StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,151
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,990
   Коментари: 308,005
   Точки: 2,633,322
   Съобщения: 133,409
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,754

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (12)

    През втората седмица на декември качиха петима Нови. Преминавахме през най-дивата и студена част от проходимият периметър, откриха група скитащи се, изгубени или бягащи.

     Гледахме как ги въвеждат в Корпуса и ги блъскаха грубо като животни, бяха ги оковали, някои от тях се препъваха и падаха, не ги изчакваха да се изправят, влачеха ги и ги ритаха.

     Трима от тях бяха мъже, възрастни, в лошо физическо състояние и с одърпани дрехи. Единият като че ли имаше стара травма на крака препъваше се, накрая се строполи на земята. Имаше още един мъж, по-млад, изключително кльощав и брадясал, типичен клошар. Последното попълнение беше момиче, слабичка и дребна, с изтощена права коса и ужасено изражение. Веригите приличаха на змии, увити около слабите й китки, гледаше наплашено и се стряскаше при всяко извикване или по- силен шум.

     С Кулое стояхме отстрани, не приближавахме. Можеше да са болни или да пренасят зарази, бяха живяли навън с месеци, слаби и изнежени от токсичните изпарения във въздуха.

     Веднага си помислих дали да не я приберем, само момичето, дожаля ми за нея. Нямаше повече от петнайсет – шеснайсет години, изглежда бе живяла с мъжете, а мъжете рядко виждаха жена днес.

     Но Кулое не направи нищо, просто стоеше там и колкото и да бях благоразположена осъзнах, че не исках трети човек в сплотеното ни съществуване. Може да се познавахме от скоро, но си паснахме, разбирахме се. Нов човек щеше да наруши съюза ни, трябваше да орежем бюджета си, да делим леглото с нея, да я учим тепърва на всичко, да се въздържаме пред нея. Никога отново нямаше да можем да правим секс, ако тя беше наоколо, нито пък да й се доверим относно сигурността.

     Почувствах се зле, сякаш бях подминала мокро изоставено кученце. Мразех хората, които изоставяха животни, но прибирането на несретничето не беше само любов и гушкане пред камината в мрачните дни. Значеше чистене, надъвкани обувки, екстра разходи, вой, козина, отговорности за четвърт живот напред. Беше жестоко да не прибера кученцето, но още по- жестоко бе да го изхвърля ако реша, че не можех да се грижа за него.

     Кулое явно споделяше негласната битка, която водех със себе си. Лицето му изглеждаше вдървено, сурово.

- Аз такъв ли съм бил? – попита така, че само аз да го чуя. – Когато за пръв път дойдох тук? Така ли изглеждах?

Кимнах мрачно.

- Защо ми помогна тогава? – обърна се към мен, но съвсем за кратко. Хората обсъждаха и сочеха Новите.

- Хареса ми мрежестия ти топ, замислях да ти го взема.

  Кулое не се засмя, сигурно още помнеше тежките вериги около ръцете си, аз ги помнех.

     Мислите ми се върнаха на момичето. Гледах я как се издърпа максимално далеч от охраната, която крещеше заповеди и разбутваше скупчилите се от второ до четвърто ниво, които гледаха. Изпълзя по пътеката и се сви до един от външните спални чували до Стената. Инстинктивно търсеше закрито място. Обясниха й с крясъци, че само високопоставени имаха място до Стената, както и чувал за спане и привилегии.

     Новата прекара нощта вдясно от стълбите, свита на голият под, зъзнеща. Аз не можех да спя, чувствах се виновна.

     Ако я приберяхме, тя щеше да бъде по-скоро наша дъщеря, отколкото равна. Съмнявах се Кулое да я виждаше по друг начин, все пак беше на половината му години.

     Но дали исках да се нагърбя с това? Да я влача като допълнителен товар, да я допусна до живота си, до „нашият” живот? С Кулое имахме връзка, странна и неадекватна понякога, но беше повече, отколкото можех да се надявам. Наистина ли исках да разруша всичко?

     Не исках.

- Ще престанеш ли? – чух сънения му глас в тъмното и се сепнах.

- Какво? – попитах.

- Дишаш шумно, опитвам се да спя.

- Извинявай, че дишам -  засегнах се. – В твоя чест ще престана.

- Прави го по-тихо, магаре такова – отвърна ми и усетих как ръката му ме стисна за рамото, едновременно закачливо и за да ме вбеси.

Сгуших се до него, вдигайки завивката до носът си, отдолу беше топло. Замислих се как ли се чувстваха новите, без място, където да се подслонят, без завивки, без подкрепа. Догади ми се.

     На сутринта видях, че някой й беше подхвърлил храна и стара блуза, Новите щяха да се справят, ако ли не – щяха да умрат, не всеки получаваше помощ. Ако не си силен, нямаше да се оправиш с живота тук. Бяха оцелели до сега, тук поне въздухът не беше токсичен, и те не бяха на открито.

- Ще й занеса храната си – казах на другата вечер, докато ровех в скашканата пихтия, която трябваше да минава за спаначена супа. Повдигаше ми се.

- А ти какво ще ядеш? – погледна ме той, омитайки своята порция с филия стар хляб.

- Не мога да я ям, ще повърна!

   Станах и занесох купичката си, оставяйки я пред момичето, което ме погледна стреснато, когато приближих. Насочих се към баните преди да успее да ми благодари.

     Рядко повръщах заради храната тук, но се случваше. Коремът ме свиваше като да бях глътнала змии, и те мърдаха из вътре. Не исках да знам как съхраняваха продуктите, при тази мисъл ми се догади повторно.

     В студеното време работата не беше любимото ми забавление. Работехме при същите мизерни условия и крайниците ни се сковаваха от студ. Очаквахме връщането до Стената дори повече от преди.

    Очакваха се размирици всеки път, когато дойдеха Нови, за това не се изненадах, когато на връщане от работа видях охраната, бяха слезли в Корпуса, малка група от хора се бяха скупчили за да зяпат, няколко души викаха един през друг. Намерих си място сред тях и се опитах да разбера какво се случваше.

     На сивия под лежеше момичето от вчера, трепереше, дори не можеше да изплаче. Блузата се бе смъкнала от рамото й, където личаха синини.

     Стиснах ръце в юмруци бях готова да изляза напред, когато думи от спора долетяха като отдалече до мен.

- ...се предвижда карцер!

- Тя не знае порядките, не можете да я съдите като член на клана!

     Нищо не разбирах. Сред хората се отличаваха няколко мъже, наистина гневни, други спореха за да я защитят. Някъде срещу мен мернах Дебелия Джо.

- Какво е станало? – попитах хората около мен, но никой не ми обърна внимание.

- Бой за назидание! – викна един от по- ядосаните на средна възраст, четвърто ниво, беше в добро физическо състояние.

     Момичето се разпищя, някой й каза да млъкне, други викнаха в нейна защита, но бяха малцинство.

- Тя е дете, осъзнай се, Смит!

- Курвата ми открадна чувала! Не ми пука дали още е в пелени! Трябва да се научи на ред!

    Охраната явно бе съгласна, кръгът се стесни.

     Жълтите лампи хвърляха тревожна светлина над главите ни, които не достигаха падналата на земята. Можех да видя слабичките й като вейки ръце, беше бледа като призрак, изтощена права коса на черта лепнеше по черепа й, очите й бяха големи и с тъмни кръгове, имаше тесен нос, хлътнали бузи, тънки устни.

- Докараха я вчера, не може да я пребиете без да сте й обяснили в какво е сгрешила! – излезе напред една жена. Пристъпих, за да я подкрепя, спомнях си Кулое, когото охраната влачеше като натирено псе.

- Трябва да си плати за провинението – прекъсна я охраната. – Ако прощаваме на всеки, тук ще настъпи самоунищожение!

- Давай, тогава – казах аз, и няколко човека ме погледнаха, редицата се раздели за да ме виждат по- добре. – Пребий петнайсетгодишна за това, че е искала да се стопли.

Веднага се надигнаха гневни гласове.

- Не се меси, кучко!

- Няма да я оставим да й се размине!

- Някой каза ли й, че да си присвоиш чуждо имущество е едно от най-големите престъпления тук? – продължих със спокоен глас, поне се опитвах. – Или, че нулевият ранг трябва да се постарае да заслужи картата си? Че трябва да има отговорник да се грижи за нея? Някой показа ли й поне къде е тоалетната?

- Млъквай там! – пак се надигна ропот.

- Това са глупости!

- Не можете да очаквате тя да е запозната с...

- Достатъчно.

     Този път не беше охраната, беше Джо.

Пристъпваше бавно и гледаше всички по обичайният начин, с надмощие и презрение.

- Корабът си има правила, Нова или не, тя ги е нарушила.

- Изведнъж си станал много стриктен в изпълняването на правилата – не му останах длъжна. Всички знаеха, че Джо въртеше бизнес с опиати.

Негърът ме изгледа студено, почти с бялото на очите си.

- Това въобще не ти влиза в работата, на първо място – рече ми с ниският си дразнещо спокоен глас.

- Не ми влиза в работата как искате да накажете непълнолетна, която дойде едва вчера...

- Тя е крадла, Сторм! – излезе срещу мен Джо, другите бяха притихнали. – Или трябва да те нарека Карен? Докато забавлението ти с азиатчето приключи? Такива като нея не се променят и нямат място между нас.

     Настъпи всеобща глъчка, хората се развикаха, но повечето в подкрепа на Джо. Опитах се да кажа нещо когато две ръце ме измъкнаха от мелето, намерих се на ходовата част до стената.

- Остави, това не е твоята битка.

Беше Кулое, който все още ме държеше, сякаш се страхуваше да не би да се върна там.

- Някой трябва да застане на нейна страна...

- Ела тук – издърпа ме още по- назад и между групата, скупчила се около нея и нас, останаха другите в Корпуса, бързащи по своите си задачи. Забелязах охраната, следейки какво се случва от терасите. – Чух какво говорят хората, докато бях на работа. Опитала се е да подкупи охраната, когато са ги качвали на Кораба, опитала се е да продаде единият от спътниците си.

- Какво? – спрях се и се смръщих.

- Издържали са се с кражби и измами, казаха, че това е било прикритието им – държи се така, сякаш е жертва на мъжете и те я третират зле, опитва се да събуди съжалението на другите, докато прибере парите или вещите им.

     Стоях и мигах на парцали.

- Шегуваш ли се с мен? – попитах.

- Това разбрах. Не знам дали е вярно, но наистина не е твоя работа...

- А когато ти дойде? – прекъснах го гневно. – И тогава ли не беше моя работа? Можех да те оставя да се оправяш сам...

- Аз бях сам – напомни ми той.

     Протестът ми заглъхна. Вярно ли беше? Тя изглеждаше толкова изплашена и беззащитна...

     От посоката на скупчилите се хора се чу тъп удар и вик, мернах единият униформен, който замахваше, виковете зачестиха. Стиснах ушите си с ръце, Кулое ме обгърна с ръце и се приведе над мен.

- Не можеш да спасиш всички, Карен – каза ми в ухото, за да заглуши писъците й. – Някои просто не могат да бъдат върнати в пътя.

     Сега си помислих колко абсурдно беше, че бях решила, че можехме да я приемем, да се грижим за нея. Бях започнала да забравям откакто той бе тук, че днес съществуването ни зависеше от това да оцеляваш сам, да се грижиш за себе си с цената на това да ощетяваш другите. Нямаше солидарност и съжаление, нямахме провизии, които да пилеем за благотворителност и от добра воля.

- Понякога мразя живота си – казах, оставяйки го да ме отведе до Стената за да седнем. – Какво се случи с нас...

- Така щеше да бъде дори да не бяхме на Кораба. Хората винаги са били бездушни.

     Изведнъж почувствах нещо като пробождане в стомаха си, обърнах се към него и стиснах ръката му с все сила. Нямаше да им позволя да му навредят, щях да ги разкъсам със зъби ако само посмееха да го приближат.

- Сега това ти изражение ме плаши – рече той.

- Обещай ми, че няма да правиш глупости – казах. – Че няма да рискуваш нищо.

- Какво ти става, добре ли си...

Бях започнала да треперя.

- Обещай ми, че няма да им дадеш повод да вдигнат мерник към теб, колкото и скучен да стане животът, каквото и да стане с мен.

     Кулое се смръщи, тръсна ме да седна, измъкна ръката си от моята и приклекна срещу мен. Направи го толкова рязко, защитата, която чувствах от допира му бе изтръгната, беше почти болезнено.

- Какви са тия приказки? – изгледа ме изпод вежди. – Какво си намислила да правиш?

- Нищо не съм...

- Не ми пробутвай реквиеми, Карен, говори!

Понечих да хвана ръката му, той се дръпна от мен.

     Тогава започнах да плача. Дори не го осъзнах напълно, преди сълзите да започнат да мокрят лицето ми.

Може би и той не го очакваше, беше се подготвил да му скоча и да ме усмири, сега не знаеше как да реагира.

- Какво става с теб? – опря се на коляно и ме погледна в очите неразбиращо.

- Не знам – рекох, смутена и засрамена от внезапният си изблик на чувства.

    Не можех да му го кажа, щеше да ми се смее, или още по- лошо – да ме пренебрегне. Беше ме страх за него. Виждах как тук на ден десетки идваха и си отиваха, биваха подменяни. Ние не бяхме нищо специално за шефовете и охраната, колкото и да се нуждаеха от хора. Не бяхме хора, вече не.

    Пътувахме на тези огромни метални Кораби без крайна дестинация, живеехме ден за ден, колкото да не спрем да съществуваме за да не признаят сегашните ни главнокомандващи, че се бяхме издънили. Че войните, които водеха, убитата природа, отровеният въздух – за всичко вината беше тяхна. Ако ние все още кретахме, те някак съумяваха да си простят.

 

     Изминаха още две седмици, когато една сутрин, още преди да бяха включили осветлението, из Корпуса се чуха забързани стъпки. Охраната тичаше напред назад и в първият момент си помислих, че някой болт се е скъсал или колелата са забуксували. Но после това, което се оказа, накара всички ни да замръзнем по местата си.

     Валеше дъжд. Истински дъжд. Мокър, силен дъжд. Хванах Кулое за ръката и го измъкнах от леглото, замятайки го със завивките. Той беше още сънен и не разбра какво става, последва ме на подниво 3 и терасите, където излязохме. Не бяхме първите, половината Корпус се беше изсипал навън да гледа въпреки ранният час. Охраната предупреждаваше да не дишаме с отворена уста и да се приберем до няколко минути, никой не го слушаше.

     Застанахме на дългата метална платформа, загърнати в общото одеяло, Кулое примигваше, хората ахкаха и шептяха.

- Какво специално има? – попита ме. – Това е просто дъжд.

- Не сме виждали дъжд от десет години – прошепнах, за да не разваля момента. - От края на две и двайста, тогава валя за последен път.

Хората наоколо обсъждаха същото, приближихме се до огромните заграждения и надникнахме надолу.

     Гледката не беше нищо по- различно от обикновено – сивокафяв пейзаж без сгради и улици, или с почти изравнени с земята такива. Буреносно но спокойно, сякаш замръзнало тъмно небе. Сега обаче от него валеше.

     Издърпах Кулое назад, когато капките започнаха да падат под ъгъл на терасата, чу се тихо фъштене, металът позеленяваше и съскаше при допир с дъждовните капки.

- Киселинен дъжд – чух как някой отбеляза горчиво. Аз бях вдигнала одеялото пред устата и носа си, не говорех.

     Беше някак страшно, и същевременно напомняше на онази Земя, която бяхме имали. Как ми се искаше да изляза напред, да хвърля одеялото и да усетя водните капчици по лицето си, мирисът на измита трева, блясъчетата по листата. Обикновено след дъжд излизаха охлюви и червеи, птиците почистваха гнездата си.

     Тези спомени ме парнаха и се облегнах на рамото му тъжно. Последните птици бяха намирани мъртви, нападали от изсушените дървета, малко след изригването на подземните източници на газ. Всичко беше отровено, изпаряваше се, а сега се връщаше с дъжда.

     Бяхме стояли достатъчно, дръпнах го да се връщаме вътре, надявах се одеялото да не се беше наситило на изпаренията.

     Не знаехме какво да очакваме от тук нататък, дали щеше да е добро или не. Дъждът означаваше промяна, а не бе останало нищо хубаво, което да се прецака повече.

- Какво означава този дъжд?

Отново седяхме на спалния ми чувал, все още загърнати с одеялото.

- Не знам – казах. – Може да е нищо, може да последва земетресение... Предполагам от горе вече са наредили да забързаме ход, за да достигнем равен терен, ако това се случи.

- Какво ще стане, ако Корабът пропадне? – той отмести черната коса от очите си и се прозя.

- Имаме механизми при затъване, измъквали сме се преди. Стига наклонът да не е повече от 70 градуса, иначе ни е спукана работата.

- И всички тези изводи, базирани на единият дъжд – отвърна скептично Кулое.

- Изригването започна с гръмотевица – припомних му. – И нямаше дъжд.

Последва разтрисане, сигурно бяхме влезли в дупка.

- Да си доспим – той се наклони обратно върху възглавниците и ме дръпна след себе си. – Ако светът ще свършва, поне да сме се наспали.

- Това ли е последното, което би искал да направиш? – поинтересувах се, завивайки се плътно с одеялото. Повечето хора също се бяха върнали по леглата.

- Не, последно искам да ям. Срамота е човек да си умре гладен.

Ухили ми се и се намести до мен.

     Не мина много време, когато ни събудиха за работа. Думите му ме човъркаха през целият ден, не за яденето, а за края на света. Запитах се какво бях направила аз и какво щях да оставя, ако наистина утре беше последният ни ден.

     Стоях облегната на перилата на една от терасите и мислех по този въпрос в обедната почивка. Не ми даваше мира как пред нас нямаше друга алтернатива, качени по тези Кораби – последните места, на които съществуваше живот. Исках да вярвам, отчаяно много, че все още имаше някаква надежда, че всичко бе обратимо. Не ми се умираше, бях на двайсет и седем, по дяволите.

     И после коремът ме прониза. Почувствах физическа болка, когато си помислих, че и той щеше да умре, рано или късно. Аз нямаше да мога да го защитя, Кулое нямаше как да се спаси, ако земята се отвореше и пропаднехме в някой процеп. Очите ми се навлажниха при тези мисли.

 

     Работехме до късно, а после се насъбрахме покрай Стената, бяхме като пингвини покрай скалист ръб.

- Добър вечер – Кулое се прибра от работа след мен, поздрави ме на японски и се срина на дюшека.

- Добре ли мина? – целунах го по челото, той изпръхтя.

- Да, чудесно. Единият лост се счупи, клапанът се отвори, изразходвахме осем единици енергия, докато успеят да го затворят. Някакви новини за дъжда?

- Не – поклатих глава, той се понамести и метнах одеялото върху него, пъхайки се отдолу. – Светът няма да си отиде от наводнение.

- Направо ме успокои  - измърмори той. – Закъснях за вечеря, нали?

- И аз закъснях, пуснаха ме късно.

- Поне като ще се мре – завъртя се на една страна – да не е на празен стомах.

- Какво ти се яде? – подпрях се на лакът. Той беше затворил очи, на се усмихна.

- Пица – каза. – Умирам за пица. Италианска, с хрупкава коричка, домати, три вида сирене, салам и гъби.

- Аз искам пържени картофи – казах на свой ред. – Чисти, без сирене, но от домашно приготвените, зачервени и хрупкави.

- И зелена салата.

- И салата – съгласих се.

Тук отдавна не ни даваха свежи зеленчуци, замразяваха ги, за да издържат по- дълго.

- Искам рамен – на свой ред поде Кулое и се протегна. – И черен ориз. И суши, боже, от кога не съм ял суши...

- Като стана осмо ниво, ще поискам да ни приготвят в кухнята.

Той се разсмя и ме погледна.

- До тогава дъждът може да навали достатъчно, за да образува езера. Ще си наловим риба, може и октоподи.

- Те живеят в океана – вдигнах вежда.

- Не мисля, че ще подбират.

- Сериозно, как може да ядеш такова нещо... Те са страшни.

- Даже са дружелюбни – възрази ми той.

Охраната мина покрай нас, огледах се за знаци, но всичко си беше както обикновено.

- Още по- зле – изтъкнах. – Ядеш беззащитно същество.

- А ти не ядеш ли телешко?

Признавам, затвори ми устата.

- Ако имах избор, щях да стана веган.

- Ако имах избор, щях да стана нинджа – рече и пак затвори очи. – И да отрежа главите на копеленцата, които ни докараха до тук.

- Много глави ще ти се наложи да режеш – отвърнах и легнах от лявата му страна.

- Лека нощ, Карен – каза ми, когато лампите изгаснаха.

Набутах се по- плътно до стената за да му осигуря място, пръстите ми опряха грапавата й повърхност.

- Лека нощ, Кулое.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-16
прочитания: 60
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход