StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,953
   Потребители: 12,344
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,488
   Точки: 2,642,964
   Съобщения: 149,096
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (13)

     Очаквах тежка зима, очаквах работа и затягане на мерките. Очаквах хората да озвереят от липсата на храна и студа. Вместо това обаче се случи нещо, което не бях очаквала.

     Втори месец не ми идваше, обикновено ми закъсняваше, в тези условия нямаше как да се погрижа за себе си както си му беше редът, но зачестилото прилошаване и липсата на апетит, или прекомерният такъв започваха да ме плашат. Един ден просто казах, че не ми е добре и излязох по- рано от работа, отидох в лекарският кабинет и поисках да ме прегледат.

     Седях на акушерския стол, чувствах се неудобно, а самата манипулация беше крайно неприятна, но търпях. Направиха някакви изследвания, казаха ми да се облека.

- От кога имаш оплаквания?

     Кабинета не беше тесен, но изключително зле обзаведен. Тежки метални шкафове бяха поставени на четирите стени така, че изяждаха мястото  правеха спокойното разминаване на пациенти и лекари – невъзможно.По стените висяха изображения на женската полова система, нямаше снимки на бебета или призиви за зачеване.

     Тук на кораба рядко се раждаха деца, наистина рядко. По едно на четири – пет години. За сметка на това двайсетина човека умираха годишно, шефовете даваха мило и драго да открият още хора в пустошта.

     Лекарката беше стара, възпълна и отпусната, с бухнала но оредяваща рижава коса, огромни очила, безвкусно облекло. Пусна пробите в някаква машина и видях как се оцветяват в синьо, после в лилаво.  

- Как ти е цикъла? – попита, взирайки се в пробата и чакайки резултатът да стане готов.

- Втори месец нямам...

- Правила ли си секс?

Кимнах.

     Последва мълчание. Лекарката изчакваше пробата и остави инструментите си за стерилизация, аз кършех ръце.

     Възможно ли беше да съм бременна? Имах някакъв сексуален опит, не беше голям, честно казано, не можех да се похваля с много партньори. Освен с Кулое и бившият ми, бяха правила секс само с още един мъж, не беше нищо особено.

     Започнах да се притеснявам. Ако имаше някаква вероятност, нещата много се променяха. Не знаех какво щяха да наредят от горе, но със сигурност лекарката бе длъжна да ги уведоми. Загледах се в коленете си, заля ме паника.

     След пет минути чакане и пукане на пръсти, жената стана от мястото си и ме изгледа както жаба би гледала муха, която се кани да налапа.

- Бременна си. Поздравления.

Прозвуча по- скоро като подигравка, коремът ми потъна като котва.

- Трябва да съобщя на ръководството – каза без следа от емоции и се врътна към бюрото си, на което се мъдреше визитник с календарчета от две хиляди и девета, пожълтели и прашасали между другите листовки.

- Не, чакай – скочих, тя се обърна лениво и ме изгледа.

- Длъжна съм – изтъкна и се ококори срещу мен.

- Нека помисля какво ще правя, дай ми минута – настоях. – Току що разбрах, че съм бременна.

- Няма опция да направиш аборт...

- Не за това. Трябва да измисля какво ще кажа на приятеля ми.

     Вървях обратно към Корпуса, краката ми се влачеха един след друг, имах сърцебиене. Това въобще не беше повод да се радвам. Бебе в тези условия беше нещо немислимо. А Кулое...

    Спрях се преди стълбището и коленичих, опирайки гръб на загражденията. Харесвах Кулое, какво щеше да стане сега с нас? Дори да скъсаше с мен, бяхме на един кораб, нямаше толкова места, където можеше да отиде за да ме избягва. Това щеше да сложи край на всичко.

     След като десет минути бях седяла, свита в отчаянието си, чувствайки се сякаш етажа щеше да се срине под краката ми, хората минаваха покрай мен, един от охраната дойде да ме подбере с думите, че нямам работа тук. Да съм се връщала на нивото си.

     Свих се върху дюшека си и се завих през глава, целият ми живот току що се бе сринал. Намразих детето в себе си. Исках да потъна в земята и да умра.

     След двайсетина минути Кулое се върна от работа и както обикновено се срина до мен, облягайки глава на кръста ми.

- Какъв ден! – измърмори, разтривайки ръката си. – Ще се гръмна.

- Гръмни и мен – промълвих, носът ми беше запушен.

- Веднъж да намеря пистолет... Какво ти е, да не ти е зле?

Той не се интересуваше от отговорът, просто се опитваше да бъде любезен. Едва не избухнах в сълзи като си помислих, че щеше да е последният път, преди да разбере...

     Тогава видях охраната. Бяха трима, заслизаха по стълбите и тръгнаха директно към нас. Изправих се рязко и той се сепна.

- Какво има?

- Кулое, трябва да ти кажа нещо...

Оставаха по- малко от двайсет метра.

- Знам, че е неочаквано, че е шокиращо...

- Какво има, Карен? – той се притесни, гледайки наближаващите униформени мъже и сетне мен. – Говори ми!

- Бременна съм – казах му. – Не знам какво ще стане от тук нататък.

- Какво? – той ме гледаше неразбиращо.

- Карен, ранг четвърти – вече се спряха пред нас тримата. – Изправи се и ме последвай.

- Чакай, как така? – Кулое също скочи на крака.

- Съжалявам – казах, докато най- едрият вече подхвана ръката ми над лакътя и ме задърпа към стълбището на подниво 3.

- Къде я водите? – тръгна след нас, един от мъжете му препречи пътя.

- При шефовете. Не се бъркай.

- Искам да дойда...

- Няма да стане – прекъснаха го по средата на изречението. – Връщай се на мястото си.

 

     Вървяхме по стълбите и ми тежеше, не знаех какво щеше да стане, какво ме чакаше, дори още не можех да осмисля състоянието си, когато ме заведоха пред същата врата на трето ниво и влязоха без да чукат, водейки ме с тях.

- Водим жената – рече грамадният и най- сетне отпусна хватката, ръката ми беше започнала да пулсира.

     В кабинета бяха трима души, освен мен и охраната – жената от гинекологията, един Рибок, и един от шефовете. Не беше този от последният път.

- Седни – каза ми сухо.

     Този беше по- възрастен, с издължено лице и изкривени надолу ъгълчета на устата, отпусната кожа, побеляваща оредяла на темето коса. Беше висок но изглеждаше нестабилен.

- Клаудия ми каза, че си заченала.

Клаудия? Вдигнах вежда. Сериозно ли старата лекарка се казваше Клаудия?

     Както сега видях, в ръцете й се мъдреха някакви документи, вероятно резултатите от изследването.

- Така изглежда – отвърнах.

     Мъжът не се усмихна, стоеше прав и гледаше над нас като кацнал на оградата проскубан петел.

- Информирана ли си относно следващите събития?

- Не – поклатих глава. Не бях имала възможността да се запозная отблизо с подобна ситуация преди.

- Ще бъдеш преместена в отделно крило, за да бъдеш в безопасност, ти и плода.

- Ще ме преместите? – ахнах.

- Ще вършиш друга работа и ще бъдеш наглеждана. Успешното и безпроблемно раждане на детето е наш пръв приоритет. Както знаеш, ръководството по всякакъв начин се опитва да увеличи пасажерите на кораба, така се борим срещу унищожението.

Което вие предизвикахте, помислих си.

- Може бременността ти да не е била планирана, но ти правиш принос за Кораба и ние сме ти благодарни. Ще бъдеш повишена в ранг.

     Седях с отворена уста. Повишаваха ме в ранг? Щяха да ме преместят на по- добро място и да ме щадят? Ако знаех, щях да опитам да забременея по- рано!

- А приятелят ми? – сетих се.

Не знаех дали той още щеше да иска да е с мен след това. На практика го поставях пред свършен факт. Но какво можех да направя?

- Приятел? – сухо попита шефът.

- Бащата на бебето – изтъкнах.

- Момиче, надявам се не говориш сериозно – подсмихна се главнокомандващият.

Приземих се обратно на земята.

- Говоря напълно сериозно – възразих.

- Ако става дума за младежът от първи ранг... Не поемаме отговорност за заплодителите.

     Кипна ми, от начинът, по който го нарече, и от бездушието му.

- Аз обаче съм поела – рекох. – Откакто дойде тук, обещах да се грижа за него.

Лекарката изпуфтя показно.

- Осъзнай се – каза шефът. – Това не ти е мелодрама. Не ни интересува от кого си заченала, ще осигурим добри условия на теб и успешно раждане, след което ще се погрижим за детето. Взаимоотношенията ти с другите пасажери не ни интересуват.

     Седях и усещах как се смалявам.
     Тук, на Кораба, йерархията беше обърната. От горе даваха мило и драго за нови хора, но не можеха да наредят така нареченото „заплождане”. Щяха да започнат изнасилвания, и за нула време и малкото екипаж да се избият един друг. Но очевидно жените бяха с приоритет, а „заплодителят”, само формалност.

     Нямаше да оставя Кулое сам, бях му обещала, бях...

     Гледах суровото лице на възрастният човек, който тъкмо нареждаше на лекарката да си върви, останахме само аз, той и Рибока.

- Какво ще стане, след като родя? – попитах с пресъхнало гърло, чудейки се от къде да започна. Имаше толкова много неща, които не разбирах. – Ще се върна ли в Корпуса?

- Да, ще се върнеш. А ние ще се погрижим за бебето ти.

- В какъв смисъл? – гледах втренчено пожълтелият гръб на монитора, серийният номер се беше заличил.

- Нали не смяташ, че мястото, където пребиваваш е подходящо за новородено? Ще отгледаме детето и ще го обучим. Ще го направим пълноправен член на Кораба.

- Искате да вземете детето ми? – попитах и вдигнах глава, бях като замаяна. От гледката на този стар човек ми се догади, той беше... Корумпиран.

- Не се изненадвай, момиче. Ще те възнаградим щедро за смелостта ти да заченеш в тези трудни времена.

- Не – изправих се на крака толкова рязко, че мъжът пред мен се сепна, а Рибокът, който не ме обелил и дума откакто бях дошла, подскочи.

     Сега осъзнах всичко в пълният му смисъл. Те щяха да ме разделят от Кулое, да ме затворят в изолатор, а после да вземат бебето ми и да му промият мозъка, за да стане един от тях. И всичко за някакво си освобождаване от работа и едно ниво повишение.

- Не мисля, че...

- Отхвърлям предложението – рекох. – Ще се върна в Корпуса и сама ще се оправям. Нямам нужда от помощта ви.

- Не мисля, че имаш избор – каза ми той, и сивите му неприятни очи се усмихнаха. – Не ти правим предложение. Това е практиката тук.

     Кръвта капеше по изтърканото бюро, старият монитор бе килнат на задната си част с изтръгнати кабели, някъде, далеч от мен се чуваха писъците на Клаудия.

     На изтърканият безвкусен килим зад бюрото лежеше тяло, краката се бяха изкривили и вирнали, черепът беше хлътнал в областта на теменната кост отляво, по челото и надолу по носа се стичаше лепкава кръв.

     Дишах учестено, все още държейки пресата за звезди в ръката си, която джвакаше от кръв. По ръба й имаше и мозъчно вещество, залепнало за метала, докато бях удряла черепът на стария мъж.

     Огледах се, те идваха за мен. Вече нямаше значение. Където и да се скриех, щяха да ме намерят.

     А после погледът ми падна върху предметът, който държах. Пресата за звезди. Оставих я рязко на бюрото и капки кръв отхвръкнаха от резкият жест. Измъкнах с треперещи пръсти сивата карта и я набутах в процепа. И натиснах.

     Спусъка бавно се придвижи надолу и жълтият метал се втечни, оставяйки издигната щампа в празният улей на картата ми. Не изчаках да изстине, избутах я наляво и спуснах пресата отново. И отново. Щях да натискам до безкрай, но на металната пластина вече нямаше празни места. Всичките десет звезди бяха там, жълти и отличаващи се на сивото. Картата пареше в ръката ми. 

     Сетне прескочих бюрото и се наведох към трупът в краката ми, трескаво затърсих из джобовете на панталоните, а сетне в сакото на мъртвият мъж, и я открих – неговата карта с девет звезди. Пъхнах я в пресата и я строших на две.

     Огънатият метал падна на две части на опръсканото в кръв бюро, вдигнах глава навреме, за да видя влизащите през вратата охрана, водени от Рибока. Насочиха оръжията си към мен, аз вдигнах картата си и я задържах високо, стъписани, те проследиха ръката ми.

- Шефът е мъртъв – извиках. – Стойте назад! Аз съм десети ранг, нямате право да не ми се подчините!

- Какво по...

- Аз съм новият ви шеф! – извиках, и въпреки че гласът ми да трепереше, продължих да говоря силно и ясно без да свалям картата си. – Такива а правилата на Кораба, нямате право да не се подчините! Рангът е всичко тук!

- Ти си убийца! – викна Рибокът срещу мен. – Ще те довършим...

- Аз заех мястото на предишният. Нищо не се е променило.

     Стояха и ме гледаха слисани. Явно аз изглеждах също толкова смаяна, но не отстъпвах от мястото си. Не знаех дали версията ми ще издържи, но сега нямах нищо друго. Бях го направила за себе си, за нероденото си бебе и за Кулое. Нямаше да отстъпя назад, нямаше да скланям глава пред тях. Ако нещо щеше да се промени, щях да го посрещна в очите.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-17
прочитания: 87
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход