StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,618
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 310,024
   Точки: 2,640,046
   Съобщения: 137,466
   Лексикони: 4,485
   Снимки: 10,764

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (14)

     Аз убих един от шефовете. Мислех за това, свита на две на леглото си, облегнала гръб на стената и с крака, притиснати към тялото ми. На вратата се почука. Вдигнах очи.

- Госпожице, дневната Ви доза лекарства и закуската Ви.

     Бях вцепенена.

     След като половината охрана се изсипа в шефския кабинет миналата нощ, другите от управлението се разтичаха, беше обявен код черно, ръководството пожела да ме види. Всички деветима мъже стояха в стаята и издаваха нечленоразделни звуци, поне на мен тогава така ми звучаха.

     А после обявиха, че един от шефовете е мъртъв и говорител излезе на терасите за да каже, че новото попълнение, за първи път в историята на Кораба, е жена.

     Конспирация, това изникваше в ума ми. Сега те щяха да ме въвлекат в сплетните си, налагаше се да науча всичко за това място, да действам като тях, да издавам заповеди... Иначе щяха да ме пречупят и да ме свалят. Не можех...

     Момчето, което ми донесе храната я остави на семплото нощно шкафче я опита, изпи и едно от розовите хапченца, които бяха предвидени за мен. Седна покорно на стола и зачака. Когато след десет минути в състоянието му нямаше промяна, стана и излезе, оставяйки ме сама.

    А след малко дойде и Кулое.

    Не бях спала, не бях успяла да се видя с него, просто им заповядах да го преместят от там, да му осигурят собствена стая на етажа и да се погрижат цялото ни имущество да бъде запазено. Не можех да му дам повече от осем звезди, девет и десет бяха шефовете. Направих го свой информатор и отговорник за реда. Сега той можеше да заповядва на охраната.

     Но не бяхме говорили. Поисках друга стая за него, защото не знаех дали щеше да иска да ме погледне след това, което бях направила. Сега седеше на един крак до мен на леглото – на истинско легло, старо и уведено, но с дюшек, истински завивки, меки възглавници. Имах си моя стая, с четири стени, осветление, което сама можех да регулирам, малък шкаф, където можех да прибера вещите си...

- Карен...

Чух гласa му като отдалече. Плачеше ми се, но не пророних и сълза.

- Прости ми – проговорих тихо. – Трябваше да защитя детето си. Те щяха да ми го отнемат. Щяха да ме затворят далеч от него. Щяха да ме откъснат то теб. Не можех...

     Когато го погледнах, очите му бяха разширени. Тези с икреност и страх, и неговия си поглед... Всички емоции, които напираха у него можех да видя в очите му. Те ме нападнаха, разбиха паянтовата преграда, зад която се бях скрила и ме връхлетяха. Започнах да треперя и се свих на две, хълцайки. Извиках от отчаяние, а после усетих ръката му на гърба си.

- Искам да ми кажеш всичко – наведе се към мен.

 

     За един ден от четвърто, бях станала десето ниво. От спането на студеният под в общото входно помещение се бях уредила със собствена стая.

     И с власт. Много власт.

     Кулое отново седеше до мен, поне това не се беше променило. Държеше ръката ми, гледаше в жълтият от електрическата крушка таван.

- Казаха, че ще ми вземе бебето, че ще го обучат... Че няма да имам право да се погрижа за него! Аз не можех... Разбери ме! Само половин час преди това разбрах, че съм бременна, а той искаше... Искаше да ме повиши в ранг в замяната на мълчанието ми, в замяната на това да вземе детето ми!

     За първи път откакто се познавахме аз склоних глава на рамото му, а той ме обгърна с ръце и започна да гали косата ми.

- Защитила си детето ни. Как бих могъл да те съдя?

- Убих човек...

- Иначе аз щях да го убия – каза ми той.

Не останах убедена. Опитах се да се успокоя.

- Какво сега? – гледаше ме, черната коса закриваше асиметрично очите му.

- Не знам – казах. – Трябва да разбера какво се случва, трябва да... Да разбера какво правят, да вляза навътре в нещата. Още не мога да проумея всичко това.

Кулое изглеждаше замислен. Кимна.

- Прибра ли си нещата? – попитах го. – Всичко ли взе?

- Не се тревожи за нещата ни, а за себе си.

- Кулое, това е...

- Ще ставаш майка – прекъсна ме той. – Разбираш ли това? Тук, на това място нещо се случва, Карен, започва да се случва. Ние сме в центърът му.

- Значи оставаш? – погледнах го.

- Бих ли пропуснал закуската и животът далеч от Корпуса? – отвърна, а после видя изражението ми и въздъхна. – Разбира се, че оставам, глупаче. Обиждаш ме като се съмняваш в това.

Изправи се и тръгна към вратата.

- Къде отиваш? – опомних се.

- Да донеса нещата ни тук. И да им кажа да довлекат моето легло. Поискала си различна стая за мен, вече не съм ли достоен да спя заедно с теб, мис „Десет завезди”?

- Мислех, че няма да искаш да ме видиш повече – признах си.

- Ще спя с гръб към теб.

Той излезе и вратата се хлопна след него.

     Чувствах се странно, не знаех къде исках да отида, но исках да се махна, да бъда на саме със себе си. И същевременно самотата ме плашеше. Това, което бях направила, което ми предстоеше...

     Аз бях запалила фитила на много голям експлозив, убийството на член на ръководството не беше толкова страшно за мен, последиците щяха да бъдат. Щяха да гледат мен и Кулое като лешояди, готови да ни разкъсат ако сбъркаме, щяха да ме принудят да сбъркам...

     Но аз имах предимство, имах шест месеца и половина да разбера какво се случваше тук и да се науча на всичко. Никой нямаше да посмее да ме пипне с дете в утробата, то беше моята протекция.

     Малко по-късно седяхме по същият начин на моето легло, бяха дотътрили и неговото – старо, със сива метална рамка и провиснала пружина. Аз бях полегнала само за малко и ми се стори невероятно удобно, но той поиска да сложат летви под дюшека, за да не му се изкривява гърба. Спомних си, че японците спяха на земята, на твърдо и равно, че бяха дисциплинирани...

- Искам да се пазиш – казах му. – Искам да внимаваш къде ходиш и какво говориш пред другите...

- Добре, престани – прекъсна ме той. Беше се нацупил, устните му потрепваха недоволно, започна да хапе вътрешната част на бузите си.

- Какво...

- Стига с това майчинско отношение, не съм дете, по дяволите!

- Кулое...

- Защитаваше ме когато бях нулев ранг,  защитаваше ме след като ми свалиха оковите, след като ме повишиха, сега съм осми ранг, мамка му!

- И си още по- уязвим, мишена си на по- големи риби!

- Ти си бременна петдесет килограмова жена – изтъкна той. – И пак се държиш закрилнически... Ще ме осакатиш и ще ме превърнеш в идиот, който не може да се грижи за себе си!

- А ти си наивен петдесет килограмов откачалник, който още не е разбрал какво се случва – сопнах му се. – Те ще се целят в нас, девет от тях срещу мен и теб, нали не очакваш да пренебрегнат факта, че убих един от лидерите им и насила се намърдах в управлението?

- Ти си глупава – отвърна той и аз зяпнах.

- Моля?

- Сериозно ли мислиш, че това е първото лошо нещо, което някой от тях е направил? Всеки ден нареждат охраната да пребива хора, виждали сме и как убиват такива пред очите ни. Покажи разкаяние и слабост, и те ще разберат, че не ставаш за мястото.

- Искаш – започнах бавно – да им покажа, че съм чудовище за да не ме застрашат?

- Точно за това не те убиха, когато са те намерили. Ако беше стояла да цивриш и не беше попълнила звездите в картата си, щяха просто да те гръмнат там, или да те затворят докато бебето се роди, и после да те убият.

Мигах на парцали.

- Точно ти ме учеше – започна той малко по- меко и облегна ръка на коляното си – че да оцелееш тук е битка, че живота е тежък и страшен. Няма промяна, Карен. Всичко си е същото.

- Сега аз трябва да издавам заповедите – казах тихо. – Живота на тези хора зависи от моите избори.

- Тези хора, които до вчера те блъскаха и биха те подминали, дори да умираш в краката им. Поразпитах. Онзи белег на гърба ти... Охраната ти е счупила ребро при идването ти, никой не те е жалил и не ти е помогнал.

     Коментарът му ме остави безмълвна. Истина беше. Когато за пръв път дойдох тук и бях вързана също като него, униформените ни посрещнаха с палките си и започнаха да ни налагат въпреки, че по свое желание се бяхме качили на Кораба. Не бяхме проявили неподчинение, не бяхме надигнали глас. Просто ни нападнаха и започнаха да ни бият.

     Аз лежах там, пред стълбата към подниво 2, помнех студеният метал, който се опираше в лицето ми, мръсен и изтрит от хилядите подметки. Завлякоха ни настрани, не можех да дишам от болка, лицето ми беше синьо. Съжалих за изборът си да се кача, исках веднага да се махна от тук.

- Тогава – започнах тихо и внимателно наместих гръб на стената, чувството беше толкова прясно. – Тогава един човек ми помогна – заразказвах. – Възрастен афроамериканец, беше вече побелял, викаха му Джей. Дори Дебелия Джо го уважаваше.

     Джей живееше оттатък Южния коридор, той беше пети ранг, но идваше да понаглежда какво се случва. Другите новодошли си намериха места, аз бях в най- тежко състояние. Той настоя да ме закарат в болницата и да се погрижат за мен, а после ми даде храна и ми осигури безопасно място, където да прекарам нощта.

- Къде е той сега? – попита Кулое.

- Умря на втората ми година тук, рак с метастази в белия дроб. Една сутрин казаха, че са го намерили на постелята му, така и не могли да го събудят.

- Държала си на него.

- Беше ми като баща – избърсах очите си. – Може би нямаше да съм тук, ако не беше той. Оперираха ме, дадоха ми антибиотици, никой не би направил това за Нов.

Кулое кимна разбиращо.

- За това един вид... Затова ти помогнах онзи ден, чувствах, че трябва да се изплатя на Джей, за всичко, което направи за мен.

- В групата имаше и други – напомни ми той.

- Ти беше най-хубав.

Той се подсмихна.

- Значи външният ми вид ме е спасил?

- Не, Кулое. Просто така го почувствах. Стовари се в краката ми, не знаеше къде се намираш, охранителят те започна с палката без да имаше причина да го прави. Реших, че е нечестно, помагала съм и на други хора. Вие не вярвате в случайностите, нали? Всичко е било писано да се случи. Трябвало е да се срещнем.

- Не знам – поклати глава той. – В такъв случай е трябвало и да убиеш онзи, да заченеш... Значи сме някакви пионки без право на избор, има сценарий и ние го следваме без да можем да променим нищо. Не вярвам в писания и духовни водачи.

- Не сме пионки – възразих. – Писано е било да се срещнем, аз реших сама дали да ти помогна, изпитвах съмнения, можех и да те оставя да се оправяш сам. Аз го реших и аз действах, никой не ме е карал да го правя.

Той не изглеждаше убеден.

- Аз реших, че искам компанията ти въпреки, че винаги съм живяла сама. А ти реши да останеш, можеше да се отцепиш и да отидеш в друга група, в друга част на Корпуса. Имаме воля, Кулое, не сме пешки вигра с вече решен край. Можем да правим различни ходове, да се отмятаме, да вадим другите играчи от дъската...

- Дъската е голяма – само каза той. – Играчите са много.

- Може и да загубим – отвърнах. – Важното е, че сме дали всичко от себе си.

     Не бях виждала този поглед в очите му до тогава. Той винаги ме бе гледал или сърдито, или подигравателно, или с желание, похотливо и низко. Но сега... Виждах уважение, виждах доверие. Кулое ме признаваше като човек, достоен да върви до него, да играе тази игра рамо до рамо с него. Може би сега и детето придоби смисъл.

     Бяхме започнали нещо ново заедно, както той се изрази. Променяхме нещо. Със сигурност това не беше случайност и аз нямаше да клекна пред първите трудности. Очакваше ни дълъг път, а в един отровен свят тръгването по неутъпкан път беше страшно. Но аз не бях сама, бях с него, а скоро щяхме да бъдем трима. Това си беше цяла армия.

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-19
прочитания: 43
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход