StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,761
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,707
   Точки: 2,643,628
   Съобщения: 148,687
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,770

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (16)

- Стой спокойно, дръж се естествено.

- Не мога, това ми убива...

- За Бога, престани да се подръпваш!

     Стояхме в един от коридорите на ниво 3, не бих могла да обясня къде точно, охраната ни изпроводи. Мислех, че долните нива са заплетени и ти предоставяха чудесна възможност да се изгубиш, но там поне имаше ориентири – някоя откъртена врата, тръбите към котелното, определена стълба или платформа. Тук всичко беше еднакво – светло, равно и празно.

     Предстоеше среща на Съвета, поредната. Имах чувство, че тук всяка седмица правеха срещи. Този път всички от седмо ниво нагоре присъстваха. Не бяхме толкова много, всъщност, общо шефовете плюс информаторите, Рибоците и трима от охраната, които отговаряха за всички униформени. Общо бяхме около трийсет души.

     Аз и Кулое бяхме дошли десет минути по- рано, в коридора имаше и други представители на съвета, мернах Ларис, кльощавият мъж с белезникавата коса.

- Ще престанеш ли, най- сетне? – сопнах му се.

     Бяхме облекли костюмите си, черни, изчистени и еднакви до последното копче, Всички бяха такива, с много фино, почти незабележимо сиво райе, бели ризи, черни вратовръзки. Моето сако се изопваше на корема ми, стягаше ми и откопчах още едно копче. Кулое обаче имаше проблеми с неговите панталони и ги подръпваше нервно в областта на четала.

- Казах ти, убива ми...

- Членът ти е много голям за този панталон? – подкачих го и той ме стрелна с поглед.

- Изглеждам като пингвин. Никога не съм носил костюм.

- Каза, че си работил като счетоводител.

- Там носихме дънки и риза – изтъкна той и за пореден път подръпна черния плат.

- Не се притеснявай, изглеждаш секси в костюм.

     Така си беше. Моментът беше изключително неподходящ да мисля за  това, но не можех да не забележа колко добре му стои. Винаги си бях падала по мъже с класически елегантен външен вид, а Кулое имаше страхотна физика, дори да беше слаб. Костюмът се изпъваше на гърдите му и ръкавите бяха с идеална дължина, каквото и да казваше, панталонът очертаваше дупето му, а дългата коса го правеше непокорен. Всъщност, не бяхме правили секс откакто се качихме тук, но тази вечер може би щяхме да разпуснем.

     След още десет минути дойдоха Райън, Мартин, и Стивънс, заведоха ни в по- голяма зала и ни казаха да седнем. Не ни разделиха по рангове, което ме изненада. Въпреки това имаше някакъв ред на сядане – охраната беше вляво в дъното, Рибоците – вдясно в дъното, Райън – мъжът от десето ниво на средна възраст, който ни беше говорител миналият път – по средата им, а аз и Стивънс – точно в противоположната част, отново по средата на масата. Тези от осми и девети ранг бяха разпределени между нас.

     Кулое седна до мен, никой не му направи забележка. Погледът ми бе привлечен от Полковника. Беше облегнал мускулестите си ръце на масата, наклонен към Ханс, двамата бяха седнали един до друг. Лош знак, помислих си. Не погледна към мен, явно беше забравил спора. Или както Кулое каза, просто се бе опитвал да ме сплаши.

Усетих, че той също гледаше към него.

- Да не си посмял – прошепнах. – Никакво опониране. Нито дори намек.

- Добре де, добре!

    Изглеждаше недоволен.

     Месеците, които бяха изминали бяхме уплътнявали в изучаване на японски. Кулое изостави граматиката и започна да ми задава лесни думи и фрази, с които да комуникираме по между си. Ясно беше, че нямаше как да науча езика толкова лесно, но няколко ключови изречения, които само ние да разбираме бяха изключително полезни.

    Съветът започна с отчети. Дълги, скучни, безсмислени цифри, виждах как жената, която записваше съвещанието стрелкаше ръка от единия до другия край на листа. Вече бях свикнала да я виждам тук.

      Отпуснах се назад на стола си, направен от пластична дървесина, изпитах облекчение в кръста, напоследък ме болеше доста.

     Измина поне час, докато изчетат цифрите с потреблението на запаси от пасажерите. Бях започнала да задрямвам, но Кулое беше извадил сгънат на четири лист и пишеше нещо. С изненада установих, че това бяха именно сметките, които шефовете правеха.

- Защо ги записваш, поискай ги от нея – кимнах към прегърбената жена в дъното на залата.

- Тя ще ги компрометира.

- Какво...

- Бях счетоводител, забрави ли? Мога да сметна две и две. Тоя там... Ханс... Занулява всеки резултат с около три десети. Сигурно прибира част от приходите.

     Смръщих се и се надигнах на стола си. Заслушах се в разговорът, никога не съм била особено добра в сметките, но сега, когато се заслушах ми стана повече от ясно. Защо другите членове на съвета не забелязваха нищо?

     Или може би забелязваха, но не искаха да се намесят. Сега видях, че Ханс и Полковника тихо обсъждаха нещо, а езикът на тялото на големия от ясно казваше, че двамата мътеха нещо. Широкоплещестият му торс бе наклонен надясно към дребният мъж, беше обърнал гръб на съседа си, говореше през възлестите си пръсти, които скриваха устата му. Не се оглеждаше, явно сметките им бяха излезли и този път. Излъчваше доминантност и пренебрежение.

     Хвърлих поглед към Раян, който зорко следеше обсъжданията и добавяше по нещо, Мартин пак беше тих, този път много свъсен. Може би той знаеше?

- По дяволите – измърморих.

     По средата на съвещанието, някъде три часа, след като бяхме започнали, направиха почивка и ни донесоха кафе.

- Това кафе е отвратително – Кулое беше направил физиономия като да е пил мазут.

- Такова е – рекох, не бях докоснала своето.

- Мислех, че тук всичко е с по-добро качество.

- Това е доброто качество. Всичко, което можем да си позволим, отглеждаме на кораба. Нали не вярваш, че ще има вкус на истинско кафе? Растенията са отглеждани на изкуствена светлина, захранвани с химически смеси и отдавна нямат нищо общо с истински плодове.

     Освен за кафето, не говорихме много. Все пак, дори всички да знаеха, не исках да привличаме ненужно вниманието.

     Когато съвета се събра отново, изискаха докладите за всеки раздел, който съответният завеждащ бе поел. На мен се бе паднал пети блок, който обхващаше част от Корпуса и машинното. Бях събрала някаква информация, съмнявах се, че беше изчерпателна. Кулое трябваше да говори за повеdението на хората, дали са отчетени повече конфликти от обикновено. Почти никой не го слушаше докато говореше, което го подразни.

- Трай си – дръпнах го да си сяда. – Нещата ще се променят.

     Не можеше да убегне от погледа ми как Джамал Фахид ни следеше, всяко наше действие. За разлика от друг път, седеше отдясно на мен, започна да ми става клаустрофобично.

     Кулое също беше нервен и изгълта и моето кафе, а после притисна корема си с ръце и стана да си налее вода, почти никой не го отрази.

     А Фахид не спираше да ме зяпа. Беше сравнително млад, нямаше четирийсе според мен, с квадратно лице и къса, къдрава черна коса, имаше наличие на мустаци и катинарче, плътни устни и обемен нос. Кожата му беше кафява с оттенък на жълто, очите - притворени и тъмни, но зорки. Подразни ме как не откъсва очи от мен, щях да му напомня, че съм обвързана, но едва ли това бе причината да не изпуска мен и Кулое от поглед.

- С нещо да ти помогна? – не издържах и се озъбих, той примигна, сякаш излязъл от унес, погледа ме още малко и се завъртя на стола си. – Егати навлека – измърморих.

     Мислех си, че няма нещо, което да мразя повече от преброяванията, но бях сбъркала. От сега съвещанията бяха номер едно в списъка ми.

     Когато това приключи, Кулое се изправи рязко с намерението да отиде при Мартин или Райън и да им представи това, което беше научил, сграбчих ръката му за да го спра.

- Недей – казах. – Те може би вече знаят, най- много да те нарочат за порта.

- Какво, тогава? – попита ме на японски.

- Ще ги изнудваме – станах от мястото си и пооправих намачкалият се при седенето костюм.

     Кулое се оцъкли срещу мен.

- Ти не си с ума си, чуваш ли се? Одеве ми каза да не си отварям устата, сега искаш да ги изнудваш?

- Ако ги изкажем, те ще се озлобят и накрая ще намерят друг начин да крадат. Ще им се размине, понеже три процента не са нищо.

- Защо тогава да им пука, ако ги изкажем? Или го правя, и не им пука, или ги изнудваме, че ще го направим, и пак не им пука.

- Погледни голямата картинка, ако от съвета не са наясно...

     Изведнъж ръката на Фахид ме сграбчи над лакътя, толкова силно, че започна да ме боли. Обърнах се към него и чаках дам е пусне, но той не го направи. Беше вперил фанатичните си тъмни очи в мен.

- Пусни ме – опитах да издърпам ръката си, но хватката му беше желязна, изненадващо за дребен мъж с къси пръсти.

- Какъв ти е проблема, махни си ръката! – повиших глас вече.

- Разкарай се от нея.

     Този път беше Кулое. Не повишаваше тон, точно както бе направил, когато охраната ме нападна. Но изражението му беше убийствено.

- Махни си ръцете от нея, или не отговарям!

   Той вече бе стиснал писалката си като кама, готов да я забие в сънната артерия на арабина. Другите мъже се заобръщаха към нас.

- Не знаете какво правите вие двамата – с нисък, почти грачещ глас зашепна Фахид, все още сключил ръка около моята, не можех да помръдна. – Половината съвет подкрепя Ханс и Полковника, тръгвате по път, от който няма връщане.

   След тези си думи хватката му се охлаби, той се извъртя и напусна залата, докато другите продължаваха да гледат мен и Кулое.

- Озапти наложника си, Карен – чух подигравателният глас на Стивънс. – Човек ще рече, че си единствената жена на Кораба.

Разнесе се смях, почувствах се засрамена.

- Кълна се, другият път ще му откъсна...

- Не го ли чу какво каза? – прекъснах го, когато вече се бяхме прибрали в стаята си и свалях неудобното сако. – Съветът подкрепя Полковника. Разделили са се... Изобщо не е било само до присвояване на ресурси, половината съвет е корумпиран!

Кулое крачеше ядосано напред назад, сетне се спря и ме погледна.

- Искаш да кажеш, че Бин Ладен ни е предупреждавал?

- Той гласува против похода на изток, веднъж не съм го чула да се съгласи с Полковника, като се замисля.

     За първи път възприех взирането на мъжа в мен като опит да ме предупреди. Той никога не изявяваше крайно мнение, може би Полковника го държеше с нещо, може би се страхуваше.

- Има логика. Помисли. Ако наистина съвета е разцепен на групи, повече от очевидно е, че Полковника води едната от тях. А Мартин и Фахид може би са в другата, Мартин е свестен човек, той ми предложи повишение, когато униформеният беше убит и прие да разделя звездите си с теб.

- Наивна си, Карен – рече ми той. – Може целта му да е съвсем различна. Това, че те е спрял да не говориш с него за подкупите може да значи, че го е страх да не ги издадем, и той може да е с тях. Може би е много по- дълбоко от онези три процента.

- Не можем да знаем – поклатих глава.

- Не се връзвай толкова лесно, едно такова предупреждение не го превръща в Иисус.

- Ще спреш ли с прякорите? – подразних се и разтрих гърба си.

- Ти какво, защитаваш ли го?

Вгледах се в него, онова упорито изражение се бе върнало на лицето му.

- Да не би да ревнуваш, Кулое? – подсмихнах се. – Онези мъже прави ли бяха?

- Зависи, ако би спала с него.

Изведнъж на лицето му се появи и смущение, смръщи се още повече, аз се ухилих широко и приближих.

- Мислех, че не си по сериозните връзки, че не се задържаш на едно място дълго време.

- Това не пречи да си защитавам каквото е мое.

     Може би това беше неговият недодялан начин за комплимент, почувствах се поласкана.

- Хайде – казах и поставих ръце на черния колан – да те отървем от тези неудобни панталони.

     Той прие задачата с радост, измъкна ремъка от токата и аз му помогнах да свали панталона от себе си, оставяйки го да падне на земята. Кулое вече пристъпваше към мен и когато стигнахме до леглото направо ме събори на него, лягайки върху мен.

- Какъв е смисъла да съм осми ранг, след като пак съм ти подчинен? – прошепна, преди устните му да намерят моите.

- Мислех, че това ти харесва.

- Понякога.

- А друг път?

    Въпреки тромавото си състояние успях да се извъртя над него и да го накарам да легне, той се усмихваше мръснишки.

- Ти не зачиташ ранговете, кого се опитваш да заблудиш?

- Не теб, очевидно.

     Признавам, имаше нещо, с което и той ме държеше. Аз му бях интересна а той... Когато забравех за всичко друго и си позволявах да гледам само него, сякаш не можех да откъсна очи. Не беше само външността му, имаше нещо диво у него. Може да се смущаваше от някоя забележка или на моменти да приличаше на обидено дете, но дълбоко в себе си той пазеше невъздържан порив, който имах намерение нощес да  освободя.

   Наведох се и започнах да го целувам, езикът му ставаше все по- настоятелен, но ръцете му си лежаха на леглото, чакаше аз да свърша цялата работа. Застанах на колене и започнах да целувам тялото му, отдръпвайки се сантиметър по сантиметър надолу, когато достигнах боксерките му захапах със зъби ластичният ръб и ги изхлузих без да използвам ръце.

   Това моментално го подпали отвътре. Надигна се и ръката му се протегна към мен, обхващайки лицето ми странично, членът му вече бе започнал да се втвърдява.

   Подсмихнах се. Дори да му харесваше да доминират над него, той все пак си беше мъж.

 

 

     Изминаха още две седмици, отидох на контролен преглед, всичко с бременността беше нормално. Храната, която ни даваха допринасяше да се чувствам по- добре. Порциите не бяха по- големи, но качеството се усещаше. Поне вече не повръщах от храна.

     Кулое беше както обикновено – ту замислен и мълчалив, ту весел без видима причина, закачаше се, държеше се дори неадекватно.

     Един ден хванах новини по радиото в главната зала, говореха от друг Кораб. В помещението бяхме аз, Ларис и Стивънс, вкупом се спуснахме към огромната машина за да чуем какво предават.

     Звукът беше лош и накъсваше, но успяхме да разберем, че още три кораба са в обхвата ни, единият твърде на югозапад. Другият бил малък, все още джудже, третият бил двуетажен с над шестотин пасажери.

- Ще свикам Съвета – Стивънс изхвърча през вратата, завидно бързо предвид годините му.

     Казаха още, че северните земи са напълно опустошени, както и островите на изток, земетресения погълнали голяма част от земята. Бившата Скандинавия все още била запазена, но климатът там станал немислим за живеене. Всичко от Балтийско море нагоре било вледенено, оцелели нямало.

- Дали ще се съгласят на коопериране? – мислех на глас. – Ние ги превъзхождаме по сила и брой, но...

- Какво ти коопериране – прекъсна ме Ларис. – Ще нападнем.

     За половин час съветът се събра, членове само от девето и десето ниво, започнаха бурни спорове и този път и аз не щадях гласа си.

- Това са два по- малки Кораба! – удряше с ръка по масата Дейвидсън. – Превземаме ги, запасите им са наши, ще увеличим числеността си!

- Двуетажните не са лесни за превземане – възрази Мартин. – Ако пробият корпуса ни, може да не успеем да се съвземем за да изкараме зимата.

- Ние сме втори по сила...

- Те са оцелели пет години не по случайност! – настоя Мартин.

- Не можем да превземем посред зима – включих се. – И за какво? Ще унищожим чужд кораб за да изземем запасите и хората им? Това са толкова прахосани строителни материали. С Металът от корпуса само на един кораб можем да укрепим бронята си.

- Знаеш ли колко енергия ще отиде да разфасоваме Кораба? – Стивънс посочи слепоочието си.

- Тогава да го използваме като разузнавателен Кораб.

Глъчката изведнъж се укроти. Дори Райън и Полковника гледаха в мен.

- Ако е добре укрепен и в движение, няма смисъл да съсипваме действаща машина. Достатъчно малък и бърз, ще е идеален разузнавач. Взимаме екипажа, оставяме част от провизиите им и обучени хора.

- В думите й има смисъл – посочи ме Ханс със сбръчканият си пръст.

- Ще обсъдим това – закима Райън. – А какво за големия?

- Нападаме.

- Не можем да нападнем посред зима...

- Погледнете реално на нещата – за първи път се обади Фахид, и аз заслушах внимателно. – Виждаме възможност – три Кораба в обхвата ни, два са твърде лесна плячка. С малкият ще се справим, но какво, ако другият ни се опре? Готови ли сме за война точно сега? Запасите ни намаляват.

- Точно това е причина да атакуваме! – удари с юмрук по дланта си Ханс и беззъбата му уста се сбръчка. Полковникът закима, Стивънс, Дейвидсън и дори Райън бяха съгласни.

- Трябват ни припаси, иначе ще изкараме зимата на консервиран боб и овес.

- Пораснаха ми ушите, за Бога – включи се Ларис. – Скоро ще започна да цвиля!

Разнесе се смях.

- Те със сигурност обсъждат същото в тяхната зала за съвещания – каза сухо Майърс. – Много ми се иска, но не вярвам да се дадат без бой. А зимата тепърва започва, ако се наложи три месеца да живеем с пораженията от евентуална битка, може и да не доживеем пролетта. Подчинените попълнения обикновено проявяват насилие, липсва ни само вътрешен бунт и преврат. Против съм!

     По време на съвещанията беше станало ясно, че Майърс е от хората на Полковника. Той беше гадна твар и старо куче, със сигурност играеше нечисти игри. Но сега не можех да не се съглася.

- И аз съм против – вдигнах ръка.

- Абсурд е да нападнем посред зима.

- До пролетта Корабът ще се е отдалечил...

- Няма да нападаме в това си положение...

- Тишина! – въдвори ред Райън. – Ще гласуваме още тук и сега дали да нападнем големият Кораб. На три дни път е от нас. Те не биха ни предизвикали, ако ние не ги атакуваме.

- Против – още преди всички да бяха заели местата си каза Ларис.

- Против – рече Фахид.

- Против – гласува и Мартин.

- Против! – извиси се гласът на Майърс.

- Против – казах аз.

Полковника, Ханс, Стивънс и Дейвидсън не си правиха труда да оспорват. Райън след кратко колебание гласува „против” и спорът беше приключен.

- Можем да преговаряме с тях за ресурси. Ще им дадем хора.

- Всички искат да разменят хора срещу ресурси – поклати глава Ларис. – Няма да се вържат. Ние нямаме излишък от нищо.

- Имаме гориво – обади се Дейвидсън. Всички го погледнаха.

- Не можем да продаваме горивото си, никой не предлага запасите си, зима е! – накара му се Майърс като на глупаво момче.

- Ще произведем още! – държеше на своето Дейвидсън. – Галон гориво ще ни донесе няколко стотин килограма храна.

- И ако закъсаме някъде, ще горим храна – иронизира го Полковника.

- Това не е по- малко опасно от атакуването, за което ти се беше обявил – защити се Дейвидсън и пак стана скандал.

     Боже... Седях облегната в стола си и разтривах слепоочията си. А мислех, че възрастни мъже, на които бе поверена грижата за цял Кораб, можеха да се държат цивилизовано.

- Млъкнете всички! – не издържах и креснах.

     И те го направиха. Не за да ми угодят, а от смайване.

- Ти да не би току що... – посочи ме Стивънс с намерението да ми откъсне главата.

- Дърлите се като бабички, на които са спрели сериала – изправих се на крака и опрях ръце на масата. – Искате да атакувате вместо мирно да се споразумеете и всеки да извлече полза от ситуацията. Стреляте, преди да питате... Мислете с горните си глави, мамка му!

     Всеки един от мъжете в стаята изглеждаше изумен от нахалството ми, а писарката стоеше с отворена уста и поглеждаше към Райън за позволение да записва.

- Хората на другия кораб са същите като нас, замръзващи, гладуващи и уплашени. Защо не създадем колония и не събираме десятък, вместо да мачкаме като гниди всеки, когото срещнем? Ще им предложим защита в замяна на данък, ще търгуваме със запасите си, няма да им ги крадем.

- Ти ума ли си изгуби? – смръщи се срещу мен Ларис.

- Не забравяйте, че сме силни, но не сме най- силните. Някой ден на големите може да им писне от нас и да решат да използват нашите хора като разменна монета а металът ни – като подплата за тяхната броня. Съберем ли още кораби, можем да устоим заедно на евентуална атака.

     Съветът беше разпуснат за половин час, в който се наложи да сляза до болничното крило за да си взема болкоуспокоителни, главата ми щеше да се пръсне. На връщане забрах Кулое от поста му и се явих с него в заседателната зала.

- Той няма право да...

- Спести си го – вдигнах ръка към Майърс. Виждах как оттатък масата Полковника започваше да почервенява. – Донеси му стол – казах на охраната, мъжът побърза да изпълни. – Той е с мен, и без това му казвам всичко, спестете ми повтарянето.

- Ти нямаш право да изнаяш вътрешна информация – запени се дядката. – Изгонете я от тук!

- Кулое има право да бъде тук колкото всеки друг – възразих, гледайки ги един по един в очите. – Идеите му могат да спасят кораба, а сега точно от това имаме нужда. Ще се мръднеш ли? – казах на зиналият от негодувание Майърс.

- Членовете на съвета винаги са били десет – намеси се Райън. – Дори съветите му да спомогнат за излизането от ситуацията, той няма право да участва...

- Нека се разберем така – не го оставих да продължи, виждах как вбесявах останалите членове все повече и повече. – Ако изкараме тази зима без сътресения и за нас има повече полза, отколкото загуби, ще гласуваме един от екипа да си замине, и Кулое да заеме мястото му.  

     Това остави всички като гръмнати, и него включително.

- Имаме нужда от промяна – свих ръка в юмрук. – Не ни трябва насилие, а бързи действия. Няма да съберем повече хора като убиваме хора и крадем запасите им, а като ги обединим!

     Добре, прекалих, очаквах гръм да ме удари.

     Но изведнъж цялата маса стана на крака и всички единодушно завикаха, дори и Полковника. Чак ми прималя при гледката на деветимата силни мъже, скочили около мен и готови за действие.

- Може би все пак не е толкова лошо, че си в екипа – каза само на мен Райън на излизане, и ми се усмихна окуражително.

- Леле – Кулое вървеше с мен към стаята ни надолу по коридора и още по пътя разхлаби вратовръзката си. – Знаех, че си бунтар, но не и диктатор. Ти току що... Току що заповяда на шефовете, и те те послушаха!

- Не преувеличавай – рекох, отключвайки вратата ни, но вече вътре се ухилих широко и му позволих да ме хване за ръце и да ме задържи така.

- Карен, ти си изумителна!

Гледаше ме в очите, неговият собствен поглед грееше.

- Няма година откакто съм тук, а ти от трети ранг си вече шеф, и всички те слушат теб. Нямам думи – той вдигна ръце и заклати глава.

- Благодарение на теб – казах и усмивката изчезна от лицето ми. – Ако не беше ти, никога нямаше да посмея да го направя.

- И защо така? – той хвърли сакото си на един стол пред малкото бюро и зачака отговорът.

- Защото не мислех, че струвам нещо. За това никога не поемах някаква инициатива.

     Кулое беше седнал на леглото, но се изправи и се върна до мен, отново хвана ръцете ми и допря чело до моето, бутайки главата ми назад за да го погледна.

- Да не съм те чул да говориш такива неща. Благодарение на теб може би ще избегнем война между Корабите. Заради теб много хора ще избегнат смъртта си, било то от директен сблъсък или глад поради липса на провизии. ТИ трябва да се гордееш със себе си, и аз не трябва да ти го казвам, ти трябва да го знаеш.

- Страх ме е, Кулое – казах и отидох с него до леглото, сядайки на един крак. – Ако внуша надежда на хората, трябва да им обещая и утрешен ден. Планетата е разрушена, въздухът не става за дишане, живеещите навън умират от заболявания, тези по корабите кретат... Как аз мога да променя нещо?

     Изведнъж започнах да плача и се сринах в ръцете му. Той въздъхна и започна да гали косата ми.

- Ти вече го променяш, лотосче. Не знаеш колко мощна може да е мотивацията да живееш.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-24
прочитания: 71
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход