StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,931
   Потребители: 12,344
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,429
   Точки: 2,642,706
   Съобщения: 148,472
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (19)

     Кулое беше сбъркал ако си мислеше, че просто щях да стоя със скръстени ръце, докато някакъв психопат се опитваше да ни убие.

- Намери ми най- подвижната количка – наредих на сестрата и привързах връзките на болничната манта около кръста си, изправяйки се.

- Госпожице, вчера Ви оперирах – чернокосата ме гледаше като да бях полудяла.

- Английски не говориш ли? – сопнах й се. - Mottomo kadō-shiki no kurumaisu o mitsukete watashi ni motte kite kudasai. Веднага!

Виждайки ме бясна, тя хукна да изпълни, но се върна бързо без количка.

- Имаме една от новите, дадохме я на господин Райън.

- Ами, вземете му я.

- Той също е в тежко състояние – понечи да спори лекарката.

- Отнесли са част от главата му, разбрах. Дай- му друга количка, искам най- бързото, с което мога да се придвижвам.

     Когато вратата на болничното отделение се отвори, сигурно съм била смайваща гледка. Все още носеща болничната си манта, само с връхна дреха, наметната отгоре, разбутах пазещите пред вратата и се засилих по коридора. Беше ми трудно да се привеждам за да въртя колелата, но пък се движех гладко и бързо.

     За нещастие Кулое се зададе срещу мен и трябваше да маневрирам, точно тогава един от охраната изскочи от страничен коридор и връхлетя на пътя ми, убивайки инерцията ми.

- Какво? – вдигна ръце Кулое и спря срещу мен. Целият коридор ме гледаше.

- Излязох да се поразходя.

Той вдигна вежда.

- Добре де, добре – отпуснах ръце. – Помогни ми. Имам план.

Последва кратък спор, след което Кулое нареди да вдигнат защитната стена и ме поведе към контролната зала.

     Когато стената се вдигна, останалата част от охраната ни прицели с пушките си, но се успокоиха и ни дадоха път.

     Полковникът действително се бе опитал да обгази нивото, спирането на въздухът се усещаше по- ясно в отвореното пространство. Сложих си маска и дадох знак на Кулое да побърза, наредих хората да минат през болничното и да получат кислород.

- Ти си малоумна – протестираше Кулое.

- Благодаря – изръмжах, докато ме тикаше по рампата и се наложи един от охраната да помогне.

- Ще ставаш майка, забрави ли? Жертваш здравето и живота на детето ни. Сега ще кажеш ли какво си намислила?

- А всички тези хора? – вдигнах очи към него, придържайки маската на устата си. – Мислиш, че те не заслужават да живеят?

- Не си тяхна майка – натърти.

- Сега Корабът е мой, аз отговарям за тях.

     Разбира се, някой беше уведомил Райън, който се спусна в залата малко след като бяхме пристигнали. Поиска да узнае какво щях да правя.

     Контролната зала беше на самият връх на трето ниво, малка и кръгла, с издатина като наблюдателна кула в предния си край. Точно такава и беше, стигаше за двама души, двойно подсилена и на стълбичка. За да бъде скрита за тези отвън я обикаляха още няколко такива мними кули, които служеха просто за отдушници и там бяха скрити електрическите проводници на залата.

- Какво правиш, Карен? – уморено се подпря мъжът на масата вдясно, на която стояха компютрите и отчетните апарати, движехме се леко на северозапад.

- Предизвиквам звяра да излезе от бърлогата си.

     Свързах се с главния високоговорител и наредих да пуснат звука.

- Сериозно ли мислиш, че ще те оставя да направиш някаква дивотия, без да си ми казала? – Райън затисна ръката ми, пръстът ми беше на спусъка.

- Искаш да спасим хората долу, нали? – изгледах го от упор, усетих подръпване в областта на корема. – Остави ме да действам, до сега не съм те подвеждала.

- Ако объркаш нещо...

- Вече ни спряха въздуха, какво повече мога да объркам?

     Възрастният мъж ме гледа изпитателно. Не му се рискуваше.

     Сетне пусна ръката ми и отстъпи назад. Притиснах корема си и се доближих до микрофона на бюрото.

- Говори Карен от ръководството, Карен от ръководството! Слушайте ме, смъртни!

     Дори тук се чу как гласът ми отекна в Корпуса, охраната даде знак, че всичко се чува ясно.

- Знаем какво се случва с вас, знаем, че сте под натиск, че мнозина от вас са си отишли по гаден и нечестен начин. Ние също сме под прицел и за да прекратим това, искам да ми съдействате.

Кулое барабанеше с пръсти по краката си, гледайки ме напрегнато.

- Обещавам ако оцелеем, всеки един от вас да получи човешко отношение, такова, каквото винаги сме заслужавали.

Кулое и Райън ме гледаха, потиснах болката отляво и продължих.

- Още нещо. В екипа в момента има отворени две свободни места за нови членове. От вас обаче зависи те да станат пет. Някъде, на долните нива се крият като плъхове трима страхливци. Тримата отговорни кошмарите ви да се сбъдват и инквизицията да продължава. Онези от вас, които ги премахнат от пътя си, получават автоматично място в ръководството на Кораба!

 

     Стояхме на тръни, и тримата. Не издържах и седнах в количката, присвивайки се на две.

- Знаеш ли какво направи? – Райън се беше навел над мен. – Изпрати тези хора на смърт!

- Те и без това ще умрат – казах. – Полковника ще ги избие ако не съдействат, сега просто им дадох причина да живеят.

Не казах нищо повече, понеже болката бе станала нетърпима.

- Не вярвах, че си способна на това – каза Кулое, докато ме тикаше обратно към болничното крило.

- За детето си съм способна на всичко – отвърнах.

     Когато пристигнахме там  друг човек бе заел кушетката ми. Униформените бяха успели да спасят някои от долните нива, имаше в доста тежко състояние.

- Вдигнете го – изкомандва Кулое, мъжът, легнал на моето място запротестира.

- Със счупен крак е – изтъкна лекарката.

- А тя е в шести месец и снощи излезе от операция. Разкарайте го!

- Това не е честно – рекох, докато ми помагаше да легна.

- За това сме шефове, за да можем да се погрижим за себе си.

    

     Оказа се, че съм скъсала шевовете си, превързаха ме и ми забраниха да ставам от леглото по какъвто и да е повод. Смениха чаршафите ми с чисти, не знаех, че разполагахме с толкова много налични. Болните и ранените слагаха направо на земята.

- Как е бебето? – питах, докато ме гледаха на ехограф.

- Куршумът беше засегнал лявата ръка – каза лекарката, дъхът ми секна.

- Направих каквото можах и затворих корема, не е готово да се изроди сега. Нямаме кувиоз.

- Ще остане ли траен дефект? – попитах.

- Не можем да знаем, но е извън опасност за живота.

     Когато ме остави вдигнах допълнителната възглавница и скрих лицето си.

- Едва не убих детето си!

- Да се задушиш ли искаш? – Кулое издърпа възглавницата и ме погледна осъдително.

- Бебето ни може да остане инвалид заради мен, защо не си ми бесен?! – извиках.

- Защото ти излезе навън за да защитиш останалите. Не за да избягаш и да спасиш себе си. Но да не съм и чул за ставане от тук нататък. Ще лежиш, каквото и да става!

 

     Не осъзнавах много добре какво се случваше, всичко ми беше като в мъгла. Някакви хора минаваха покрай мен, чуваха се стенания, викове, караха още и още хора. Накрая Мартин забрани да вдигат стената, останалите ранени трябваше някак да оцелеят отвън.

     Някои бяха на кислород от бутилките, които бяхме спасили от изоставени болници, покрай които преминавахме. Имаше достатъчно, за сега. Имахме и храна, но ядяхме главно сухи храни, които ни обезводняваха. Нетрайните продукти държахме в склада на кухнята, за да бъдат сготвени веднага, тук пазехме онези, които не се разваляха. Сериозно, писна ми да ям препечен хляб, колкото и да го обичах.

     Разбира се, като шефове ни се падаха и храни, които другите не можеха да си позволят. Като например шоколад. Помня, че долу в Корпуса бих убила за шоколад, не бях яла с години. Сега Кулое ми донесе и кълна се, мислех си, че не съм опитвала по- вкусно нещо в живота си.

    По- късно през нощта, когато беше вече съвсем изтощен от докладванията, стоенето до леглото ми и поемането на отговорността от делата ми, той избута кушетката ми с дългата страна до стената и легна на външния край до мен. Напомни ми нощите, в които спяхме в Корпуса, направо на земята, какво се беше променило от тогава?

- Кулое? – повиках го тихо.

     Лекарката бе изгасила голямата лампа на тавана, светлина идваше от коридора и другото помещение, от където непрекъснато влизаха и излизаха хора. Някои лежаха по земята, други изкарваха от операционната и настаняваха в коридора. Беше шумно и тягостно, но и двамата бяхме твърде изтощени за да ни пречи това.

- М? – изсумтя той.

- Мислиш ли, че ще се справим?

- Естествено – отвърна, затворил очи.

- Мислиш ли, че сгреших? Че започвайки този бунт, обрекох всички ни?

     Държах ръка на корема си, болкоуспокоителното течеше в банката ми, не можех да спра да мисля за загиналите хора, за тътенът, идващ от долните нива, дори сега се биеха там, опитвайки се да се спасят или преследвайки Полковника и подчинените му.

- Тази война беше неизбежна – чух го да казва в ухото ми. – С теб или без теб, щеше да се случи.

- А може би не – отвърнах. – Всичко можеше да продължава както преди.

- Да убиват хора тихомълком? Да търпиш, защото ще те зашлевят ако отвориш уста? Така ли мислиш, че трябваше да живеем?

- Времената са трудни, не можем да имаме пълно щастие.

- Да, и хората са гадни. И преди всеки гледаше да подхлъзне другия, да живее на чужд гръб. Не мога да ти отговоря дали си постъпила правилно, паразити винаги ще има. Друг е въпроса за цената на човешкият живот. Не мисля, че някога е струвал много.

     Надигнах се на ръката си.

- Защо говориш така? Нима нашият живот не струва? Нито този на детето ни?

- Ние не сме убили никого.

- Аз убих човек! – натъртих.

- За да се защитиш. Не сме поробили никого, не сме малтретирали никого, не сме ощетили никого.

     Лежах и си мислех за онези, които след операция слагаха направо на мръсният под, докато аз си лежах на меката кушетка заедно с него. Така ли беше? Това, че бях шеф ми даваше право на привилегии. Заслужавах ли ги?

     И въпреки всичко, никой до сега не беше приемал хората, никой на мое място не би. Правех нещо за тях.

- Трябва да ти пука повече за теб самата – чух го в тъмнината. Мъжът до вратата не спираше да охка, направо ме подлудяваше.

- Как моят живот струва повече от този на другите? – попитах на глас.

     Тогава Кулое се изправи и обхвана главата ми с ръце, та чак се стреснах.

- Струва – рече ми с твърд глас. – Някой те е накарал да мислиш, че съществуването ти е безполезно, че не си достатъчно добра, за да живееш. Намери ми го и ще му сритам задника. До тогава – нека да поспим, като убит съм.

- Не мога рекох.

Главата ми бе стегната като в клещи, беше ми неудобно, нервно и неприятно.

     И после ръцете му ме обгърнаха и той склони глава на рамото ми. Не знам как, но ме отнесе в един различен свят, наш си. Можех да почувствам как се отдалечавам от тук. И затворих очи.

 

     Следващият ден беше тежък. Мартин и Кулое поемаха всичките задължения, Райън лежеше в някоя от съседните стаи. Хората, изолирани в тази част от Кораба бяха изтощени до смърт, някои спяха по коридорите. Не можехме да смогнем да свършим всичко, докато атаките от долу не спираха.

     Мартин успя да свърже страничен клон на вентилацията с една от тръбите и в една част от нивото притокът на пречистен въздух се възстанови. Много от хората бяха изведени натам и им бяха създадени удобства, предвид, че тази част не бе пригодена за живеене.

     Когато идваше да ме посети, вместо да търчи по коридорите и да отговаря за охраната, сигурността, прехраната на хората и движението на Кораба, Кулое изглеждаше трагично. Беше отслабнал, имаше сиви сенки под очите, личеше си как му се искаше да вдигне ръце и да се откаже.

     Но не го правеше. Отчасти заради мен, отчасти заради инатът си, желанието му да живее и желанието да отмъсти на Полковника.

    

     На третия ден изпратихме сигнали за помощ до странични Кораби. Бяхме създали пакт с два от тях, но единият беше нов, не знаехме дали ще се спогодим с тях. Райън позволи достъп на техни хора до нашия Кораб и отвори главния шлюз. А след това отвори и портата.

     Новите, около трийсет човека, се изсипаха вътре. Полковника не можеше да ги спре, командният център се намираше на трето ниво, ние контролирахме всичко.

     Настана клане, много от хората бяха вербувани от Полковника и се биеха за него, ниво две почервеня от кръв. Други, водени от обещанието ми за власт се бяха надигнали срещу него. Изгубихме триста души през този ден.

     Райън нареди вдигането на портата, труповете биваха изхвърляни без да има време да ги запалим, оставяхме диря от насилие след себе си.

- Такъв свят ли подготвих за детето ни?

Бях се свила на кушетката и плачех, Кулое беше дошъл да ме види, след малко трябваше да тръгва.

- Не си виновна ти.

- Остани – хванах ръката му, когато понечи да се изправи.

- Някой трябва да ръководи новопристигналите.

- Нека другите се погрижат.

 

      Когато вече ми бе позволено да ставам, коремът ми беше подкрепян от ластичен колан, можех да видя с очите си погрома. Корабът приличаше на кланица, кървави стъпки следваха чак тук, в болничното крило. Вентилацията бе възстановена, пътят до кухнята отворен, но вече, може би, всичко това беше безсмислено.

     И после чух името си, стоейки до парапета на терасите, млад мъж викаш към мен, охраната го спираше да продължи.

- Кой си ти? – чух ги да питат.

- Шефката постави условие, и аз го изпълних. Искам да вляза в екипа!

     Претърсиха го и му сториха път. Мъжът се заизкачва, имаше арогантно изражение и нахакана походка. На години не беше на повече от мен или Кулое. Беше млад, слаб, имаше нещо мексиканско в чертите му. Дълга черна коса, наплетена на неравни плитки и вдигната на тила му с мръсна кърпа. Лицето му бе обрасло, черна рехава брада и мустаци. Имаше изразителни черти, едното му око бе притворено и под долния клепач личеше белег. Той пристъпи към мен, дъвчеше дъвка или някаква клечка. Охраната го следваше на всяка крачка.

- Почитаема – поклони ми се, но ми изглеждаше повече като подигравка, цялото му излъчване беше като насмешка. – Вие възложихте на хората задача да премахнат опонента Ви.

- Тормозителят ни – поправи го някой от застаналите над главата ми. Кулое стоеше неотлъчно до мен, погледът му навяваше хлад.

- Както и да е – примлясна мъжът. – Името ми е Себастиан, ранг четвърти. Изпълних искането Ви. Нося Ви трофей.

     И после без предупреждение отвори платнената зелена торба, която носеше и изсипа в краката ми отрязана човешка глава.

     Изпищях и отскочих назад, сърцето ме сви.

     Кръвта от прерязаният врат опръска краката ми, когато главата падна на металната платформа пред мен. За един отвратителен миг осъзнах, че бях виждала лицето, сега подуто и омазано с кръв, очите бяха все още отворени, кръвясали. Това бе главата на Полковника.

     Охраната вече бе препречила пътят му към мен, Кулое ме издърпа назад, Райън, който стоеше до нас закри устата си с ръка с позив да повърне.

- Разкарайте това от тук – нареди.

- Очаквам възнаграждението си – със същата мазна усмивка рече Себастиан, все така самодоволен и безпардонен.

Нещо в мен прещрака.

- Убий го – казах на охраната.

- Госпожице?

- Убий го! – изръмжах, гледайки навсякъде другаде, но не и в мъжът пред мен. – В екипа ни няма място за психопати. Няма да допусна такъв човек да ръководи Кораба ми!

- Вие обещахте! – чух го да вика. – Вие...

     Последва дръпване на спусък и пукот от изстрел. Още едно тяло се свлече на платформата.

     Последва надигнал се бунт от страна на хората. Оцелелите настояваха да изпълним обещанията си. Моите обещания.

- Отвори ни се още едно място – обяви високо Райън. – Един по един ще се явите в офиса ни. Спазвайте реда! – кресна. – Виждаш ли какво направи? – каза вече на мен, докато стояхме в конферентната зала. Аз бях изтичала да се преоблека и изтрих краката си със спирт, още усещах лепкавата кръв по кожата си. – Обещания не се дават току така. Ако сега не приемем шестима души, те ще се обърнат срещу нас, ще ни свалят за няколко дни!

- Съжалявам – изломотих.

- Няма какво да ми съжаляваш! – викна той и притисна окото си. – Кораба не се управлява от деца с минимален опит! Едно е да предложиш кооперирането ни с други кораби, което си беше рисковано, друго – да обещаеш власт на диваците, които Полковника макар и с груба сила, удържаше през годините. Никой от нас няма да може да се справи с тях сега!

     Свих се на мястото си, бебето ритна и мястото на шевовете ме изболя.

- Опитвах се, Райън – отворих уста най- сетне да се защитя, Кулое явно мълчеше за да ме накара сама да го направя. – И ти не даде по- добри идеи, аз поне направих нещо!

- Което може да доведе до краят ни! Нашият Кораб е втори по сила, не пускахме никого в управлението години наред, всичко бе контролирано стриктно и внимателно... Погледни какво стана!

- Хей – Кулое вдигна ръка. – Достатъчно.

- Точно ти няма да ме цензурираш, момче! – посочи го мъжът. – Заради вас сме в това положение. Бих ви изритал, но за момента сте най- малкото зло!

     Това обаче преля чашата на Кулое и той се изправи.

- Да ни изриташ, а? – гласът му прогърмя, и чак Мартин трепна, седейки малко встрани от нас и мълчейки, както обикновено. – Бременната ми жена рискува живота си, както и този на детето в тази ситуация, а ти си тръгнал да я обвиняваш за всичко?! Защо не й припишеш и заслугите по опустошението след войната? Или направо не стовариш върху нея всичко от две хиляди и двайста насам, сигурно с раждането си е предизвикала апокалипсис.

- Достатъчно! – стана и Райън.

- Не, ти няма да ни съдиш, защото сме направили повече жертви от теб, седейки в изтупаният си костюм и оставяйки тежките решения на друг!

     Добре, мислех си, че ще се сбият. Райън дори ранен изглеждаше силен, а сега и бесен, и се бе навел напред като за скок. Кулое беше изпъчил гърди и свел глава, сключил зъби, и двамата се гледаха стръвно под жълтеникавата светлина на лампата.

- Ти ли си направил повече жертви от мен? – изсмя се Райън. – Четох досието ти. Офейкал си от вкъщи, живял си си живота, няма и година откакто си тук, счупили са ръката ти, през останалото време са се грижили за теб!

- Моля ви – опитах се да се намеся, но никой не ме чу.

- Аз изгубих децата си и трябваше да застрелям жена си, защото в последните си дни агонизираше и никакви болкоуспокоителни не й помагаха!

 

     Настана кънтяща тишина. Гневът на Райън сякаш преливаше от него, въпреки да беше замълчал. Мартин гледаше изпод вежди, сериозно, дебелите черни рамки го състаряваха. Кулое бе свил ръце в юмруци и трепереше от гняв, но казаното сякаш му подейства като да го бяха блъснали в гърдите, очите му се разшириха и той се напрегна дори повече. Аз седях и мълчах, шокирана.

- Моля ви – изправих се и започнах немощно. – Спрете с този спор.

Едва ли някой щеше да ме чуе, получих спазъм и се опрях на масата. Същата, на която само преди месец седяхме всички и разисквахме как да подобрим състоянието си, сега всички тези мъже бяха мъртви.

- Опитваме се да закрепим Кораба, това е желанието на всички ни.

Задъхах се и пак спрях. А после от очите ми потекоха сълзи.

- Мислиш ли, че щях да наредя подобно нещо, да реша да действам така, ако бях очаквала подобни последици?

- А какво си очаквала? – обърна се към мен сивокосият. – Като наредиш на хората да убиват, следва смърт.

- Полковника щеше да ги избие така или иначе! – ударих по масата и коремът ме прободе, свих се на две. Кулое се стрелна към мен и ме подхвана. – Вие допуснахте такъв човек в управлението, вие от години позволявате да пребиват слабите и да избиват ненужните. Той уби Фахид и му избоде очите! Сега идваш да ми кажеш ,че вината за клането е моя?! Не – продължих, докато Кулое ме слагаше да седна и ме обръщаше към вратата. – Няма да приема обвиненията ти, защото не аз посях насилието, то вече беше тук, когато се качих на Кораба!

- Трябва да се успокоиш – Кулое тикаше все по- бързо столът към стаята ни, вече свободна да се нанесем в нея, затвори след нас и ми помогна да стана.

     Това място сега ми изглеждаше чуждо, двете сдвоени легла, бюрото, столът... Изправих се и се подпрях на него.

- Легни си, ще извикам сестрата да ти включи система за подсилване.

- Искам да си взема душ.

- Слаба си, а и шевовете още са пресни.

- Няма да легна на леглото след като седмица съм се валяла в болничните чаршафи и хвърлиха глава в краката ми!

    Стояхме в банята под душа, бях залепила непромокаемо фолио на дългият грозен белег, Кулое ме поддържаше в гръб и нежно сапуниса тялото ми, а после застанахме под струята.

     Водата се смесваше със сълзите ми, докато той ме държеше, исках да отмия всичката гадост от себе си, от спомените си, да се изтече заедно с вонята на смърт.

- Поплачи си – каза ми, обгърнал ме с ръце. – Тук, където никой не може да те види. А после ще излезеш с високо вдигната глава и ще продължиш напред.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-07-02
прочитания: 59
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход