StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,171
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,990
   Коментари: 308,096
   Точки: 2,633,649
   Съобщения: 134,038
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,755

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (10)

     Изминаха три месеца. Кулое свали гипса, ръката му беше заприличала на скелет, на кльощав паяк, живял в някой тъмен ъгъл. Трябваше да се научи да я ползва отново, да движи пръстите си, да възобнови атрофиралите мускули. Побиваха ме тръпки, гледайки сините сухожилия, опънати върху костите му.

     На Кораба нямаше свестен масажист, за това аз извършвах физиотерапията. От болничното ни казаха по час масажиране на ден, но искрено се съмнявах, че правехме нещата както си му беше редът.

     Седяхме на дюшекът ми, той бе изпънал лявата ръка пред мен и аз прокарвах пръсти по безчувствената му длан за да раздвижа кръвта му. От месеците обездвижване ръката бе станала синя, имаше кръвонасядания, изглеждаше асиметрична, съпоставена с другата.

- Четох, че ако се боксираш, кръвообращението се подобрява, мускулите заякват. Ще отида да размажа на оня физиономията.

- Той е мъртъв – припомних му.

- Защо това трябва да ме спира?

     Пренебрегнах цинизмът му и развъртях китката, нещо изпука и той рязко се дръпна.

- Всичко ще се намести – успокоих го. – Въпрос на време е.

- Не знам, Карен, имам чувството, че никога няма да я движа както преди.

- Три месеца и половина беше в гипс, не очаквай магически резултат.

     Разтривах ръката му със специален унгвент, който затопляше и отпускаше мускулите. Първо със студено, после с топло, по посоката на артериалната кръв. Накрая сложих превръзка, повече да се забелязва, отколото да придържа, не искахме някой да го блъсне или да го емнат на работа от първия ден.     

     За тези три месеци косата му бе израснала невероятно много. Сега късата част, която преди преполовяваше лицето му, стигаше до ръба на долната челюст, отзад вече минаваше раменете му с пет сантиметра. Изглеждаше още по- хубав с дълга коса.

     Кулое седеше на дюшека ми отляво, както винаги, беше се смръщил. Тъкмо ми разказа за човек от сектора, в който работеше, който се заяждал с всички, преди обяд започнал да му прави забележки как да въвежда данните.

    Лицето му беше почти страшно. Когато изпитваше неприязън, веждите му се сключваха, едва забележима браздичка се появяваше между тях. Не присвиваше очи, гледаше те от упор, ноздрите на съвършено правият нос се разтваряха леко, горната устна потрепваше в гримаса на отвратеност. За миг можеше да те накара да се почувстваш безличен и нищожен.

- Майната му, Кулое, тези са като хлебарките, противни и безполезни. След някой и друг ден ще си намери друга цел за тормозене.

Той вдигна глава да ме погледне през косата, паднала в очите му.

- Ако не го убия преди това. Искам да му забия писалката във врата!

- Я стига – подпрях се и седнах до него. – Сериозно ли му отдаваш такова значение?

- Не съм знаел как да извеждам датата след последната колона – продължаваше той. – Редовете ми не били подравнени. Липсвали кавички...

- Другият път му изпиши доклада на японски.

Кулое прихна и вдигна ръка пред устата си.

     Изумително беше как излъчващите ярост очи се променяха за по- малко от секунда, за която осъзнаваше казаното. Усмихна ми се, имаше невероятна усмивка, съзерцавах го и се чувствах като идиот, че не можех да спра.

- Ти ме променяш – изрекох, преди да успея да се осъзная. Нещо в моето замръзнало, отдавна безразлично сърце, потрепна.

     Кулое ме гледаше, опитваше се да проникне под фасадата и по изражението му съдех, че успяваше. Изучаваше ме, искаше да разбере дали наистина изпитвам нещо към него, или това е моментно залитване, резултат от съвършената му външност и сложен характер.

- И как чувстваш промяната? – поиска да узнае.

- Разклащаш основите ми – отвърнах тихо. – Караш ме да се чувствам уязвима.

- Може би трябва да си тръгна – каза замислено и посегна да хване ръката ми, промушвайки пръстите си между моите.

- Не – рекох. – Трябваше да те науча да си безмилостен и твърд, вместо това ти позволих да ме огънеш.

- Да си позволяваш да чувстваш в един вече мъртъв свят не е слабост – каза ми. – Напротив.

- Така ли? – погледнах го. – Ако утре те заплашат, бих направила каквото поискат, за да си в безопасност. Как клякането пред врага ни е сила?

Той отвори уста, но не каза нищо, за това продължих.

- Ако времето беше различно...

- Пак би казала същото – прекъсна ме той, все още държейки ръката ми. – Щеше да се появи пречката, че живеем на различни континенти или работим различни професии, че ти си бяла, а аз съм японец. Щеше да има разрив на култури, съревнование, конфронтиране между семействата ни, вярата, навиците... Винаги ще се намери някакво извинение. В моя свят или искаш нещо и работиш, за да го постигнеш, или си казваш, че си слаб и просто не ти стиска. Ти какво искаш, Карен?

Очите му срещнаха моите, изпитах страх, който ме разтърси.

     Какво исках? От години никой не ме беше питал какво искам аз. Никой не ми беше давал правото на избор как да продължа, какво да правя с живота си.

     Пръстите ми се свиха и задържаха ръката му, прехапах устни и реших да рискувам.

- Искам да останеш – казах му. – Без значение дали изпитвам слабост заради теб, заедно сме по- силни.

- Само това ли е? – подсмихна се цинично.

- Имам нужда то теб.

- И? – наклони се леко към мен, ъгълчетата на устните му се извиха нагоре. Защо ме тормозеше по този начин?

- И мисля, че започвам да изпитвам нещо към теб – предадох се.

Кулое се ухили, сякаш спечелил някакъв двубой, накара ме да се почувствам глупаво.

- Защо си мислиш, че като го кажеш, ще изглеждаш по- слаба? Пуста женска гордост.

- Я, кой го каза – засегнах се. – Скачаш да се биеш с охраната и си докарваш фрактура на ръката, но ми се цупиш когато се опитвам да се погрижа за крайника ти! – промених края на изречението, понеже той беше започнал да се смее.

- Нямам нищо против да се погрижиш... за крайника ми – рече двусмислено.

- Така си и помислих.

     Не знаех накъде отиваха нещата с него. При нормални обстоятелства едва ли бихме се запознали, едва ли бихме дори говорили един с друг. Той беше прав, едни такива вменени порядки ни спираха да бъдем себе си. Бяла не можеше да бъде с черен, или с жълт, християнин не можеше да се обвърже с атеист. Кучетата и котките се мразеха по презумпция.

- Научи ме – казах изведнъж и той леко се смръщи.

- Мисля, че това ти вече много добре го владееш.

- Не – прекъснах самодоволната му реч. – Научи ме на японски.

     Сега вече наистина го стъписах. Кулое седеше и ме гледаше, сякаш се бях преобразила в циклоп.

- Искаш какво? – попита ме.

- Искам да ме научиш на езика си.

- Мисля, че английският ми е добър, защо ти е да...

- Просто опровергавам някои митове. Хайде – кимнах. – И без това имаме цялото време на света.

     Той ме гледа няколко мига, сякаш преценяваше менталното ми здраве. Кимна кратко и по навик опипа лявата с ръка.

- Нямам на какво да пиша – каза ми. – В японският има две писмености, които се обединяват – катакана и хирагана, те са опростени. Главната ни писменост се казва канджи, нейният опростен вариант включва задължителни 3500 символа.

Очите ми се разшириха.

- Няма как да те науча на тях, без да ги тренираш.

- Научи ме да го говоря.

     В един момент си помислих, че ако научех езика му, можехме да си говорим без никой да ни разбира. Тук имаше много малко японци или такива, които го разбираха.

- Защо изведнъж прояви интерес към езика ми?

По някаква причина това му се стори забавно.       

- Тук отдавна не се е случвало нищо, което да привлече вниманието ми за по-дълго от минута. Ти си... интересен.

Това го накара да се ухили широко.

     Не беше никак трудно да предразположиш един мъж. Някой и друг комплимент, заинтересованост относно същността и интересите му, пола на маргарити...

     Стига въпросният мъж да не беше някой, към когото внезапно и необмислено си започнала да имаш чувства. Тогава от рационална и силна жена се превръщаш в неадекватно момиченце с готовността да жертваш кредити, добро име, ранг, вечеря, легло, а сега и националност и език.

      Какво ти става, Карен, започваш да превърташ.

    

     Гледах го, той беше болезнено хубав. Зад заразителната усмивка имаше нещо тъмно, зад похотливите му коментари – сдържаност. Въобще честно казано не ми дремеше за езика му или какво ядяха, исках да разбера него. А това означаваше да проуча целият му свят, за да знам как мисли.

    Това се превърна в задача номер едно за мен. Тук нямаше с какво да се занимаваш, когато не работиш и не лежиш като умрял след като си стоял прав единайсет часа и си обработвал машинни части. Нямаше видео игри, кафенета или приятели, с които да излезеш на кафе. Нямаше бира, футбол, концерти, смартфони, енгри бърдс, туитър, модни списания...Сякаш се бяхме върнали много назад във времето.

     При липсата на друго занимание, тези нови емоции направо ме разтърсиха. В живота ми не бе настъпвала промяна от години а ето, че сега дори имах желание (най- вече заради него) да изучавам чужд език.

- Хей – видях ръката му, която размахваше пред лицето ми. – Марс вика Карен. Какво ти става, къде се отнесе? Напоследък си много замислена.

- Не – възразих. – Не съм.

Кулое наклони глава подигравателно и усмивката му ме обезоръжи.

- Познавам те, какво има?

     Да му кажа, че изведнъж уравновесената и сериозна аз се бях променила заради него? А какво, ако утре му омръзнех и решеше да си намери друго занимание, друго развлечение?

     Изведнъж помръкнах. Не можех да го знам със сигурност. Не можех да очаквам цял живот да е до мен, само защото бях споделила леглото и вечерята си с него. Той беше твърде свободомислещ, за да се навърта около мен, сякаш беше мое куче. Веднъж започнеше ли да изкачва нивата, аз вероятно щях да остана в сянката му.

- Карен? – чух го като отдалече.

- Нищо – тръснах глава. – Ще ме научиш ли на японски, или не?

     Първо започнахме с прости фрази. Кулое не си губеше времето да ме учи на граматиката, връщаше се от работа и ме поздравяваше на японски, говореше ми дори да не го разбирах и ми обясняваше с жестове. Бях трагична картинка.

- Нищо ли не запомни? – гледаше ме и вдигна ръце. – Това са десет числа, Карен.

Поклатих глава.

- Не съм сигурна, че въобще ще се науча.

 Кулое въздъхна и седна до мен.

- Ако имахме музика, щеше да стане много по- лесно. С музиката се учи лесно. Или анимета.

- Да – рекох. – Не съм се видиотила толкова, та да гледам рисувани момиченца с розови коси.

    Няколко дни той се правеше, че нищо не се случва. Когато започнах да подозирам, че работи зад гърба ми, той ме извика на една от терасите на подниво 3. Направо зяпнах, като видях какво беше направил там.

     Всичко на кораба беше от метал, изцяло. Съответно всичко бе покрито с ръжда. На едно място, обаче, няколко дъски бяха подпъхнати в арматурата за да не хлопа, докато охраната минаваше да инспектира. Кулое бе закрепил в хоризонтално положение една от тях и намерил къси пирончета и корда от работата си. Още не можех да повярвам на очите си, той беше направил китарен гриф!

     Разбира се, че не се чуваше като истинска китара, но хората вече се бяха насъбрали и гледаха устройството, смаяни не по малко от мен.

- Ти ли направи това? – Дебелия Джо разбута хората, той и бандата му бяха наобиколили дъската с кордата. Кулое кимна, леко притеснен от изражението на негъра.

- Доведете го тук – изкомандва.

     Под уплашеният ми поглед, трима чернокожи излязоха и изпроводиха Кулое до самоделното съоръжение.

- Свири – заповяда му Джо.

    И той засвири. Първо некадърно и с грешки, пръстите му трепереха.

     Но после стана уверен, ръката му се движеше все по- бързо. Чуваше се тих звън, като жужене. Опита да използва и другата, но стисна зъби и я дръпна рязко. Улових мелодия. Не можех да повярвам на това, което виждах! И чувах.

     Хората се насъбраха и започнаха да ръкопляскат, тогава един от охранителите ни разбута.

- Какво става тук? – викна. Сетне осъзна случващото се, очите му се смръщиха.

- Това да не ви е оркестър? Слизайте си по нивата!

Понечи да извади дъската от държачите, с които бе прикрепена, когато Джо излезе насреща му.

- Няма да пипаш китарата.

    Устните му, горната обрасла с черен мъх се сви презрително. Растите му се полюшваха чак до лактите, тениската със слънце може да очертаваше кокалестото му тяло, но очите му бяха като на обладан.

    Малко по малко хората заставаха зад Джо и изведнъж охраната се оказа малцинство, те пристъпваха към него.

- Разкарай се! – викна някой.

- Да, чупката! Китарата си е наша!

- Само да си я пипнал...

- Хлапето има право да направи каквото иска от боклуците в склада!

- Върви да целуваш задниците на шефовете!

  

     Не можех да повярвам. Не бях виждала такова обединение от войната насам. Хората заставаха един до друг, пазейки ценностите си.

- Момче – Джо се обърна с ниският си грачещ глас към Кулое, който все още стоеше сякаш го бяха ударили с пиано по главата. – Ще ни изсвириш ли нещо?  И гледай да не е Металика.

Хората се разсмяха.

     Тогава и там Кулое положи основата на нещо, което аз никога не бих могла да предизвикам – бунт и обединение, които не предизвикаха жертви.

     Терасата бе отворена по принуда за всички, не само тези от трето ниво нагоре. Хората можеха да се качват там за да слушат онези, които свиреха или се опитваха да свирят. Няколко дни по-късно Джо изнамери от някъде стар дървен съд, подобен на купа. Някой донесе лепило, направиха тяло на китарата, донесоха и други материали и терасата се превърна в сборище на хора, които в опита си да оцелеят, бяха създали общност по между си. Никой, дори шефовете не дойдоха да развалят импровизираният ни клуб. Седяхме горе и фалшивото дрънкане ни изпълваше със скрита надежда. Досега нямах представа, но сега знаех, че в живота ми се бе появил ангел. Започвах да треперя при мисълта, че можех да го загубя.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-08
прочитания: 56
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход