неща в Япония? – поинтересувах се.

Кулое ме погледна сякаш го бях засегнала.

- Японци! – сопна ми се, и аз неволно прихнах.

     За първи път тогава видях усмивката му, още гледаше свъсено, но краищата на устните му потрепнаха, обърна се на другата страна вдигайки ръце пред устата си.

     След малко повече от двайсет минути лампите изгаснаха и се приготвих да спя, той лежеше до мен, спалният чувал беше тесен и за двама ни, но щяхме да го измислим някак.

     Точно тогава по металната платформа се чу шум от стъпки, толкова ясно, че бе невъзможно да го пропусна. Рязко изправих глава и замръзнах така.

     Чуваше се, беше тихо и заглушено от хората, които сумтяха и се наместваха по местата си, някои от тях още разговаряха тихо, но можех да ги различа ясно, идваха към нас.

- Какво има? – Кулое се обърна към мен в тъмното.

- Млъкни – прошепнах и се огледах невиждащо. Исках да си втълпя, че си бях въобразила, но ето ги, чуваха се все по- ясно.

     Опрях се на рамото му и се изправих колкото мога по- бързо, сетне го сграбчих и го дръпнах.

- Ставай, ставай! – изшътках.

- Какво...

Вкопчих се в него за да не го изгубя в тъмното и отстъпих колкото се може по- далеч от пътеката.

- До Стената – прошепнах. – Стой до Стената и пази тишина!

Знаех, че ако охраната бе решила да си разчиства сметките или пък бяха пратени от горе, най- доброто време бе нощем, когато най- малко ги очаквахме. Долепени с гръб към металната Стена щяхме да избегнем евентуална палка, целяща да разбие черепа ни, нож или може би направо куршум.

     Бях се страхувала за живота си, не е като да исках да умра. Сега стоях, стъпила направо върху намачканите завивки и малкото от останалите ми вещи, които сбутвах в ъгъла и покривах със спалния чувал за да не бъдат откраднати, и се въздържах да дишам. Бях се протегнала в тъмното и лявата ми ръка се падаше някъде на корема му, той също стоеше плътно прилепен към Стената. При него проблемът бе, че все още беше окован, при евентуална схватка щяха да го убият почти без усилия.

- Чуй ме – наведох се колкото мога към него за да говоря възможно най- тихо. – Слушай ме, Кулое... Намотай веригите около кокалчетата си.

- За какво е това, какво става...

- Просто го направи – преглътнах ослушвайки се. – Намотай краищата им около кокалчетата си. Ако усетиш и най- малкото движение, удряй.

     Тук нямахме оръжия, самата мисъл да държим в себе си нож или бокс бе немислима, щяха да ни убият ако дори споменехме подобно нещо. Аз имах книга и пластмасова бутилка с вода, нищо стъклено или метално. Разхлабих в тъмното часовникът си и го свалих до нивото на дланта си като бокс, продължих да слушам напрегнато.

     В този момент си помислих че ако ги бяха пратили да ни убият, сигурно имаха прибор за нощно виждане, щръкнали до стената само ги улеснявахме да ни пуснат куршум между очите.

 

     Една или две минути стояхме така, нищо не се случи. Някои от другите хора също бяха усетили движението, но предпочитаха да останат свити между завивките и под якетата си, отколкото да предизвикват късмета си. Когато и споменът от звука от стъпки изчезна си позволих да въздъхна тежко.

     Коленичих обратно долу и почувствах със всеки мускул как напрежението бе взело превес над мен и сега, когато ме напусна, буквално се сринах. Намерих го до себе си, чувах как се върти и се оглежда, сетне се наведе към мен.

- Какво беше това, какво стана?

- Легни – казах.

- За какво е всичко това, кажи ми! – усетих гневната нотка в тона му.

- Легни – повторих. – Ще ти кажа всичко.

     Лежахме в тъмното с лице един към друг, ръцете му бяха помежду ни, опитвах да се успокоя след всичко, което премина през главата ми като вариант и заговорих бавно.

- Мислех, че е униформеният - започнах тихо. – Че идва да си отмъсти.

- Прасето? – чух го да казва. – Но нали му плати?

- Не обиждай прасетата – опитах да отклоня темата, усещайки напрежението в гласа му. – Те са интелигентни животни.

- Нали му плати – настоя той. – Защо ще иска...

- Не знам – прекъснах го. – Така си помислих.

Кулое помълча.

- Друг път случвало ли се е?

Искаше ми се да кажа не.

- Понякога охраната е озверяла – казах още по- тихо, защото някой в съседство се размърда. – Така от нищото започват бунтове, някой се заял, друг си превишил правата... А потушаването им е жестоко, не можеш да си представиш колко безмилостни са ако редът бъде нарушен.

- Как живееш на такова място?

Засмях се и реакцията ми го стъписа.

- Ти все още си мислиш, че има друга реалност, нали така?

В очите ми избиха сълзи.

- Няма вече „там, навън”, Кулое, нямаме друг живот. Никой не излиза, веднъж качил се на Корабите, никой и не иска. Там, от където премине Кораб – завземат и разрушават всичко, избиват опълчилите се, поробват останалите. Този Кораб е бил някога на едно ниво. Строим го в движение, правим го по- голям. След последната световна война светът няма да се възстанови, всички това ни чака. А тук – позволих си пауза за да преглътна – тук имаш какво да ядеш и къде да спиш.

- И това ти е достатъчно? – чух го как ме обвинява.

- Това е повече, отколкото можем да искаме. Унищожихме Земята такава, каквато я имахме, дори да излезем навън, няма как да я възобновим. Въздухът е замърсен, реките са изтровени, не ни дават по половин литър на денонощие, защото са стиснати, няма повече. Сега изпомпват вода от океана и я пречистват.

     Изведнъж бях посърнала, чувствах се смачкана, всичко от казаното ме връхлетя, не, че не го знаех и преди. Оставаше ни само смъртта, нямаше вече „напред и нагоре”.

- А тези Шефове? – каза той след малко. – Какво правят там горе?

- Ръководят похода, завземането на още територия, търсят оръжия.

- Оръжия?

- Нашият Кораб е втори по големина, но не знаем с кого ще се сблъскаме утре. Трябва да можем да се защитим. Или да нападнем.

- И ти си окей с това? – попита ме с твърдият си акцент.

- Не съм окей, но съм го приела. Ще доживея до утре.

    Чувах дъха му в мрака, дори в дишането му  се усещаше гняв, не разбирах как беше възможно.

- Виж – заговорих пак и си позволих да протегна ръка, докосвайки неговите, сключени една към друга, той трепна, сякаш този жест беше обиден, сякаш не беше спал в скута ми като натирено псе до вчера. – Знам, че не искаш да чуваш това, но тук си в безопасност. Навън нямаше как да оцелееш дори Корабът да те подмине.

     Кулое не се отдръпна, не ми отговори, но можех да усетя разочарованието в мълчанието му.

- Там, навън – започна тихо – все още имах нещо, когато ме намериха.

- Как стана? 

- Беше вечер, с едни идиоти се бяхме събрали, пиехме, облякохме се като рок звезди, искахме да ни е весело – подсмихна се. – По едно време му теглихме майната и тръгнахме по улиците облечени така, в женски дрехи и с грим, изживявахме се като вижуъл кей* звезди, всеки от нас си имаше идол и се бяхме облекли като него. Тогава...

     Той преглътна, не му се говореше. Изведнъж осъзнах че не аз държах ръката му, той държеше моята.

- Тогава изведнъж осъзнахме, че се бяхме отдалечили много, беше тъмно, не знаехме къде се намираме. Изникнаха някакви мъже и ни нападнаха, другите хукнаха да бягат...

- Изоставили са те – прошепнах.

- Не са ме изоставили, аз останах назад. Бях пиян, не знаех какво става, преди да се усетя ме бяха обградили, спипаха и един от приятелите ми... Убиха го пред очите ми.

- Съжалявам.

- Помъкнаха онези, които успяха да заловят на някъде, преди да разбера какво става вече бях на проклетият Кораб.

- Опожарили са града – казах му като утеха и после осъзнах, че изобщо не звучеше утешително. – Ако беше останал така или иначе щеше да умреш там.

- Но щях да съм свободен – възрази и в яда си се дръпна от мен. – Щях да скитам по улиците и да оцелея някак, не да съм уличница на някакви диктаторски свини!

- Нищо такова не си – побързах да пресека надигналият се протест. Надявах се да не ни бяха чули. Ако хората се размърмореха, тогава действително щеше да дойде охраната и не исках да мисля какво ни чакаше за нарушаване на покоят на пасажерите.

     Напук на внезапно агресивното му поведение отновоо протегнах ръка и намерих неговата, свита в юмрук пред лицето му. Пръстите ми докоснаха челото и косата му, спуснаха се по страната му, той наклони глава, затискайки ръката ми под брадичката си, сякаш за да не я издърпам обратно.

- Страх ме е – прошепна.

- Знам – отвърнах, повече на себе си. – Мен също.

- Мразя да ме е страх – тонът му се вкорави. – Мразя проклетата ситуация.

- Нещата от тук нататък само ще се подобряват – казах му. – Започнеш ли да вдигаш нивата, никой няма да посмее да те пипне. Ще добиеш права. Имай малко търпение.

Явно търпението не му беше приоритет, но и не му се спореше.

- Ти как се озова тук?

- Преди две години – започнах – живеехме с група хора в запуснати общежития. Корабът просто мина на няколко километра от нас, дойдоха въоръжени и ни казаха какви са. Тръгнахме безропотно.

- Качила си се по свое желание? Защо? – не разбираше.

- Какъв друг избор имах? И без това вече живеехме като изгнаници, ако побегнех щяха да ме убият.

     Тишината беше тежка. Изведнъж осъзнах, че вече изобщо не мислех за сън, не ми се спеше.

- Знаеш ли – чух го да казва – заедно сме вече от седмица, а не знам как да те наричам. Не си ми казала името си.

     Усетих някаква интимност в думите му, „заедно сме вече от седмица”. Може би не осъзнавах ставащото, твърде заета да го юркам да оцелява и да се самонавивам. До сега не бях имала компания, приятел или мъж, мъж от години, не бях имала какво или кого да губя или защитавам. Сега защитавах него, защото бях по- висок чин, а той беше нов. „Нов” бе почти обида тук, те бяха червеи за нас от по- високите нива.

     Осъзнах, че аз го бях измъкнала онзи ден, когато го стовариха в краката ми, можех дискретно да отстъпя и да оставя да го пребият, да извърна очи – всички други така направиха. Не знам  защо го бях направила, просто така го почувствах. Може би бях намерила някого, с когото да деля не само вечерята си, но и онази едничка надежда, останала в мен, да оцелея, да не умра днес.

     Име ли? Аз нямах име, и едновременно имах много. Наричах се как ли не, на никой тук не му пукаше, не помнеше другия и всеки ден можех да бъда някоя друга.

     Сторм, по едно време се казвах Буря, бях бясна задето убиха невинен човек пред очите ми, бях се надъхала до степен, в която исках да отида и да смеля ръководството със собствените си ръце. След около седмица гневът ми избледня, изчезна. Бях и Рейвън, Гарван, гарваните живееха самотни по гробищните паркове, тук всеки на практика беше сам. Още бях Стоун, твърда като камък, бях и Рейдж (гняв), и Кали (богинята на войната), и Блъд (кръв). Сега не знаех коя съм. За две години смених толкова много имена, че вече се бях изчерпала.

- Как е на японски „желание”? – попитах.

- Какво желание?

- Като надежда, като желание за нещо.

- Kibō – каза той.

- Сериозно ли? Очаквах да звучи по- представително.

Той се засмя. Това ми подейства като токов удар.

- Не може да се казваш така. Имената ни си имат закономерности. Всяка сричка носи свое значение.

- Ти си се кръстил на жена – подразних се.

Той пак се засмя и вдигна ръце да се почеше по челото.

- Карен – каза.

- Това не е на японски.

- „Ка” е цвете, „рен” означава лотос.

- На цвете ли ти приличам – беше мой ред да се разсмея.

     Никога не носех женствени дрехи, не, че тук можех да си ги позволя, не се и държах като жена. Ако го правех, до сега отдавна да ме бяха превърнали в нечия наложница и слугиня. Не знам какви цветя му се привиждаха, но определено беше сбъркал за мен.

- Виждала ли си лотос?

- Да – заядох се. – В имението ми в задния двор имах езеро с гондола, беше пълно с лотоси!

Смехът му ме прекъсна, не бях свикнала да го чувам да се смее.

- Лотосът расте във вода, за това листата и дори цветът му са много твърди. Ако замахнеш силно дори можеш да се порежеш на тях. В Япония е второто свещено цвете, символизира чистотата на тялото и духът.

- Не ти следя мисълта.

- Ти ми помогна, на практика ме спаси.

Почувствах се неудобно от така изложените факти. И пак не разбирах.

- Ще преведеш ли за нас, неуките, каква връзка има лотосът с мен?

- Един човек трябва да е чист по душа, за да пожелае да помогне на друг.

     Сега вече се почувствах неудобно. Щях да се зарадвам на комплимент за краката или задника си, но той ми каза нещо за същността ми, нарече ме чиста по душа. Нима за човек, който беше тук от няма и седмица и почти не говореше с мен, бе така лесно да ме разгадае? Моралните ми представи, душевното ми състояние и всичко, в което се надявах? Толкова ли прости бяхме в устройството си, та момче с лак за нокти и прическа на рок звезда просто извади на показ най- уязвимото у мен – че все още не ме бяха претопили и превърнали в бездушен боклук?

- Отива ти – каза. – Следващото ми предложение е огнедишащ дракон. Направо ме стресна, когато излезе срещу охраната, помислих, че ще му нариташ тлъстият задник.

- Не се цапам с охраната – рекох в същия дух. – Как е „огнедишащ дракон?”

- Hi o haku ryū.

- Ще задържа лотоса, благодаря.

- Така и предположих.

- А твоето име от къде идва? – поинтересувах се.

- От вокалиста на една банда.

Ухилих се.

    Карен. Може би в крайна сметка не беше толкова лошо. Нямаше проблем да го понося за малко, докато си измисля нещо по- войнствено и свирепо.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-17
прочитания: 54
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход