StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,128
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,990
   Коментари: 307,868
   Точки: 2,632,945
   Съобщения: 136,267
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,753

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (11)

     Зимите в Кораба бяха особено трудни, а тази щеше да е тежка.

     За да не закъсаме в снеговете, трябваше да изразходваме повече енергия. Въпреки това подсилените гуми се плъзгаха по леда и буксуваха, случваше се генераторите да спрат и да останем на тъмно.

     Стените бяха изолирани в сърцевината си с пресован картон и дърво между двата пласта метал, обаче както и да го погледнеш, ние бяхме метален кошер, движещ се без друго отопление. Ако не успеехме да произведем достатъчно енергия и се наложеше да спрем, щяхме да се превърнем от инкубатор в хладилник.

     Първата седмица на декември най- силните мъже от всички рангове бяха извикани за ръчно задвижване. Седяха на пейки и бутаха лостове, някои бяха прави, сред тях имаше и жени. Нас не ни взеха само защото бяхме слаби физически, а неговата ръка нямаше да му позволи да върти ръчките с достатъчна сила.

 

- Какво ще правим?

Бяхме се свили до Стената, най- сетне успях да събера за втори спален чувал, стояхме облегнати един до друг и моят използвахме за сядане и да покрием краката си, с неговият се бяхме завили като в палатка.

- Имали сме тежки зими, ще се оправим.

- Извикаха хора да движат ръчно колелата, ако заседнем...

- Няма да заседнем – настоях.

- Как може да си толкова сигурна? – погледна ме той, и в този поглед можех да прочета тревога. Той се страхуваше.

- Не съм – прошепнах. – но не смея да мисля за другото.

     Нощта настъпи, можех да чуя пъшканията на зъзнещите от студ хора около нас. И на мен ми беше студено, но имах него да ме топли, а тежките спални чували ни затискаха и запазваха част от топлината ни.

     Някои хора нямаха този късмет. Намираха ги премръзнали по ъглите, болничното крило се изпълни с болни, от горе се принудиха да пуснат безплатни завивки, за да не изразходват лекарствата. На следващият пазар се появиха печки, термофори, никой нямаше пари да си ги купи.

- Краката ми са на лед – проговори Кулое, беше облегнал глава на рамото ми, показа пръст изпод завивката да си почеше носа и скри ръка обратно.

Придърпах дюшека още по- плътно и го подпъхнах под нас.

     Някои използваха найлони за изолация, други нелегално бяха вкарали дебели стени от картон, на които спяха,  хартията ни беше кът и не ни позволяваха достъп до нея.

     Бяхме се скупчили като пилци в кокошарник, в който беше влязла лисица, обявиха оранжев код, забраниха ползването на баните по- често от веднъж на седмица, освен за сутрешно миене, за да не хабим вода. Дори аз не смеех да призная, че подобна зима не бяхме виждали скоро.

     Гледах пребледнялото му лице, изгубилите цвета си плътни устни, искаше ми се да му дам обещание, което не зависеше от мен. В историята бяха отбелязвани много случаи на по- малки Кораби, спрели и не могли да продължат нататък, замръзнали в някоя от по- студените зими.

     Крепеше ни единствено мисълта, че ние бяхме гигант, имахме ресурси повече от другите, щяхме да се справим защото и преди го бяхме правили.

- За какво мислиш, тогава? – попита ме, извърнах се леко към него, виждах краят на носа му, устата и брадичката под черната коса.

- Какво? – попитах.

- Замислена си. Напоследък все си някъде другаде. Опитвах се да те разбера, но е направо невъзможно. Това ме изяжда отвътре.

    Не можех да повярвам. Той се опитваше да ме разгадае?

- Не знам нищо за теб – продължи. – Аз ти разказах за сестра ми, но ти никога не си ми говорила за семейството си, за миналото си. Каза единствено, че си живяла в общежития с някакви хора, преди да дойдеш тук. И че не си правила секс от четири години.

     Бях се свила на мястото си. Не помръдвах.

- Наистина си загадка за мен, Карен. Избра си име, което аз ти измислих, не знам каква музика си харесвала, дори кой е любимият ти цвят.

- Нима това ще промени нещо? – погледнах го. – Отношението ни един към друг е важно, а не по какви заведения съм ходила някога, когато света все още съществуваше.

- Всяко нещо е от значение.

- Не – възразих. – Аз бях друг човек, занимавах се с неща, които повече няма да се случат. Какво значение има какво съм правила преди?

- Има значение факта, че го криеш.

     Стоях безмълвно и наистина не знаех какво да кажа. Той изглеждаше засегнат от факта, че увъртах.

     Кулое беше интересен човек, сложен, с изключително заплетен характер и същевременно семпли нужди, решения. Имаше добър нрав и беше всеотдаен, но можеше да ти съсипе живота, ако го настъпиш накриво. Все още не знаех дали това между нас беше трайно, той не се задържаше на едно място дълго време, нямах право да имам големи очаквания.

- Нямам семейство – започнах тихо и се увих още по- плътно в чувала.

- Никакво? – веднага попита той. – Осиновена ли си била?

- Не – рекох. – Просто цял живот съм била сама. Поех живота в ръцете си и продължих напред.

- Разкажи ми.

- Не искам...

- Карен – понечи да спори.

- Какво значение има? – обърах се вече и го изгледах от упор. – Някакви хора, които са съществували в миналото ми.

- Ти ги оставяш там - отвърна ми кротко.

     Идваше ми да крещя и да чупя. Той нищо не знаеше. Не, че имаше причина да бъда ядосана всъщност, всичко беше безлично и сиво, от началото до края.

- Не съм била близка с тях. С майка ми и баща ми – започнах отново, когато се успокоих. – Никога не сме намирали общ език. Баща ми отказваше да  бъде баща, а когато го правеше – да ме кара на лекции или да прояви загриженост – натякваше ми го. Предполагам, че не е бил лош човек, просто е съжалявал, че съм се родила. Майка ми...

Поех си въздух и продължих.

- Майка ми винаги е била скромна и прагматична. Не одобряваше, че имах по- смели идеи за живота, че не се развивах според плановете й. Аз от своя страна никога не се държах с нея като с майка, никога и не я нарекох така, чувствах се отблъсната и не се опитах да се сближим, защото защитавах принципите и гордостта си. Напуснах дома им втората година, след като записах колеж. Намерих доходна работа в една фирма като търговски представител, работата беше тежка, но плащаха чудесни пари, изнесох се, наех си квартира и вече нямах нужда да ме издържат. Не излизах много по заведения, защото работех, дълго време нямах и приятел.
После заминах, случи се войната, чухме се няколко пъти от тогава... Три пъти. Качих се на Кораба, тук съм вече три години. През ноември станаха три. Това е.

 

    Кулое мълчеше. Явно се опитваше да асимилира всичко чуто. Осъзнах, че може би току що бях сринала мнението му за себе си. Той беше научен да уважава семейството си, без значение как се държат с него.

- Значи нямаш дори един хубав спомен с тях?

- Не знам, не живея със спомените. Майка ми беше праволинейна, жертваше всичко за скъпоценният й ред, рядко изразяваше емоции. Баща ми беше неудачник, изкарваше си това в семейството, все спореше, заяждаше се... Аз не съм като тях. Напуснах ги.

     Кулое не казваше нищо, не можех да видя лицето му заради воалът от коса.

- И в живота нямах много приятели, във връзките – нищо особено. Разчитала съм на себе си. Не съм имала животни, защото нямах възможност да отглеждам такива в апартамент.

     Бях на път да започна да бълвам змии и гущери по адрес на семейството, което не бях имала, когато Кулое се размърда под завивката. Първо помислих, че щеше да се извърне от мен. Но когато преметна ръка през раменете ми, това ме стъписа.

- Преживяла си всичко сама, Карен. Не се опитвай да се извиняваш. Когато те видях онзи ден, честно, изплаших се от теб. Увереността, която лъхаше от теб, презрението, нежеланието да имаш нещо общо с околният свят...

- Аз...                                                  

    Заекнах, не знаех какво да кажа. Радвах се, че респектирах околните, но нима това бях аз? Студена безсърдечна жена, внушаваща презрение? Не такова мнение имах за себе си.

- Аз също съм самостоятелен, Карен, тревожех се за близките си, това е единствената причина, която ме спираше. Не обичам задръжки, обвързаности, някой да се е вкопчил в мен и да ме спира. Тези неща ме подлудяват.

Седях и го гледах.

- С теб имаме много общи неща, загубен рокаджия такъв.

Той се засмя и дръпна чувалът над главите ни. Очевидно щяхме да прекараме нощта в седнало положение.

- Какво мислиш ще стане утре? – реших да изпусна въпроса, който ме гнетеше.

- В какъв смисъл?

- Утре, в перспектива.

- Не знам – поклати глава. – Каквото и да е, ще го посрещнем.

- Ако нещо се случи – започнах – искам да оцелееш. Никакви саможертви от тук нататък.

- Знаеш, че това няма да стане – прекъсна ме по средата на изречението.

- Аз съм по- висок ранг, Кулое – извърнах се към него и го принудих да ме погледне. – Имам по- големи шансове от теб. Искам да се грижиш  за себе си. Още от началото трябваше да те науча да гледаш себе си.

- Да ме научиш? – прихна той и ме стъписа. – Мислиш си, че не съм живял до сега, че не познавам света и хората такива, каквито са днес? Че все още не разбирам порядките на това място? За идиот ли ме мислиш?

- Понякога – скръцнах със зъби, и той се усмихна накриво.

- Искаш неща, които няма да се случат. Не съм отборен играч, но не обръщам гръб на хората, които са ми помогнали.

     В този момент лампите изгаснаха и сякаш с това разговорът приключи.

- Искаш да  те изоставя и да се спасявам сам – чух го да казва, и гласът му ми прозвуча зловещо в пълният мрак. – За това ние презираме белите и страним от тях, вашите мъже нямат проблем да предадат жените си в момент на опасност. Доверието и величието, силата и гордостта, те са само по екшъните.

- Току що обиди мъжете на цяла една раса – изтъкнах.

- Те сами обиждат себе си с поведението си. Ние си имаме код, принципи. Искаш ако утре Корабът „потъне”, да си намеря спасителна лодка и да те изоставя? Това ли е?

- Искам да не потънеш, опитвайки се да намериш лодка за мен – сопнах се на умностите му.

- През войната в Пасифик през 1882 американците нападнали наше укрепление, във войската ни имало петдесет и три налични войници, единият от тях била жена.

- Това какво общо...

- Вашите обкръжили взвода ни, били тройно повече, не сме имали шанс да оцелеем. Но всички мъже направили кръг около нея за да я защитят. Тя умряла последна, опръскана в кръвта на събратята си. Била е студентка във факултета Дайчи Окинава, двайсет и седем годишна.

Трепнах, когато изрече това.

- Казвала се е Канае Фуджико, и до днес я считаме за една от най- отличилите се войни на Япония. Биела се е до последно.

Мълчах, не знаех какво да кажа.

- Ние не изоставяме жените си, приятелите си и братята си по оръжие. Тези, които го направят са страхливци и нямат място между нас. Ти показа страх много пъти, откакто съм тук, но действа в моя полза въпреки това. Сега е мой ред.

- Твой ред? – рекох най- сетне. – Това да не ти е някаква глупава игра? Да не мислиш, че се състезаваме за точки?

- Тишина, там долу! – провикна се охраната от терасите, и аз прехапах устни.

- Никой не говори да залягаш и да се криеш – казах през шепот. – Но армията няма нужда от мъртви войници.

- Нито от такива, които да красят предните редици.

     Седях и се цупех в мрака, той беше непоправим инат. Може би в някои моменти това бе полезно качество, но желанието му за изява го превръщаше в самоубиец в моменти като онзи, когато се конфронтира с охраната заради мен. Беше си чист късмет тогава, не, по- скоро чудо, че не го убиха.

     Кулое обаче явно считаше това за стимул. Държеше се все по- смело и арогантно. Рискувайки да направи онази китара можеше да свърши в карцера или да му счупят още нещо. Той или имаше подход и тренинг, за които аз не знаех нищо, или просто изкарваше нечовешки късмет всеки път.

- Забранявам ти да правиш глупости – рекох и усетих как той се разтресе от смях до мен.

- Звучиш абсурдно.

- Ще те завържа в котелното и ще те оставя там, докато не се вразумиш – заплаших.

- Може и да ми хареса – каза.

- Ти не си много с всичкият си.

- Така е, но това не е в твоя услуга, Карен.

     За първи път, откакто го познавах, усетих заплаха. Не можех да му въздействам повече, той беше станал неконтролируем. Ранговете за него не означаваха нищо. Проявяваше благоразумие да свежда глава пред охраната и онези с по- висок ранг, но не се страхуваше от тях. Нито от мен. Кулое знаеше, че не бих направила нищо, с което да му навредя, можеше спокойно да се обърне срещу мен във всеки един момент.

- Да не те вбесих? – чух го да казва, нямаше нужда да го виждам за да знам, че се хилеше.

- Изобщо не си.

- Сигурна ли си?

Усетих как ръката му се смъква от раменете ми, в следващият момент можех да я почувствам по вътрешността на бедрото си.

- Сигурна ли си, лотосче?

После каза нещо на японски, което не разбрах.

- Наречи ме така още веднъж, и ще ти разбия зъбите.

     Кулое не отрази грубостта ми. Изведнъж без да го очаквам ме подхвана с две ръце, извъртя ме и ме сложи на коленете си. Ахнах от изненада.

- Подценяваш противника, Карен, много лесно можеш да бъдеш обезвредена по този начин.

- Охраната ще ни спипа, да не си превъртял? – прошепнах, усещах дъхът му срещу моя в тъмното.

Все още ме държеше, бях изненадана от силата, с която използва лявата си ръка.

- Да им го начукам на охраната.

     Още преди да успея да възразя повдигна горнището ми и свали ципа на дънките, намествайки се между краката ми. Почувствах хлад по гърба, въпреки завивките все още да бяха върху нас. Стана ми още по- студено когато той свали и останалото от мен, но температурата ми мигновено се покачи, когато усетих тялото му да се отърква в моето.

    Той не говореше, взимаше това, от което имаше нужда. Притаяваше дъхът си за да не ни чуят но знаех, че му се искаше обратното, да покаже на всички, че той водеше, да го направи публично.

     А после заспахме един до друг, сключили този негласен съюз помежду ни.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-11
прочитания: 55
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход