StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,167
   Потребители: 12,338
   Автори: 3,989
   Коментари: 308,160
   Точки: 2,633,739
   Съобщения: 134,824
   Лексикони: 4,481
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кулое (1)

     Гледах хората около мен и си мислех, дали пък нямаше да ни сполети природно бедствие? Някаква жена се препъваше вляво, явно ставите й не държаха, двама мъже я гледаха и чакаха да рухне за да й вземат и малкото, което има, вдясно от тях имаше група с неустановен произход, такива идваха и си отиваха за няколко дни. Бяха четирима мургави мъже, всичките ниски и облечени в прокъсани якета, оглеждаха се като да търсеха плячка.
Но чернокосото хлапе наистина съжалих. Охраната го мъкнеше буквално като чувал с картофи, той се спъваше, сигурно целите му ходила бяха натъртени.

     Корабът майка, така наричаха това място. Дори да не беше истински кораб, просто няколко етажна машина от стомана, която пъплеше бавно през унищоженият футуристичен пейзаж и пасажерите й плячкосваха, а където намереха и прибираха такива като чернокосия, пак приличаше на извънземно тяло.

     Клановете днес си имаха такива „кораби”, по- силните, всъщност. Слабите се разделяха и се приобщаваха, така се събирахме в отделните Кораби и преживявахме. Е, някои от нас.

     Охранителят, онзи дебелият с провисналия корем и все същата зелена униформа влачеше момчето сграбчил едри вериги, увити около китките му. Така връзваха новите, не сваляха оковите им поне две седмици, само ги разхлабваха с халка по средата, за да могат да работят.

Дебелия дойде почти до средата на кръга от хора и изблъска чернокосият, който се строполи съвсем в краката ми, веригите му издрънчаха на земята, предизвиквайки погледите на другите.

      Беше току що заловен така като го гледах, и дрехите му не бяха съвсем адекватни, от парти ли го бяха прибрали? Носеше черен кожен панталон и остри обувки, някакъв готик мрежест топ в черно и червено, подобни аксесоари по ръцете, черен лак за нокти. Когато се извърна на земята можех да видя грим по лицето му, много и тежък, сякаш идваше от хелоуин забава. Косата му беше също доста странна картинка, спусната пред лицето, разрошена на тила, черна и права.

- Мърдай, боклук! – охраната го изрита в корема и той се сви на две. – Заемаш пътеката!

Не можеше да се защити, ръцете му бяха вързани с китките една към друга, можеше само да ги държи свити пред лицето си. И аз бях минала от там, всички нови бяха.

     Той не издаде и звук, но виждах агонията, изписана по лицето му, уплахата. Не можеше да разбере езика, на който този едър мъж го нагрубяваше, охранителят беше грамаден в сравнение с него, той искаше просто всичко да спре.

     Момчето беше азиатец, доколкото можех да различа чертите му под гримасата на ужас и многото грим, беше блед и слаб, с типичният по- широк нос в основата си, издължени очи и скосена челюст. Не изглеждаше на повече от трийсет.

     Въздъхнах, излязох напред, наведох се и хванах веригите му, издърпвайки го от ходовата част, преди дебелият да беше започнал да раздава ритници отново. Той се задърпа без да осъзнава какво става, използвах сила за да го изместя от пътеката и го извлачих до Северната стена.

     Северната стена, това бе желано място за много от посетителите на Кораба. Желязната издрана сива стена, споена с големи грозни болтове вляво от пътеката за долното ниво, където много от нас спяха. Беше си далавера да си намериш място до Стената, имаше и такива, които спяха където намерят, биеха ги или крадяха нещата им, ние до Стената бяхме подсигурени, имаше къде да облегнем гръб, щом се свечери.

     Издърпах чернокосият до сами постелята от спален чувал и завивка, които имах, тези метър и половина бяха личното ми леговище, и хвърлих поглед към охраната да не би да се върне.

- Хей – рекох и приседнах на спалния чувал. – Как ти е името? Не се издавай, чуваш ли, ще те довършат още преди да си се усетил. Трябва да бъдеш твърд. Трябва да...

Както седеше от ляво на мен, той се сви на земята и започна да плаче. Затворих уста насред изречението и въздъхнах, лошо начало.

- Хайде стига – рекох и некадърно го потупах по гърба, той бе скрил лице в шепите си, предвид че нямаше в каква друга позиция да държи ръцете си, и се наклони облягайки се на крака ми като куче.

     Не можех да му бъда съпричастна, не и колкото на него му се искаше. С това му поведение щяха да го убият още на третия ден. Охраната не толерираше слабаци, смилаше ги от бой буквално докато спрат да дишат, а този тук нямаше и много за бой по него, можех да преброя ребрата му под каквото и да се наричаше черното нещо, което беше облякъл.

     Явно имаше някаква гордост, защото се изправи и се опита да възвърне нормалното си дишане.

- Име имаш ли си?

Някой премина покрай нас и той се сви инстинктивно.

- Хей, как да те наричам? – потупах го по рамото, чернокосият ми хвърли бърз поглед и измърмори нещо неразбираемо.

     Не знаех езика им, бях чувала някоя и друга реплика по филмите някога, не можех и да бъда сигурна какъв е точно, азиатските държави не бяха една и две. Ако не разбираше какво му говореше охраната нямаше нищо чудно, че го биеха.

- Кулое – каза след малко. - Казвам се Кулое.

     Женско име, но не се изненадах. Тук никой не минаваше с името си, най- малкото защото всеки гледаше да не издава истинската си самоличност – колкото по- малко знаеха за теб, толкова по- малка вреда можеха да ти нанесат. От друга гледна точка, избирането на ново име беше показност, всички искаха да изпъкват с името си, да е гръмко и запомнящо се. Той май не искаше такова нещо.

     Стоеше до мен превил гръб като да очакваше да го нападнат с тояги, свил ръце пред гъдите си, след малко ме погледна и отгатнах какво си мислеше.

- Не мога да ги сваля аз – казах. – От охраната ще ги махнат след седмица или две. Ако се държиш добре, до една и половина най- скоро.

Разбира се, че новината не му хареса, но нямаше какво да се направи по въпроса, такава бе политиката тук, всички я спазваха.

     Сега пътувахме на север, поне така казаха от горните нива преди около седмица, по пътя се срещаха всякакви, отцепници, бунтовници, терористи и такива, търсещи свой кораб, от всякаква раса, пол и възраст. Рядко намираха деца, но и това се случваше.

     Отсреща, точно срещу нас потокът от хора не спираше, сега беше натоварената част от деня и Корпусът бе пълен. Всичко беше от метал, вляво стълбишето за подниво 2, вдясно за терасите, от които надзирателите гледаха и се отиваше на подниво 3 и нива 3 и 4. Гледах как хората се привлачват като мравки, очукани и кретащи, имаше и някои в по- добро състояние, те бяха с по- висок чин.

- Ще ти кажа няколко неща, които могат да ти спасят живота – заговорих, гледайки пред себе си и прибрах крака до тялото си, в далечният ъгъл двама се караха за едно от местата запане. – Не спори с охраната. Никога. Никой не спори с тях, не им противоречи.

Не последва отговор, за това продължих.

- По никакъв повод не слизаш на поднивата, не се качваш на горните етажи, там са шефовете и доверените им, никой освен тях не стъпва горе. Ясно ли е?

     Може би говорех на Стената, той седеше и бе привел глава, черната коса скриваше очите му, но можех да видя носът, устните и брадичката му, имаше нещо характерно в тях, дори да трепереше от страх можех да видя как бе стиснал устни от яд, че се отнасяха така с него.

- Не просиш храна – добавих тихо. – Или каквото и да е.

- Не съществувам – каза ниско, усетих как гласът му трепери от отчаяние и гняв.

- В началото е така – казах. – После, когато се издигнеш, това престава.

Не знам дали вярваше, че щеше да стигне до този момент, гледах окованите му във вериги ръце, сигурно сега се питаше как бе стигнал до тук.

     Нищо от това не бе понятно за новите в началото, мислиш си, че си попаднал в ада и това е някакво наказание отгоре, че няма да можеш да издържиш и ден в този затвор.

     Аз бях трето ниво, бях някой. Имах къде да спя и какво да ям, дори можех да избирам между три вида храна, имах положение. Не бях като тези от пето и шесто ниво, голямата работа, на тях никой не смееше да им каже нищо, освен онези от седмо. А самите шефове бяха десето ниво.

     А аз бях някой. Плащаха ми за работата, можех да си позволя разни неща, като да речем да платя за информация: на къде пътувахме, нещо ново подочува ли се. Можех да имам слуга или подчинен, стига да можех да се справя с такъв.

     Можех да си купя и часовник. Изключително важно бе да знаем времето на Кораба, не точните часове, а определените за работа, храна и събиране за преброяване, ако някой не се явеше на работа, много лошо му се пишеше.

     Като стана дума за време, седем и половина наближаваше и хората се размърдаха. В седем и половина раздаваха вечерята. Аз също станах на крака.

- Къде отиваш? – Кулое вдигна очи към мен, най- сетне след часове на скованост бе проявил признаци на живот.

- Да взема храна, стой тук и ме чакай.

- Чакай – той посегна към мен и видях как нещо живна в погледа му, нещо напомнящо страх. – Не ходи... Не ме оставяй.

- Трябва да отида да взема дневната дажба, ако не го направя някой ще ме изпревари... Ядем по веднъж на ден.

- Не ме оставяй сам – повтори и би се изправил да ме спре, но окован нямаше как дори да се подпре за да стане.

- Никой няма да дойде, нищо няма да ти направят. В множеството дори няма да те забележат.

- Не ме оставяй...

- За бога, я се стегни – спонах се и тръгнах към стълбите за кухнята.

     Когато се върнах първоначално си помислих, че беше изчезнал, после го видях свил се толкова назад до стената и багажът ми, че се бе слял с тях, беше незначителен и малък. Никой тук не би го отразил, но той не го разбираше, всеки гледаше собствената си работа, имаше много такива наоколо, които се тревожеха за тяхното си положение, не за него.

     Върнах се до спалният си чувал и седнах по средата, той беше отишъл толкова накрая, че между нас можеше да седне още един човек.

- Вземи – казах и му подадох подобен на хотдог сандвич в дълъг бял хляб и сух пълнеж от месо и някакво сирене. – Вечеря.

Гледайки ме недоверчиво, чернокосият се премести към мен и вдигна и двете си ръце за да вземе храната, оглеждаше я сякаш я изучаваше.

- Няма по- добро – рекох и отхапах от безвкусният сандвич. – За толкова пари – толкова.

- Какво означава това? – попита, все още не беше опитал и хапка.

- За определените ми кредити за деня мога да си позволя толкова – рекох, издърпвайки се чак до Стената за да се облегна. – Делено на две.

Той ме гледаше и осъзна казаното от мен.

- Защо?

- Трябва да се яде – отвърнах.

- Защо правиш това за мен?

- Все някой трябва да го направи – рекох и продължих да дъвча.

     Тук нямаше правила кой да се грижи за новите, те сами трябваше да си приобщят. Някои ги прибираха, други с повече хъс сами се внедряваха във вече създадени групи, никой не беше длъжен да поеме отговорноста за тях.

     Кулое нямаше представа от подобна йерархия, щеше да се провали и да бъде изоставенм, ако някой не му подадеше ръка. Такива умираха, отритнати от обществото ни, или пазачите ги убиваха в гнева си. Някога и на мен ми помогнаха, сега просто беше мой ред да върна жеста.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-05-16
прочитания: 80
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход