StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,167
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,989
   Коментари: 308,153
   Точки: 2,633,729
   Съобщения: 134,798
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (15)

- В Япония нещата стоят по друг начин, семейството се зачита различно от другите държави. При нас, то е светило. Когато си млад мълчиш и се подчиняваш, защото родителите имат право, те имат мъдрост и опит, докато ти си още дете. А когато пораснеш си затваряш устата, защото е неуважително да спориш с човек, който ти е дал живот, отгледал те е и се е лишавал от залъка си, за да можеш ти да отраснеш, да учиш и да започнеш живота си.

     Аз имах нещастието да се родя в семейство на консервативни родители. Бяха добри хора, но крайно праволинейни. Баща ми работеше по дванайсет часа на ден, майка ми беше стриктна, примерна. И двамата дадоха много на мен и сестра ми, но никога всъщност не съм имал някаква по- специална връзка с тях. От мен се изискваше уважение, това уби близостта помежду ни.

     Спомням си, че когато бях на тринайсет майка ми намери в стаята ми снимка на момиче. Не беше гола снимка или нещо, един съученик ми я даде. Беше мацка от телевизионна новела, носеше типична ученическа униформа, ръцете й бяха завързани с вратовръзката й. Когато майка ми я намери, ме повика в стаята ми и започна да ми крещи как можело да я посрамвам по този начин, да харесвам подобни неща. Тя никога... Никога не можах да поговоря с нея за нещата, които харесвах, никога не прояви интерес към увлеченията ми, интересите ми, приятелите ми...

     Спомням си, с първите пари, които изкарах, си купих албумът Fourth avenue café на L’arc en Ciel. Те бяха една от първите рок банди в Япония, обожавах ги! Когато си взех техен албум това означаваше за мен повече от отличните оценки, завършването ми, мнението на съучениците ми за мен... Дори исках да слушам албума със сестра ми и родителите ми, исках да го споделя с тях. Майка ми... Тя само ми направи забележка как съм си давал парите за глупости.

 

     Знаеш ли, токсично е, когато човек с амбиции и желание да се развива е принуден да живее с праволинейни хора. Те го убиват, смачкват мечтите му, докарват го до психоза, унищожават цветното му мислене. Аз никога не съм бил нормален, винаги съм си падал по шантава визия, откачена коса, смелият начин да комбинираш розово и ярко зелено, като Хиде от X Japan. Винаги съм имал желание да говоря, да имам публика, която да ме слуша... У дома трябваше да си затварям устата, да гледам новините и да държа чашата си отдясно на чинията. Те бяха на път да ме осакатят, не можех да остана там, не можех да живея така, всеки мой порив да постигна нещо за себе си, да бъде пречупван от някакви остарели представи и порядки!

 

     Стоях и го гледах, Кулое дишаше тежко, облегнат на стената вляво от мен, яростно мачкаше в счупената си ръка краят на завивките, явно не бе изтърпял и най- накрая беше решил да си излее всичко.

     Позволих си да протегна ръка и да хвана неговата, виждах, че си причиняваше болка.

- Кулое, успокой се.

- Аз никога...

- Слушай ме, миличък, успокой се.

Преметнах ръка през раменете му и го наклоних към себе си, както някога правех.

- Никой няма да те потиска повече, тук ще бъдеш който поискаш. Детето ни скоро ще се роди и ще започнем начисто, свой собствен живот. И ти ще се справиш.

     Той най- сетне вдигна глава и ме погледна през черната коса, падаща в очите му. Лицето му беше зачервено, устните – нацупени, ръката му беше на път да се измъкне от моята.

- Мислиш ли? – попита. – Аз никога не съм бил отговорен, не съм ставал за пример, не съм бил някой, на когото да разчиташ.

- Това ти ли го казваш, или майка ти? – заядох се. – Защо се опитваш да се оправдаваш пред мен, Кулое? Аз не искам да те превръщам в нещо различно. Ако исках това, щях да отида при някой друг.

Той стоеше с отворена уста срещу мен, буквално беше зяпнал и не знаеше какво да каже. Изглеждаше наранен.

     Аз така и не го попитах  за името му. Наясно бях, че не се казваше Кулое, че дори не се произнасяше така на японски.

     Но дали това исках? Дали ми беше нужно? Какво щеше да промени едно име? Имената ни бяха давани от родителите ни, не ги избирахме ние. Не избирахме и какво да ни харесва, да ни плаши, да ни възбужда и да ни отвращава. Раждахме се, а после някой ни учеше да потискаме желанията си в името на създаден от някого ред, да лъжем, че ни харесва за да сме угодни пред множеството.

     Учиха ни да мечтаем и да вярваме, че всичко е възможно стига да го поискаме, но няколко години по- късно ни караха да разберем, че желанията ни можеха да бъдат постигнати с цената на много труд, усилия, лишения, и обикновено си оставаха несбъднати. Учеха ни да си пожелаем нещо достижимо – добра работа, заради която жертваш личен живот, хобита, увлечения, а понякога и връзки, и ни претопяваха в сиви калъпи, режеха от главите и краката ни, ако не можехме да се сместим.

     Аз никога не съм била мечтател, поне до този момент. Предполагам онази опърничава жилка, която я имаше у него бе изтръгната и изгорена у мен още на изначално ниво. Не си бях правила големи планове за живота, а когато се провалях – свеждах глава. Не бяха плакала на филми, не бях губила домашни любимци, не се бях превъплъщавала в персонажи от книги или филми.

     Появата на Кулое в живота ми малко по малко започна да събужда нещо, което мислех, че въобще не бе хванало корен у мен. Той беше причината да убия онзи мъж, да поискам нещо повече за себе си, да не се примиря със съдбата си и да искам да я изменя.

Преди, ако ми заявяха, че ще ме повишат в ранг и ще вземат детето ми, щях да кимна, да се свия на стола си, да пренебрегна топката в корема си и да се мразя, но да приема случващото се. Щях да го преживея. Сега...

     Кулое ме беше научил да чувствам.

- Искам да те бях срещнал по- рано – чух го да казва и излязох от мъглата, спуснала се над мен. – Още там, навън. Имах нужда от още едно извънземно, така и не го намерих през годините.

- Да не би току що да ме нарече извънземно? – вдигнах вежда.    

Кулое събра устни в опита си да не се засмее, но очите му грейнаха.

- Това, което ми каза... Че мога да започна на чисто... Не го мислиш, нали?

- Защо не? – искрено вдигнах рамене.

- Защото не живеем в свободен свят, и тук има диктатори, под постоянен надзор сме.

- И ние с теб сме част от тях. Няма нищо лесно, Кулое – предадох се и размърдах пръсти в ръката му. – Раждаме се за да преживяваме трудности. Но днес е по- различен ден от вчерашния, вече не сме там долу до Стената, и ясно показахме, че няма да търпим да ни стъпят на врата. Няма да можем да му осигурим детска площадка и бебешка количка – казах и погладих корема си, който беше започнал да личи – но ще дадем всичко от себе си. Нашето бебе ще бъде отмъщението ни към света – прошепнах, и той се ухили, идеята като че ли му се хареса.

- А какво, ако оплескаме всичко? – погледна ме.

- Ще сме се опитали.

- И моите родители се опитваха – смръщи се той. – За тях беше правилно да ни вкарват в пътя, да ни контролират. Ами ако и ние увредим детето си?

- Ще му давам да пие кока кола и да стои до късно – въздъхнах. – Не се тревожи за това.

- Не се – Кулое се беше извърнал напред и пак си играеше с подгъва на завивката. – Тревожа се, че аз няма да се справя. За теб съм убеден.

Въздъхнах и отместих косата от очите му, за да го виждам.

- Ти нямаш нищо общо с родителите си, поне относно лошите неща – уточних. – Изборите ни ни правят това, което сме, не произходът ни, не кръвната група*, не националността ни.

Кулое кимна едва забележимо.

- Джо ли ще му е кръстник, може да попитаме и Хари.

Хулое вдигна очи към мен и се задъха от възмущение.

- Няма да превръщат хлапето ми във вуду жрец!

Отвърнах на втрещената му физиономия със смях.

- А карате? – сетих се. – Ще го научиш ли на карате?

- Не владея карате.

- Сериозно? – вдигнах вежди. – Не ви ли задължават да тренирате със закон?

- В една част на Северна Корея – уточни той. – Много филми си гледала. Не трошим стени с глави и не извиваме железа с мокри парчета плат.

- Не? – попитах разочаровано. – Не сваляте хеликоптери с прашка?

- Освен ако не изстрелваш енгри бърдс.

     Почукването на вратата прекъсна смехът ни, носеха ни вечеря. А сетне трябваше да се явя на съвета.

 

 

 

     Съветът... Деветимата членове вече бяха в залата, когато влязох. А залата бе кръгла, точно както и масата под сводестият купол, на който имаше от това прословуто стъкло. Нищо не се виждаше през него, беше двупластово, дебело и матирано, не пропускаше почти никаква светлина, не и повече от лампите, вградени в тавана около него.

     Стените на залата за съвещания бяха жълти, нарочно боядисани така и допълнително огрявани от крушки с още по- топла светлина. Не разбирах защо бяха избрали този задръстващ цвят за целия етаж, за щастие залата беше достатъчно просторна за да не се затваря оптически от жълтото.

     Събраните около металната маса, направена буквално от споени и грубо полирани листове метал, бяха седнали, не се изправиха, когато аз влязох. Скришом погледнах часовника си, бях закъсняла със седем минути.

Тук  закъсненията не се толерираха, но щяха да ми простят, предвид това, че бях нова.

     Моят стол беше малко вляво от вратата, веднага след него бе седнал възрастен мъж, подобен на онзи, когото убих. Следваха още трима на средна възраст, един доста сух и дребен, един с вид на живял в тъмен килер – кльощав, длъгнест и с белезникава коса. Следваше мъжът, който ме бе вдигнал в ранг първия път, с дебелите стъкла на очилата и черната коса, а после и един по- млад, но страшно свъсен. Или отвратен.

От мое дясно нещата се повтаряха. Повечето бяха стари и скучни. Всички до един носеха черни костюми.

     Аз също бях задължена да нося такъв. През цялото време. Докато долу в Корпуса можех да се обличам както поисках, сега тук не можех да отида до тоалетната без да нося официалната униформа. Да, тоалетните бяха по- чисти, етажът не вонеше, тръбите не течаха, но се чувствах като натикана в неудобна броня. Малка цена за сегашното ми положение, мислех си тогава.

     Седнах на твърдият въртящ се стол с подлакътници, понечих да сложа ръце на масата, но този вляво от мен ме изгледа с неодобрение, бързо ги свалих.

- Господа – изправи се стоящият най- далеч от мен, а после ме погледна – госпожо, добре дошли на седемстотин трийсет и осмият съвет на Кораба.

Госпожо? На каква им приличах, на библиотекарка?

- След смъртта на Симсън, който беше втори завеждащ шеф, отговорността към екипа пада върху мен.

Думите му сякаш бяха насочени специално към мен. Девет чифта очи ме пронизаха.

- Заради новият член на екипа ще преговорим правилата тук.

Чу се единодушно изпуфтяване и мрънкане, той призова за тишина. Чак сега забелязах, че зад гърба му до една малка масичка седеше писар, прегърбена стара жена, и записваше всяка казана дума.

- Започваме с представяне на членовете, моля за тишина – извиси се гласът на говорещия. – Най- новото попълнение в екипа е двайсет и седем годишната Карен, раса: бяла, предишно местонахождение – Северна Америка. Член от четири дни. Заради положението си здравето й е наш приоритет, тя подпомага развиването на популацията на Кораба, а това е главната ни цел. Ранг десети.

Усещах омразата, която лъхаше от другите, работили с години да се издигнат до девети и десети ранг, аз бях единствената толкова млада сред шефовете, имаше някои, които бяха почти древни.

- Майърс – продължи човека с този вляво от мен, и възрастният стана за да се поклони, осъзнах, че е трябвало и аз да го направя. – Почетен член, при нас е от седем години,Единствено по- дълго от него беше покойният Летууд.

     Направи ми впечатления как няколко пъти спомена старият плъх, настройваше хората срещу мен.

- Ларис – продължаваше той. – Член от пет години, оглавява вноса и износа, както и разпределителната дейност. Ханс – кимна ким съсухреният старец – три години, бивш генерал от войната.

     В момента в който каза това, немощният мъж ми опротивя. Може би не бяха наясно че знаех, всички така наречени генерали в Америка бяха водили взводове за избиването на бунтовници, сред които имаше жени и деца, прогонени от домовете си. Дали пък да не убиех и него, за да освободя място за Кулое?

     Следваха Стивънс, Мартин, Фахид, говорящият представи и себе си каза, че името му е Райън. Имаше един единствен с по- човешка външност, наричаха го Полковника, за него знаех, че бе отговорен за охраната и реда на Кораба, той заповядваше да пребиват Новите и оставяше тези от по- високите нива да безчинстват спрямо низшите.

- Дженсън, и Дейвидсън. След като се запознахме, редно е да пристъпим към решаването на деловата част.

     Тук вече никой не ми обясняваше, седях и слушах, но те говореха с цифри, сменяха темата от добива на вода към популацията толкова бързо, че дори да си водех записки бих се объркала. Главата ме заболя, но не смеех да ги прекъсна. И без това вече се опитаха да ме злепоставят. Щях да им покажа, че дори да бях жена, петдесет килограма и с дете в утробата си, можех да се справям и с политика. Щях да се науча.

    Говореха за намирането на нови пасажери. За това бе нужно да отклоним курса на изток. Стивънс изрази становище, че е твърде опасно да излизаме толкова много към брега, земята била поддала и можехме да затънем без изгледи да се измъкнем. Майърс и Дейвидсън викнаха срещу него в един глас, че това била позиция на страхливец и ни трябвали хора, за да укрепим редиците си, той им отговори, че няма смисъл от нарастване на популацията без Кораб, на който да ги качим, при което стана скандал и се наложи Райън да се изправи и да ги прекъсне.

Мартин беше мъжът с очилата, само той не се включваше. Мръщеше се, когато не одобряваше нещо, но не защитаваше или опровергаваше никой. Запитах се защо ли беше така.

- На изток има бунтовници, крият се из изоставени сгради – настояваше Ханс. – Това е безценно попълнение за екипажа!

Предполагах, че старият също би подкрепил, ако можеше да стане от мястото си за да го видят.

- Само бунтовници и атентатори – вдигна ръце Стивънс. – Не качваме такива по Корабите, предизвикват бунтове и безредици. Последните, които прибрахме се оказаха двама измамници и една крадла.

- Нищо – намеси се с нисък остър тон Полковника. – Ще приберем колкото са качествени, рискът си струва. Останалите ще избием.

     Потръпнах, каза го така, сякаш оцелелите бяха някакви вредители. Инстинктивно сложих ръка на корема си а после осъзнах, че се държах като слаба жена, свивах се и бягах от отговорност.

- Не съм съгласна – обадих се за първи път и всички погледи се насочиха към мен. Поех си въздух, исках гласът ми да звучи уверено. – Да поемем по рискован път за шепа хора? Щом се крият, явно не искат да бъдат намерени, иначе щяха да излязат на пътя на Корабите. Струва ли си да жертваме наличният екипаж и запаси за да намерим някой, който не иска да бъде намиран?

     Видях как ченето на големият страшен мъж се стегна, отдавна не бях виждала толкова злоба в нечий поглед. Спомних си дебелият униформен, който налагаше новопристигналите, той беше просто подставено лице, не беше истинска заплаха. Този като че ли изпитваше удоволствие от насилието.

- Ти си нова тук – избълва срещу мен, Райън бе готов да се намеси. – Нямаш право на дума.

- Имам право на дума колкото всеки друг – възразих и оставих гласът ми да придобие презрителна нотка. – На Кораба съм повече от три години, повече от Ханс, запозната съм с правилата и миграцията. Харесва ти или не, моят глас ще се чува.

Някои се изсмяха, други закимаха, трети не даваха признаци да са ме чули.

- По добре си мери приказките, госпожо – скръцна ми със зъби той, при което реагирах повече като Кулое, отколкото като себе си.

- Или какво? – вече станах на крака, при което Раян завика на всички да се успокоят. – Ще ме удариш? Наистина ли господин Полковника ще рискува да лежи в карцера за нападението на бременна жена от десети ранг?

     Гледах как мускулите изпълват костюма, гръдният у кош нараства, той стана и се извиси над всички останали мъже в стаята, хвърляйки в сянка дребната машинописка.

- Теб не. Но мога да изцедя кръвчицата на онзи твой транссексуален плъховиден информатор. Ще му изпочупя костите преди да му изтръгна вътрешностите.

     Лицето ми пламна, ушите ми заглъхнаха, започнах да чувам пулса си вместо надигналият се спор, усетих как ръцете ми треперят и се опрях на масата.

     Не, нямаше да позволя на тоя изрод да ми говори така, не биваше да се пречупвам точно сега.

- Опитай – чух гласът си като от далеч и си поех отново въздух, защото бях започнала да звуча като наплашено дете. – Моля те – казах. – Приближи го и ще ти прережа гръкляна със собствената ти карта. Явно не си чул как буквално изтръгнах последните спомени от черепа на бившият ви член.

Надигна се ропот.

- Освен това Кулое е три пъти повече мъж от теб. Той беше нулев ранг когато се изправи срещу охраната за  да ме защити, а ти, седнал си на шефското си място и обсъждаш как да убиеш невинни деца за да поробиш други. Майка ти сигурно много се гордее с теб, Полковник – поклоних се иронично, при което той удари с две ръце по масата, която потрепери чак в моята част.

     Започнаха викове и бутане, какафонията продължи няколко минути, след което Раян, Мартин и Стивънс наложиха ред.

- При така стеклите се обстоятелства – Раян разшири възела на вратовръзката си – ще се проведе гласуване, още тук и сега, дали да поемем на изток. Напомням ви, че решението трябва да е взето с мнозинство, тоест, равен брой гласове няма да бъдат признати. Давам десет минути да обсъдите въпроса и да обмените мнения. Трябва да пипна нещо!

     Той се изправи и отиде в срещуположният край на залата, където имаше маса с документи и диспенсер с вода. Наля си алкохол, имаше цяла бутилка, оставена на масата.

     Глъчката беше дори по-шумна от спора ни. Мъжете разговаряха един с друг и размахваха ръце, забелязах, че Мартин хвърляше поглед към мен, а Фахид открито ме гледаше, дори не мигаше. Стори ми се зловещ, спомних си как за тях имаше свещена война и чуждоземците трябваше да бъдат претопени, за да приемат тяхната вяра, той със сигурност щеше да гласува в полза на похода.

     Но очевидно бях сбъркала. Когато всички седнаха по местата си и редът бе възвърнат, за което мислено благодарих, главата ми щеше да се пръсне, арабинът беше един от първите, които  гласуваха против заминаването ни.

Стивънс и Дейвидсън подкрепиха Полковника, Ханс разбира се подкрепи, но Мартин гласува против, Фахид беше против, Раян каза, че е твърде опасно да излезем в близост до брега, където земята е поддала и има свличания. Майърс и Ларис също бяха против.

- Считам, че е неоснователен риск – казах аз, когато дойде редът ми да гласувам. – Против.

- Е – Раян се изправи с видимо изтормозен вид – гласуването е ясно. Четири гласа за и шест против походът на изток за набиране на нови пасажери. Предложението ви се отхвърля Полковник.

     Почти ми се искаше да изтичам до стаята си, когато грамадният мъж се изпречи на пътя ми, сепнах се.

- Внимавай къде стъпваш, Карън – предупреди ме. – Подът поддава, също като земята, по която не тръгнахме.

Заплаха, открита заплаха пред всички. Те чуха и видяха.

- Това важи и за теб, Полковник. По- тежък си от мен. И името ми е Карен.

Зъбите скърцаха, когато мощните му челюсти се сключиха като на тренирано за бой куче.

- Няма да оставя някаква пикла да проваля сметките ми.

- Жалко за теб – отвърнах. – Ти си девети ранг, аз съм десети. Май ще се наложи да ми козируваш, офицер.

Извъртях се странично без да дочакам реакцията ми, сърцето ми препускаше в гърдите. Стигнах до стаята си и заключих.

- Хей, много се забави – Кулое се беше излегнал на леглото напреки, което сега бе сдвоено с неговото, и пишеше нещо в един тефтер, който ни бяха дали за докладите ми. – Какво има? – попита, когато видя пребледнялото ми лице.

     Трябваше ми известно време да се завлека до леглата и да се срина на неговото, Кулое ми помогна да съблека неудобният костюм и да се настаня, гледаше ме притеснено.

- Мисля, че ни въвлякох във война – казах, а после и му разказах за срещата.

- И още нещо – беше извикал Раян над мелето от гласове, преди да ни освободи – решенията и разговорите, провели се на този съвет си остават тук. Никой от членовете няма право да изнася вътрешна информация до който и да е друг пасажер на кораба, служител или други Кораби. Това се счита за измяна и се наказва с отлъчване!

     Не ми пукаше, разказах му всичко, как Полковникът го беше заплашил, как го бях предизвикала, Кулое започна да се смее, приседна ми.

- Казала си му това? – попита зарадван той, закимах неадекватно. – Сигурно се е пръскал по шевовете, проклето копеле.

- Кулое, изложих живота ти на риск. Той не може да нападне мен, но може да се обърне срещу теб. Ще поискам защита...

- Нищо такова няма да правиш. Рамбо не е толкова глупав да си отмъщава така явно, това е детинско.

- Той каза...

- Казал го е, защото си нова и иска да ти вземе страха. Успял е, като те гледам, бледа си като мъртвец.

- Кулое, той не е известен с приказки, искаше да поемем на поход и да избиваме хора...

- Не се тревожи за мен – погали ме по главата като глупавичко дете. – Взимаш всичко твърде насериозно, Карен.

- Той заплаши...

- Станала си плашлива.

- Защото имам какво да губя! – гласът ми изтъня. – Преди имах само себе си и никакво имущество, сега в мен расте живот, не мога да се откъсна от него и да го скрия, ако решат да ме атакуват. Мога да изгубя и теб.

     Малко по малко усетих тяжест и млъкнах, толкова ме беше страх.

- Хайде стига глупости – рече ми. – Не мислиш трезво.

- Аз убих един от тях, защо те да не убият мен или теб?

- Защото няма. Никой няма да толерира убийство заради обида. Повярвай ми и се успокой.

     Почти ме накара да легна, а после стана да изключи лампата и усетих как пружината се увежда, когато той се качи обратно на леглото и легна до мен. Сви се до мен, на моето легло, въпреки неговото да беше долепено и да разширяваше мястото за сън. Беше свикнал така, още от Корпусът, аз също свикнах да го намирам до себе си през нощта и рано сутрин, беше ми някак по-спокойно да заспя знаейки, че можех да го достигна, притягайки се.


Какво ме вдъхнови?!
*В Япония кръвната група е едно от основните неща, по които преценят човека. Няма нищо изненадващо ако при посещение в страната им те попитат каква кръвна група си и какъв е резус факторът ти. Това не ги прави вампири и не възнамеряват да ти източат кръвта, просто хора с кръвни групи като А, В, АВ са по- предпочитани.
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-22
прочитания: 67
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход