StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,137
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,990
   Коментари: 307,937
   Точки: 2,633,135
   Съобщения: 136,665
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,753

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (17)

     Следващите три месеца се случваха невероятни неща. Буквално невероятни. Спряхме два по- малки кораба, единият от които веднага се предаде от страх, мислеха, че ги нападаме. От ръководството изпратиха преговарящ да им представи исканията ни. По петнайсет процента ресурси на сезон в замяна на нашата протекция от други кораби, и тяхното членство в новосъздаденият ни клуб. Със съгласието си приемаха, че ние сме лидерът и определяме правилата за напред. Ние пък им вземахме храната и им обещавахме, че щяхме да спукаме задника от бой на всеки, който си позволеше да ги атакува.

     От кораба казаха, че не могат да се лишат от ресурсите си, но са съгласни когато зимата отмине да ни последват. В замяна ни дадоха информация за ситуацията на пътя и след известни съмнения – източник на чиста питейна. На северозапад имало изоставени цистерни. Водата била престояла, но годна за пиене.

- Това е невиждан напредък! – Райън направо сияеше при следващият ни съвет. – От години не сме имали такъв успех! Спечелихме си съюзници, безценна информация, а водата, която хората ни успяха да източат ще стигне за два месеца напред!

Всички ликуваха и изглеждаха горди.

- Мисля, че трябва да ти благодарим, Карен, заслугите са изцяло твои.

Очаквах похвалата, но бузите ми поруменяха.

- Няма за какво – рекох. – Опитах се да намеря оптимално добро решение за всички ни.

- Мисля, че е време да поканим твоя човек в екипа.

     Разбира се, много от шефовете не бяха съгласни с това, но след като действията ни бяха довели до категоричен успех, кой можеше да възрази?

     Проблемът беше, че сега гласуването ставаше невъзможно. Преди бяхме равен брой а сега, когато Кулое се присъедини, бяхме шест на пет, нямаше как да изравним, някой трябваше да си отиде.

- Е? – Райън очакваше решението ми. – Думата е твоя. Спазихме споразумението си ако твоят план потръгне, да изпълним искането ти. Трябва да ни кажеш кого да отстраним. Освен мен, Мартин и Майърс, ние сме сред основателите.

     Гледах мъжете, насядали по шефските си места, и те ме гледаха. Кулое стоеше от лявата ми страна, всички осъзнаваха, че някой щеше да си замине за да може той да заеме мястото му. Не беше честно, те бяха работили много и постигнали ранга си с цената на много лишения.

     Но идваше време за за промяна, за свежа кръв. Старите отстъпваха място на младите, така бе в живота.

     Кулое се приближи към мен.

- Полковника? – прошепна в ухото ми.
Сякаш разбрал, че говорим за него, едрият мъж ни стрелна с поглед, хищен поглед.

Явно и останалите мислеха, че ще се отърва от Полковника, но аз поклатих глава.

- Не него.

- Той създава най- много проблеми. И ни има зъб.

- И е силен – довърших.

- Точно така...

- Работи за кораба. Работи и за себе си, но е направил много за този кораб. Видя статистиката, откакто е в съвета  се издигаме два пъти по- бързо. Може методите му да са първобитни, но вършат работа.

- Той убива хора – припомни ми Кулое.

- Не и откакто му се опълчихме. Не мисля, че трябва да го свалим.

     Шефовете ни гледаха и очакваха решението ми, аз се двоумях.

- Ханс?

- Ханс скоро ще си отиде от естествена смърт.

- Кого, тогава?

Хапех устните си, изпънах гръб и тръснах глава.

- Дейвидсън – казах, високо и ясно.

     Всички останаха изненадани. Самият Дейвидсън вдигна очи към мен, беше зяпнал. Кулое беше не по- малко изненадан.

- Това ли е окончателната ти дума? – попита Райън.

- Да, сър – кимнах отривисто.

- Стюарт Дейвидсън – той се обърна към слисаният мъж – благодарим ти, че взе участие в Съвета на кораба. От този момент си освободен от длъжност. Ще запазиш положението, имуществото и привилегиите си. Свободен си.

- Защо? – изсъска Кулое в шумотевицата, докато другите объркано обсъждаха и се въртяха по местата си. – Той не е ключов фактор, от него не зависи нищо!

- Той работи от сенките за Полковника и Ханс.

- И ако бяхме махнали Полковника...

- Щеше да го замести Майърс или Ханс – довърших. – Сега няма кой да им върши мръсната работа. Ако измъкнеш един голям камък от постройката, малките ще се свлекат и ще запълнят дупката. Ако махнеш малко зъбно колело, цялата машина спира. Големите не могат да се съберат там, където малките работят без да ги забелязват.

- Надявам се да си права – мрачно рече Кулое и седна на мястото си.

Присъстващите от нашата страна бяха принудени да се изместят с един стол наляво, за да може Кулое да седне. Майърс зае мястото на Стивънс, Стивънс на Дейвидсън, който стоеше до Ларис.

     И аз се надявах, че бях права. Това беше единственият ми шанс да се отърва от когото поискам и да променя нещо. Ами ако бях сбъркала? Ами ако не променях нищо? Ако Дейвидсън бе само пионка, а Полковника го юркаше, какъв бе смисъла той да го няма?

     Обърнах се след напускащият смаян и смачкан мъж, сърцето ми трепна, бях ли сбъркала?

     Мина ми като през мъгла официалното приемане на Кулое в екипа, както и добавянето на девета звезда към картата му. Той изглеждаше доволен, въпреки да не се дуеше и хвалеше. Може би беше редно да го подкрепя, но аз просто не можех да се отърся от чувството, че бях оплескала всичко.

- Няма ли да ми кажеш, „Честито”, да ме потупаш по гърба поне? – каза той, когато съвещанието бе разпуснато и тръгнахме обратно към стаята си. Аз бях обвила ръце около наедрелият ми корем и гледах в краката си.

- Сбърках ли? – погледнах го.

Трябваха му няколко секунди а разбере за какво говорех.

- За Дейвидсън? Не знам. Ако си искала да не е твърде показно и да ги заблудиш, успя.

- Искам да променя нещо към по- добро, искам да имам принос...

Млъкнах, чувствах се безполезна.

- Сериозно, току що влязох в Съвета, Карен, не може ли да покажеш малко ентусиазъм?

- Извинявай – казах. – Прав си. Да си гледат работата. Вече направихме достатъчно.

    Но не ми беше спокойно, докато вечерта празнувахме в стаята си победата с Корабите, запасите от чиста вода и приемането му като член на съвета, всичко станало факт благодарение на мен. Един малък детайл разваляше голямата картина.

     Легнахме си, аз на една страна, понеже коремът ми наистина беше започнал да тежи. Вече не ходех на прегледи, забраняваха ми да слизам долу. Лекарката идваше при мен и ме преглеждаше в усамотение, в стаята ми. Разбира се, съобщаваше резултатите на Райън, но се държеше уважително към мен и не ме притискаше.

     За това пък ние можехме да ходим навсякъде, след като не ме допускаха до долу. Бяхме девети и десети ранг, всяко кътче от кораба вече бе отворено за нас.
     Когато нямахме работа, с Кулое с часове се разхождахме из ниво 3, дългите коридори и платформи, местата за почивка на шефовете и залите с колекции. Тук пазеха открити или заграбени ценни предмети във витрини зад стъклени врати. Имаше автентични оръжия, златни и сребърни предмети, вещи от стария свят, непотребни за нас.

     Имаше една витрина с минерали, скъпоценен камък с бледолилав цвят с големината на яйце. Имаше и такава със стара техника, компютърни чипове, прототипи на вътрешна памет. Някои служеха за направата на сегашната двигателна система на кораба.

     Имаше и една витрина, в която събираха детски играчки. На практика всичко намерено се комплектоваше, без някой да има някаква нужда от него, просто трупаха вещи по дългите рафтове.

     Избягвах да минавам покрай този стелаж, на средния рафт беше поставено бяло одърпано зайче с извадени око. Имах чувството, че се взира в мен, че душата на мъртво дете се е вселила в него, заклещена завинаги.
Раян ми каза, че когато детето се роди, можех да взема каквото поискам от витрината, предпочитах да не го правя.

     Заемайки най- високите нива на Кораба, можехме да ползваме от запасите ни спокойно. Сега имахме достъп до склада, а в склада имаше всичко. Изобилие от дрехи с различен размер и материя, на мен ми трябваха доста по- големи в последно време. Имаше книги, хартия, намерихме дори музика и преносими плеъри. Кулое откри малък портативен лазер, с който дразнеше тези от Корпуса, застанал на терасата и святкащ по една или друга точна от тялото им докато се усетят. Намерихме дори бижута, конфискувани от пасажерите.

     Тук бяха и запасите ни от сапун, хранителните ни ресурси, част от тях, всъщност, някои доста бяха складирани в самата кухня.

Можехме да вземем от всичко, стига да не прекалявахме.

     Кулое бързо доби увереност и се включваше в дискусиите все по- смело. Възвърна и част от щурият си външен вид. Носеше костюм и вратовръзка, но към тях прибави ръкавици без пръсти, които си беше направил от кожата на стара чанта, която откри при конфискуваните вещи, както и нова коса.

     Беше двайсет и осми януари. Така наречените празници прекарахме с някои от другите членове на екипа, те пиеха и викаха, аз не можех да пия и се чувствах неловко в компанията им. Седмица след това отново имаше съвет за да бъдат отчетени изразходваните средства и провизии.

     Чаках Кулое в коридора преди залата както винаги и попипвах корема си. Беше странно живо същество да расте в теб, но и същевременно не беше. Бях започнала да обичам детето още преди да го познавам. А инстинктът, който ме накара да разбия главата на началника през онзи ден, това предполагам си беше вродено майчинско чувство.

- Закъсня – казах, когато чух стъпки откъм стаята ни, и се дръпнах от стената, на която се бях облегнала. – Може да сме новите им любимци, но Раян не обича да закъсня...

    Ченето ми увисна до земята. Не можех да си затворя устата дори да осъзнавах, че изглеждам нелепо.

- Какво си направил с косата си?

Кулое само подръпна тук таме за да оформи новата си прическа и ме погледна хитро.

     Когато го видях за първи път, косата му имаше вида на онези аниме герои, спусната пред лицето и щръкнала на тила, чисто черна, неговият си цвят.

     Сега обаче нямаше нищо общо с тогавашната му визия. Сега косата му беше подрязана късо покрай лицето и с характерният обем. Закриваше асиметрично лицето му и беше руса. Бяло-руса.

- Как... – заекнах, гледайки го втрещена, той се ухили, явно такава реакция бе очаквал да предизвика.

- Кислородна вода. Взех от лекарския кабинет.

- Направо не мога да повярвам!

Той се ухили широко, сякаш му бях направила комплимент.

     Беше различен, много различен, не приличаше на себе си. Беше някак неестествено. Не можех да свикна с тази му нова визия.

- Хайде, че ще закъснеем – подбра ме.

     Гласувахме промяна в правилника, пасажерите трябваше да са по местата си преди седем и половина, когато беше време за вечеря. Сметнах това за безсмислено и гласувах против, но повечето се наложиха и приехме правилото.
     Ларис започна доклад относно провизиите, по средата на който аз изпаднах в транс и си представях, че съм в гореща вана и пия коктейл. Кулое премяташе една ластичка, държала документите заедно през пръстите си, хората се споглеждаха заради новият му външен вид.

- Благодаря за изчерпателният доклад, колега – изпуфтя Мартин, когато Ларис спря да чете, и всички се разсмяха. – Ако няма друго, смятам, че с това темите на днешният съвет се изчерпват.

- Аз искам да кажа нещо – вдигна ръка Кулое, и всички го стрелнаха с поглед. О, не, помислих си. – Мисля, че трябва да позволим на хората да говорят.

Никой нищо не разбра от така представената идея, за това той вдъхновено заобяснява.

- Третираме ги като добитък, не знаем нищо за това как се развиват нещата там долу, защото никой не е готов да изслуша исканията им.

- Какви искания? – махна пренебрежително Полковника.

- Наслагали сме охрана на всеки двайсет метра – каза Стивънс. – Те ни докладват редовно за състоянието на хората...

- Вчера в блок 7 са пребили бременна жена – каза той. – Пометнала е.

- Не е била бременна – включи се и Майърс с желанието разговорът да приключи възможно най- бързо. – Всяка жена на този Кораб изневиделица забременява, когато някой вдигне ръка към нея. Това са провокации, за които нямаме...

- Намерена е да лежи в локва кръв – прекъсна го студено Кулое.

     Усетих как нещо ме стисна в гърдите, стомахът ми се сви, можеше ли да е вярно?

- Кръв – засмя се Майърс и плесна по коленете си. – Онези, които не са бременни и не са жени не кървят?

- И според теб това е нормално? – вече открито му се изрепчи Кулое.

- И какво предлагаш? – вмъкна се Полковника с ниският си заплашителен глас. – Да изслушваме мрънкането на всеки един ревльо на този кораб? Знаеш ли колко са пасажерите от нулев до осми ранг включително?

- Хиляда триста седемдесет и шест – невъзмутимо отвърна Кулое, взирайки се в него без да мига.

- Нямаме време за всеки един...

- Да, ти нямаш време – вече стана на крака Кулое и аз се сепнах, вкопчих се в ръката му за да го накарам да седне, но той не ми обърна внимание. – Когато аз бях докаран започнаха да ме бият без да бях отворил уста. Когато тя е дошла за първи път са й счупили ребрата.

- Дисциплина, моето момче – Полковника скръсти ръце пред тялото си и пренебрежително се облегна назад, мускулите му изопнаха костюма до скъсване. – Ако не им вземем страха, всеки смръдльо ще реши, че може да си прави каквото поиска. Нямаме време, хора и провизии за пилеене за всеки, който реши, че не му се живее вмирисан живот. Всички го живеем – Полковника разпери ръце и посочи около себе си.

     Другите закимаха утвърдително и Кулое стисна зъби. Наясно бях, че съжаляваше, задето не бяхме отлъчили него от съвета.

- Жената, която е била нападната...

- Хайде стига с нея! – прекъсна го грубо Ларис. – Какво ни дреме за някаква мърла, която малко са ступали? Вече един по един ли ще ги обсъждаме...

- Била е бременна – ледено довърши Кулое. – След побоя са я завели в болничното крило. Кръвта е била вагинална, плода е умрял от ударите, изхвърлила го е няколко часа по- късно.

     Съветът мълчеше. Никой не казваше нищо, Кулое продължаваше да стърчи като гръмоотвод. Нещо ми подсказваше, че щяха да валят мълнии.

- Състоянието й – пръв се намеси Мартин. – Стабилно ли е?

- Изписали са я – кимна със свирепи блясъчета в очите Кулое.

- Тогава какъв е проблема? – с подхилкване пак вдигна ръце Полковника, което преля чашата на азиатеца.

-Ти си проблема – извика вече към него. – Ти позволяваш подчинените ти да малтретират хората, за които отговаряш! Казвах на Карен, че трябва да се отървем от теб, но тя не е като вас, тя дава шанс и на най- голямата измет!

- Кулое! – извиках.

     Надигна се протест, викове, Полковникът удряше по масата и спореше с Райън, Ханс нареждаше нещо като фанатичен екзекутор, Майърс викаше и сочеше към нас, как сме си позволявали подобно поведение, и че рангът не ни давал право на подобно безчинство. А Стивънс се беше хванал за главата и се отдръпна от масата.

     Кулое отпърво тръгна към вратата, но после се спря и изгледа всички с отвращение. Явно за него достигането на девети ранг си струваше само за да си каже всичко, което му бе тежало през тази изминала година. Но аз исках повече, исках да го променя.

- Върни се на мястото си – станах рязко и залитнах заради тежестта на корема ми.

- Не ми пука...

- Казах, върни се на мястото си! - изръмжах. – И вие! – посочих към останалите от девети ранг. – Основателите на този съвет са четирима, аз заемам мястото на един от тях. Сядайте, или ще ви наложа наказание, от което няма да си станете от задниците за седмица!

     Малко по малко суматохата се уталожи, хората се гледаха един друг ядосани, готови всеки момент да продължат спора. Кулое се блъсна в мен докато се връщаше и седна. Може би това бе най- голямата обида от всички за него – да го контролирам публично. Аз обаче бях приключила с глупостите.

- Поведението ви е немислимо! – натъртих на последната дума. Бях получила аритмия и тежестта в областта на корема се усилваше. – Няма да ви слушам препирните! – изгледах ги един по един, като пробягах с поглед по Мартин и Раян за да видя реакцията им. Бяха смръщени, но слушаха. – Кулое, моля те... – обърнах се към него. Не казах нищо повече не защото той ме прекъсна, а защото нямах какво да кажа.

- Какво? – изрепчи ми се той. – Забрави ли как живеехме там долу? Или десетият ранг ти се отразява на спомените?

- Момче, предупреждавам те – посочи го Ханс.

- Живеехме като кучета – кимнах. – И това ще се промени. Но ние – посочих ги – тук, събрани, не сме просто тапи на някакви бутилки, имаме си предназначение.

- О, хайде стига с твоите речи! – прекъсна ме Стивънс. – Направи си дневник и ни остави, жено!

Коментарът му получи одобрително пляскане.

- Работата ни е да поддържаме Кораба цял, а Корабът не е само машинария и масло, задвижват го хората. Назначавам двама, които да изслушват исканията на пасажерите веднъж на всеки месец.

- Чакай, коя си ти, че да назначаваш? – надигна се немощно от мястото си Ханс. – Идваш тук и се правиш на господарка... На нас не ни харесва да ни пляскат, за разлика от твоя...

Разнесе се смях и освирквания, ноктите на Кулое задраха по масата.

- Аз съм десети ранг – изтъкнах.

     И чак сега осъзнах напълно казаното. Преди не можех да го видя, но сега разбирах. Силата, която държах в ръцете си можеше да накара това място да разцъфти. Или да го срине със земята. Може и да не им харесваше, но те не можеха да пренебрегнат гласа ми.

- Назначи гласуване – обърнах се към Райън. – Тук и сега. Кулое внесе предложение исканията на хората да бъдат изслушвани. Аз гласувам "За".

- Не решаваш ти дали да се състои гласуване – вече се облегна на масата Ханс, гласът му изтъняваше като въздух от изпуснат балон.

     Другите се оглеждаха, Райън се наведе към Мартин, който му каза нещо. Тогато Фахид се изправи.

- "За".

Мъжете се огледаха.

- Съветът не е решил дали...

- Това е скандал! – изписка Ханс. – Против, против, против! – Полковник, подкрепи ме!

- Както си и мислих – каза високо Кулое и се изправи. – Поне да не го беше правил толкова явно.

Някои се размърдаха от неудобство. Райън стисна очи и си пое дълбоко въздух.

- Добре! – рече. – Само млъкнете. Назначавам гласуване относно предложението на Кулое и Карен, за изслужване нуждите на пасажерите на Кораба. Моля – обърна се към нас – гласувайте. Цивилизовано!

     Два гласа от нас „За”, още един от Фахид и един от Мартин. Райън изненадващо гласува „Въздържал се”, Ларис и Майръс гласуваха „Против”, Полковника и Ханс бяха против.Стивънс изненадващо промени мнението си и гласува „За”, изравнихме.

- Райън? – подкани го Мартин. – Ако си единствен, не може да гласуваш като въздържал се.

     Райън мисли, предъвквайки за стотен път вътрешната страна на бузата си. Явно водеше тежка душевна борба.

     Ние бяхме направили доста с последният си ход, но можех ли да очаквам, че това щеше да продължи да се случва? Че ще щракна с пръсти и магически всички ще започнат да ме подкрепят?

- Вие двамата сте таралеж в гащите – каза накрая и посочи повече Кулое, отколкото мен. – "За".

     Както беше свъсен като буреносен облак, Кулое зяпна и вдигна поглед към мен за потвърждение, сетне скочи и ме прегърна пред всички. Лицето на Ханс не можеше да изразява по- силна омраза.

- Бих те изнесъл на ръце до вратата, но и двамата ще се строполим като камъни.

- Не ме носи – казах и седнах обратно на стола си. – Тикай ме.

Забравил всякаква тревога и благоразумие, Кулое сграбчи гърба на стола и ме забута към вратата, като ускоряваше крачка.

- Йехаа! – извика, и когато ме избута навън хукна по коридора. И двамата се смеехме и в един момент ни беше леко, толкова леко.

     Закара ме до стаята ни и след малко го чух някъде в далечината да казва:

- Аз такова... Да ви върна стола.

Чух и Ханс да крещи, и не можех да не се изсмея доволно.

     Беше вече среднощ, когато лежахме напреки на леглата, както бяхме свикнали, облечени в цивилните си дрехи и задрямвахме, когато по коридора се чу шум, няколко чифта крака дотичаха до главния офис. След малко на вратата ни дойде униформен и ни донесе шокиращата новина. Джамал Фахид е бил намерен убит на под ниво 3.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-27
прочитания: 73
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход