StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,995
   Потребители: 12,344
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,585
   Точки: 2,643,406
   Съобщения: 147,486
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,768

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (18)

     На цялото ниво 3 щъкаха униформени, някои притичваха напред назад по команда на шефовете, други стояха на пост пред вратите. Беше издадена заповед да не ни пускат да излизаме от стаите си. Мен, главно.      Надничах през вратата, Кулое ме дръпна обратно вътре и затвори. Успях да мерна Райън, който се задаваше от посока заседателната зала, носеше черният си официален панталон, но над него бе облякъл намачкана сива тениска, явно и него бяха изкарали от леглото.

- Сигурно ли е, че е убийство? – попитах, седнала на края на леглото, едновременно исках да седна и да се движа, чувствах се извън себе си.

- Убийство е – каза Кулое.

- Може да е паднал, може просто да...

- Намерили са го със счупен врат и избодени очи.

Прикрих устата си с ръце.

     След малко на вратата се почука и без предупреждение влезе Райън, следван от двама охранители, които остави отвън.

- Фахид е мъртъв – започна без встъпителни речи. – Открили са го преди половин час. Тялото още е било топло.

- Кой може да...

- Дойдох да ви разпитам. Къде бяхте по това време?

- Нали не мислиш, че ние сме го убили? – станах от мястото си, прибирайки широката рокля към корема си. – Райън, това е...

- Просто ми отговорете – нетърпеливо примигна той.

- Тук – каза Кулое и застана до мен, обгръщайки ме с ръка. – Гледахме телевизия.

- Не му е времето...

- Знаеш, че не сме били ние. Не сме излизали то тук, откакто напуснахме гласуването.

Той кимна.

- Охраната потвърди, че не сте излизали.

- Защо тогава ни разпитваш? – вдигна ръце Кулое.

- Един от хората ми е мъртъв – втренчи се в нас той, лицето му беше вкоравено. – Не просто инцидент, това е екзекуция.

Седнах треперейки обратно на леглото.

- Това стана заради нас – промълвих.

- Какво? – погледна ме Райън.

- Карен не говори глупости – опита се да ми затвори устата Кулое и аз се осъзнах.

- Карен, ако имаш да ми казваш нещо...

- Няма – прекъсна го Кулое. – Разстроена е.

- Вижте – вече се смръщи той. – Не ми е до глупости, ще наредя да ви хвърлят в карцера!

- Той ни предупреди – казах тихо, Кулое ме сръга да мълча.

- Кой ви е предупредил? – стрелна ме с поглед Райън. – Фахид? Ако имаш някаква информация, говори, момиче!

- След втория съвет – започнах и преглътнах, устата ми беше суха – Фахид дойде при мен и ми каза да не се замесвам с Полковника и Ханс. Кулое – спрях – донеси ми вода.

- Карен, не прави това – той стоеше над главата ми.

- Продължавай – нареди ми Райън.

- Ако той е с тях, сме мъртви! – извика ми вече Кулое.

- Вече нищо не знам – скрих лице в шепите си.

     Наложи се Кулое да ми донесе от запасите ни с вода, и чак след като преглътнах и успокоих дишането си, можех да продължа. Райън беше приседнал на леглото до мен, гледаше ме подканващо.

- Кулое разкри, че Ханс и Полковника прибират част от ресурсите, че закръглят цифрите и изнасят за себе си.

- Трябвало е да дойдете да ми кажете – укори ни Райън.

- Това бяха три процента на доставка, никой нямаше да види, а и щяха да пренесат бизнеса си другаде. Тогава Фахид ме спря на излизане, беше ни слушал докато си говорехме. Каза, че това е път, от който няма връщане.

     Райън слушаше и на лицето му се появи апокалиптично изражение. Сериозно, разкаяно, обвинително.

- Половината съвет работи за Полковника, страх ме беше да го сваля, за това посочих Дейвидсън, той му е вършил мръсната работа и е отклонявал откраднатите провизии.

- И разбрахте това за трите месеца, откакто сте тук?

- Може би не трябваше.

- Слушайте ме – мъжът ме хвана за раменете за да го погледна, и Кулое веднага посегна към него, но се спря. – Това не е какъв да е акт, изболи са му очите, това е ритуално убийство! Имаш ли – обърна се вече само към мен – предположения кой го е направил? Хайде? – тръсна ме, и Кулое го хвана за рамото, но той не отмести ръцете си. – Говори сега, Карен!

      Поех си въздух, какво за бога, се случваше тук?

- Ханс – казах.

- Сигурна ли си?

- Карен, не можем да знаем – каза и Кулое.

- Той е бил генерал през войната, убивал е деца, както концлагерите в Германия. Фахид знаеше какво правят, той е виждал. Пръв се застъпи за плана ни да оставим хората да говорят. Който вижда, ще замлъкне – довърших.

     Главнокомандващият бавно свали ръцете си и въздъхна тежко, угнетено.

- Поставил съм охрана пред вратата ви. Не ходете никъде.

 

     Седяхме с Кулое на леглото и не говорехме. Чувствах се смазана. Заради мен ли беше умрял този мъж? Нима аз започнах всичко?

    Изведнъж навън се чуха крясъци, удари, блъскане, Кулое скочи на крака и хукна към вратата.

- Кулое, недей! – извиках. – Спри на място!

    Не можех да го последвам, нямаше как да го защитя, тромава, дребничка и с дете в утробата. А той никога не бе слушал когото и да било.

- Кулое! – изкрещях.

    Няколко минути по- късно той влетя в стаята, залости вратата и застана пред мен.

- Кулое...

Сърцето ми щеше да се пръсне, излязло от ритъм, той застана пред мен и ме погледна от високо.

- Райън е прострелян. Охраната е в хаос. Това е война, Карен.

     Следващото, което помнех беше, че той ме накара да облека удобни дрехи и ме поведе навън. Измъкнахме се покрай тичащите и вместо нагоре, той ме поведе към стълбището на подниво 3. Намерихме една ниша и се скрихме вътре, неизползван глух коридор.

- Какво става! – не издържах и извиках, думкането на сърцето ми ми причиняваше болка.

     Кулое стоеше до мен, скрил ме с ръцете си и надничаше зад металната стена. През пролуката се виждаше накъсана светлина от бягащите хора. Чу се взрив, той ме скри с тялото си въпреки да бяхме зад стената.

- Полковника – каза ми горчиво. – Тръгнал е на лов. Мобилизирал е хората си.

- Какво? – открих лицето си, бях вдигнала длани пред очите си.

- Няма значение, че сме изкарали някой от хората му от съвета, така или иначе те пак му служат. Тръгнали са след останалите, Фахид е бил пръв.

- Избиват хората от съвета?!

Той вдигна ръцете си около мен и склони глава, това ми даде ясни отговори.

     И после се изправих, станах и хукнах напред, докато Кулое ме викаше. Сега това беше моят дом, моят Кораб, нямаше да позволя на някакви продажни копелета да го превръщат в бойно поле.

     Изтичах зад стената и измъкнах оръжието на първият униформен, когото срещнах. И започнах да стрелям. Беше ми пределно ясно по кого да се целя въпреки, че всичко ми беше като в мъгла. Видях Райън, който се държеше за главата и кръв преливаше през сключената му длан, виждах и Мартин, и Майърс, причерня ми. Хората тичаха напред назад като подплашени пилци.

     И тогава един рикоширал куршум ме удари и можех да усетя как кръв обагря широката блуза и панталоните ми. Сведох очи надолу. Беше от корема. От корема ми течеше кръв.

- Кулое...

Загубих равновесие и паднах на земята.

 

 

 

 

     Последваха писъци и ярки светлини, чувах как Кулое заповядва на някого, движех се, виждах само таванът. А после ми казаха да броя от десет надолу. И всичко притъмня.

     И се събудих в болничното крило. Кулое седеше до мен и в момента, в който отворих очи сграбчи ръката ми и започна да ме нарежда какъв съм идиот.

- Улучиха те в корема, тиква такава! – развика ми се, и сестрата го сгълча.

- Как е беб...- разлепих пресъхналите си устни.

- Засегнали са плода, но е извън опасност.

Кръвното ми веднага се покачи. Дали го бяха извадили? Бяха минали само шест месеца.

     Коремът ми още беше подут, явно детето си беше вътре, виждах окървавени превръзки.

- Ще лежиш тук, докато малкият не навърши пълнолетие, ясен ли съм? – сопна ми се Кулое, не го бях виждала по- сърдит през живота си.

     Но после се надигнах към него.

- Малкият? – повторих. – Момче е?

Кулое беше свъсен, но при тези ми думи поомекна. Кимна и измести поглед от мен.

- Как са другите, как е...

- Райън е прострелян в окото, жив е, но няма да може да вижда. Мартин е добре. Ларис е убит на място, Майръс липсва, Полковника и Ханс са някъде из долните нива, избили са много цивилни в опита си да се скрият.

Приседна ми.

- Половината охрана на Кораба е отпред, заповядал съм им да стрелят на месо, ако някой приближи.

Усмихнах се. Той ме пазеше, това беше повече от комплимент за мен.

- Кулое, трябва да... – опитах да се надигна, той ме натисна надолу. – Не ме бутай, имам нужда да свърша нещо.

- Ще го свършиш като се възстановиш.

- Не мисля, че ще чака до тогава – настоях.

- Ще чака.

- Трябва да ползвам тоалетна – озъбих му се. Той се сепна за миг, после пак се смръщи.

- Имаш подлога.

- Няма да ползвам...

- Ще си разкъса шевовете, лягай долу!

- Няма да ползвам подлога пред теб! – вбесих се вече.

- Мислиш, че не съм видял достатъчно от теб, ли? – върна ми топката той.

- Няма да акам пред теб, разкарай се! – викнах му. – Извикай ми сестрата!

     Коментарът ми го накара да се почувства неудобно и той изчезна през вратата, пращайки ниската чернокоса лекарка, която бе отказвала да му даде кислород.

- Той добре ли е? – питах, докато тя ме поддържаше докато се изправях.

- Не ни дава да го прегледаме.

- Натиснете го – рекох и стъпих с двата си крака на пода, тялото ми беше безчувствено.

- Опитахме се – мрачно рече лекарката. – Удари колежката ми.

- Опитайте пак – наредих.

     Действието на болкоуспокояващите отминаваше, сега осъзнах, че се бяхме барикадирали в болничното крило, носеха ни храна и вода направо тук. На вратата пазеха трима униформени, още трима няколко метра напред. По едно време от една от стаите изкараха Райън, изправих се рязко, Кулое ме схока да внимавам.

     Главата му беше превързана по диагонал, бинтовете бяха окървавени точно на лявото му око, надигаха сивеещата му коса, той изглеждаше измъчен, но не и пречупен. Следваше го Мартин. След тях някой изкарваше носилка с тяло в черен чувал, предположих, че беше Ларис.

- Ханс – отговори на незададеният ми въпрос едноокият. – Простреляли са го в суматохата, умрял е на място.

- Толкова, толкова съжалявам – заклатих глава, легнала на кушетката. – Вината е изцяло моя!

- Ти започна всичко – спря се до леглото ми мъжът. – Но всичко беше отдавна посято и грижливо отглеждано. Които оцеляхме, ще се борим срещу това.

- Които оцеляхме? – повторих, погледът ми се премести на Мартин.

- Ние четиримата – каза той. – Онези, които бяха на наша страна са мъртви. Другите се присъединиха към Полковника, завзели са Корпуса.

     Кръвното ми моментално скочи и Кулое им се развика да се махат.

- Аз започнах война – скрих лицето си в шепи. – Започнах война, заради мен Фахид и Ларис са мъртви!

- А ние сме живи – каза ми Райън.

После позволи да го сложат в количка и да го изведат, за да му намерят отделна стая.                                                                    

     Стояхме в отровната луминесцентна тишина, задъхвах се, щях да повърна.

- Той сгреши – тихо, като повей на вятър отдалеч дойде гласът на Кулое.

- За какво? – обърнах се към него с насълзени очи.

- Петима сме.

Ръката му се  плъзна по корема ми и аз се сдържах да не изплача, хванах я и я стиснах силно.

- Освен това през изминалата седмица говорих с някои от хората на долното ниво. И с охраната. Много от тях съгласиха да съдействат.

Погледнах го слисано.

- Подготвял си бунт? – ахнах.

- Ще ни трябва малко време, но да, бунт е, направо революция. Повечето от тях са готови да разкъсат копелето живо, казах им да си траят и да чакат момента. Запасите са при нас, водата е при нас, няма да издържат дълго.

- Но оръжията – надигнах се в леглото и погледът ми се насочи към него – оръжията са на долните нива. Пазят ги в поднивата, самият Полковник ги е разпределял.

Кулое потърка лицето си уморено и отново хвана ръката ми.

- Поспи тази нощ, утре ще му мислим.

- Кулое, те държат пистолети, автомати, гранатомети!

- Повечето без муниции.

- Но има и такива, които са заредени! – настоях.

- Никой не може да пробие тук...

- Какви ги говориш, това е болничното крило! – викнах вече аз.

- Плюсът на този Кораб е, че е тежък и масивен. Стените му са направени от подсилен метал. А освен това – той се извърна към вратата, точно когато отвън прозвуча пищене на аларма и се чу глух тътен – всяко крило на Кораба при тревога се запечатва с метална стена, която се спуска и може да се вдигне само отвътре. Никой не може да мине през нея.

Това трябваше да ме успокои ли?

- Имаме храна, вода и енергия да изкараме до утре. И няколко седмици напред, но няма да е нужно. До тогава проблемът ще е приключил.

- Искаш да кажеш, че до тогава ще убием Полковника и ще възвърнем реда? Знаеш ли колко голям е този Кораб?

- Знам – каза ми. – Видях чертежите. Но знам и че Корабът се управлява от горе. Ние движим посоката.

- Но се задвижва от долу – напомних му. – Генераторите получават енергия от котелното, които са цяла мрежа от ниво едно до подниво три. Ако той спре захранването...

- Защо му е да спира захранването?

- За да ни повлече със себе си. Ако той умре и ние умираме.

- Мислиш, че ще пожертва всички хора?

     Изведнъж се изправих в леглото и почувствах силна болка в корема. Още преди той да ме беше накарал да легна, накарах да доведат Райън и Мартин.

- Той си почива, простреляха го в главата – Мартин беше дошъл и стоеше до леглото ми, цял но на предела на силите си.

- Спрете вентилационната система.

- Луда ли си? – той свали очилата си и притисна разстоянието между очите си. – Спрем ли въздухът, ще се издушим за два дни.

- Не го ли спрем, може от долу да ни пуснат газ. Той иска да си върне управлението, това става като ни избие. Всички тук сме негови врагове.

- Мислиш, че ще пусне газ във вентилацията? – впери очи в мен той.

- Просто затворете крановете и запечатайте шахтите, ще издържим докато не измислим нещо по- добро.

     Мартин стана от мястото си и тръгна с широка крачка навън, аз лежах, прехапала пръстите си.

- Ако ни спрат въздуха, трябва да караме на кислород от лекарския кабинет.

- Ще караме на каквото трябва.

- Това е опасно за теб, Карен! – натърти той. – Легни и се успокой поне за няколко часа, навън е пълно с хора, които овладяват ситуацията.

- Не достатъчно.

     Кулое не спори с мен. Той беше прекалено умен, за да губи време да убеждава една бременна, наплашена и простреляна жена в правотата на думите си. Накара сестрата да ми инжектира приспивателно и ме остави да спя. Молех се, докато очите ми се затваряха, да не свърши някоя глупост през това време.

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-28
прочитания: 99
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход