StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 159,633
   Потребители: 12,297
   Автори: 3,975
   Коментари: 300,826
   Точки: 2,634,714
   Съобщения: 150,454
   Лексикони: 4,470
   Снимки: 10,802

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кукерско либе

 

I.

 

Първите петли още не бяха запели, когато Албена стана и се разшета из къщата. Изтупа губера на миндера, премете около огнището, изхвърли пепелта от снощи и донесе дърва да запали огън, та да затопли къщата. Беше рано още да прави попара за мъжа си Илия и малкия Манолчо, техния син. Затуй излезе на двора и с една лопата почна да почиства снега, който беше натрупал през нощта.

Скоро слънцето взе да се показва зад балкана и да събужда хората от селото. Петлите започнаха да кукуригат зад оградите, а овцете в плевните блееха гладни. Потна и уморена от многото работа, която беше свършила рано рано, Албена остави лопатата пред вратника и влезе вътре вкъщи. Пребърса челото си със забрадката и седна на столчето до огнището, където огънят гореше тъй сладко, че ѝ идваше да се свие на килимчето на пода и да заспи.

Но се боеше да затвори очите си. Пак щеше да го види. Той пак щеше да дохожда в съня ѝ, както правеше всяка вечер. Беше като зла орисия да се среща с него всеки път, щом се оставеше на умората да я победи и да я отведе в света на сънищата. Там я чакаше той. Онзи кукер. Носеше страшната си маска и само очите му се виждаха зад кожите, които сякаш бяха одрани от самия дявол. Винаги щом Албена заспиваше през последните няколко седмици, виждаше образа на кукера пред себе си. В главата ѝ кънтеше звука на чановете, които той носеше на кръста си. И вместо с тях да гонеше злите духове, той сякаш ги сбираше край себе си и идваше да плаши Албена.

- Прокълната ли съм, майко? - попита тя веднъж свекърва си, която я обичаше като своя дъщеря, щото нейната родна майка се беше споминала преди много години.

- Не говори тъй, чедо! - смъмри я свекървата. - Ще значи нещо тоз сън, ама и аз не знам какво.

- Страх ме е всеки пък щом си легна до Илия вечер. Дори да ме прегръща докато заспивам, знам, че онзи кукер пак ще ме чака, за да ме плаши.

- Не го мисли толкоз – рече свекървата. - Ако спреш да се плашиш, той сам ще си замине.

Като разбра, че свекървата не разбира страховете ѝ, Албена спря да говори за кукера, който сънуваше всяка вечер. Почна сама да носи това бреме, което ѝ тежеше повече от воденичен камък. Ала не знаеше какво да стори. Ходи да се моли в черквата и в делник, и в празник. Правеше питка и скриваше по някой грош от Илия, които после носеше пред олтара на Богородичка, за да я закриля и да прогони онзи страшен образ от сънищата ѝ. Но нищо не помогна. Дори поста до Рождество, който спазваше толкоз стриктно не пречисти душата ѝ от страховете и сънищата ѝ от кукера.

 

Тъй умислена я завари Илия край огнището, че чак се боеше да я доближи, за да не я уплаши. Ама като направи още една-две крачки към нея, дюшемето изскърца и Албена подскочи от мястото си с разтуптяно сърце.

- Ох, стресна ме, Илийчо!

- Беше се замислила нещо – доближи се той и я прегърна. - Нещо мъчи ли те?

- А, не. Само съм малко уморена, че не можах да спя добре. Затуй станах рано, че и пътеката на двора съм изчистила от снега.

- Попара направила ли си?

- Сега ще стопля млякото и ще ти направя. Че и Манолчо като се събуди и той ще иска.

Илия наблюдаваше невестата си как търчи насам-натам, докато му приготвяше закуската. Бледа му се струваше. Черните ѝ очи бяха влажни и сякаш щеше да се разреве всеки момент. Но предположи, че може да е щото не се е наспала. Затуй и не я пита нищо повече. Предполагаше, че ако нещо ѝ тежи на душата ще му каже.

След като нахрани мъжа си и тригодишния Манолчо, Албена реши да отиде да види свекърва си. Че жената беше на възраст и вече ѝ беше трудно да се оправя сама в къщата, дето живееше накрая на селото. Затуй младата булка хвана момченцето си за ръка и тръгна по заледените пътища. Отвсякъде се чуваше весела глъчка на деца, които си играеха в снега. Каруци оставяха дирята си по белия пух, натрупал по улиците. А студът хапеше бузите и напомняше, че скоро не ще си отиде.

В къщата на свекървата беше топло и ухаеше на варена юфка. Манолчо се хвърли да прегръща баба си и веднага искаше да опита от нейната закуска.

- Че нали вкъщи яде бе, Манолчо?! - смееше се майка му.

- А, нека да яде, че голям да порасте – радваше се баба му.

- Искаш ли да ти свърша някоя работа, майко? - попита Албена.

- Само може малко вода да ми донесеш от кладенеца, чедо. Че толкоз е заледено вънка, пък аз с тез болни крака за никъде не съм.

Албена остави детето при баба му и излезе с една кофа за вода навън. Внимаваше с всяка крачка, която правеше върху заледената пътека на двора. Стигна до кладенеца, дето деляха няколко къщи наоколо и взе да вади вода от него. Когато беше готова, тръгна пак по обратния път. Но изведнъж се подхлъзна на леда и загуби равновесие. Изтърва кофата и водата се разля. Албена падна по гръб и усети, че си удари главата. Както гледаше към синьото небе над себе си, затвори очи и изгуби съзнание.

Той ѝ се яви. Не беше като видение на ангел, а на дявол. Подскачаше към нея и хлопките му издаваха кънтящ звук, който отекваше дълбоко в душата на Албена. Тя се опитваше да извърне поглед от него, но накъдето и да се обърнеше, виждаше страшната маска с големи зъби, остри рога, оскубаните от някое пиле пера и блестящите мъниста, обсипани по одраната козя кожа. А очите, които я гледаха зад страшния кукерски костюм бяха сини като небето, което видя преди да изпадне в безсъзнание. Само от тях не се боеше. Само те я успокояваха по някакъв начин.

- Махни се! Остави ме! - викаше на кукера пред себе си Албена.

- Защо? - плътен мъжки глас се открои на фона на звука от чановете.

- Защото ме е страх от тебе!

- Че аз за невеста съм дошъл да те взема.

Албена изтръпна. Почна да трепери и да усеща как сърцето ѝ бие като полудяло. Страхът толкова много я беше завладял, че тя тръгна да бяга на където ѝ видят очите. Бяга, бяга, а накрая се спъна и падна. Удари си главата и всичко потъна в пълен мрак.

 

- Мама умряла ли е? - питаше Манолчо баща си, когато доктора си отиде от къщата.

- Не. Просто е заспала – обясни Илия на детето.

- А кога ще се събуди?

- Когато си почине достатъчно.

Но минаха два-три дни, а Албена още не отваряше очите си. Лежеше в леглото до огнището на свекървата с наложени компреси по главата и тялото, ала не даваше никакъв признак, че скоро ще дойде в съзнание. Илия се прибираше вечер със сина си в къщата им, а на сутринта пак идваше да види дали жена му не се е събудила.

- Още не е – казваше му старицата. - Първата нощ я чувах да говори насън, а сега вече никакъв звук не издава. Затуй и проверявам от време на време дали диша, че да знам поне, че още е жива.

През ума на свекървата не веднъж мина мисълта за съня на Албена. Ядосваше се на себе си, че не е обърнала повече внимание на кукера, за който тя ѝ е говорила. Ако знаеше, че ще означава нещо толкова лошо, щеше да я заведе при някоя знахарка, та да ѝ побае, да ѝ даде да изпие билкова отвара, че да прогони злото, надвиснало над нея. Но беше вече късно. Лошото се беше случило и сега само молитвите можеха да помогнат на младата невеста да отвори очи. Затуй свекървата не угасваше кандилото, дето гореше пред иконата на Богородица с Младенеца на ръце. Когато Илия и Манолчо си отиваха, тя се кръстеше пред светицата и почваше тихо да реди молби към нея да спаси Албена.

 

Месинговите звънци лееха своята мистична мелодия. Чановете хлопаха тъй силно, сякаш можеха да вдигнат и мъртвец от гроба. Тоз звук накара Албена да отвори очите си. Беше замаяна и мислеше, че още спи. Чуваше този звук, който гонеше злите сили. Но вместо да я успокояваше, той я плашеше. Сърцето ѝ трепереше. Не разбра първо къде се намира. Надигна се бавно и от челото ѝ изпадна компреса, който свекървата ѝ беше сложила. Звънът отекваше в цялото ѝ тяло. Не беше сън. Вече беше сигурна, че го чува наистина. Олюля се на краката си, но успя да запази равновесие. Тръгна към вратата и я отвори рязко.

На двора имаше десетина кукери. Бяха облечени в различни костюми, с големи страшни маски, от които стърчаха рога, белееха се големи зъби и наоколо миришеше на животински кожи. Те подскачаха на място и всяко тяхно движение караше хлопките, окачени по телата им да звънят още по-силно.

Албена се огледа ужасена. Сякаш не само насън, но и наяве бяха започнали да я преследват кукери. Тогава погледът ѝ се прикова към един от танцуващите мъже в кукерски костюм. Позна очите му. Бяха сини като небето и я гледаха тъй, сякаш я познаваха. Който и да се криеше зад онази голяма и страшна маска, не отделяше вниманието си от слабата невеста, която се чувстваше разголена пред онзи дързък поглед. Беше той. Кукерът от съня ѝ!

- Мамо! - изкрещя Манолчо. - Мама се е събудила!

Албена опита да се осъзнае и потърси с очи детето си. Момченцето притича към нея от другия край на двора и се хвърли в обятията ѝ. Тя го притисна силно към себе си и заплака. След малко се доближи и Илия, подпирайки майка си, за да не падне. Прегърна булката си и се радваше да я види отново на крака.

- Като че ли е трябвало кукерите да дойдат да играят у нас, че да прогонят злото, дето беше увиснало над тебе – каза той на жена си, надвиквайки се с пеещите чанове.

- Ами тъй ще е - усмихваше се свекървата. - Нали затуй е тоз празник – да се прогонят злите сили от земите ни.

Кукерите спряха своя танц и изведнъж настана тишина. Старицата им поднесе каквото беше подготвила за тях. Не беше много, но от сърце. Благодари им, че са дошли и до нейната къща, а след това ги изпрати. Албена ги наблюдаваше, докато се придвижваха към вратника. И точно преди да излязат от двора, кукерът със сините очи се обърна. Погледна за последно младата невеста и си отиде.

Тази нощ сънят с кукера не споходи Албена.

 

II.

 

Преди пладне Албена си облече вълнения елек, стегна забрадката на главата си и излезе от къщата. Тръгна бавно към селската черква. Внимаваше къде стъпва, че я беше страх да не се подхлъзне пак някъде и да падне. Не беше сигурна дали този път ще се събуди отново.

Скоро стигна до храма. Прекръсти се три пъти преди да влезе и прекрачи прага. Черквата беше пуста. Даже попа го нямаше, а само старата клисарка стоеше пред олтара и почистваше свещниците. Албена отиде до иконата на Богородица. Прекръсти се и я целуна със сълзи в очите. Беше дошла да ѝ благодари. Благодарна ѝ беше, че я е опазила жива и че я е избавила от кукера, който дохождаше да мъчи съня ѝ. Реши да поседне за малко на скамейката и да се отдаде на блажената тишина, дето цареше в черквата.

След малко се чуха стъпки. Някой влизаше в храма. Дали от любопитство или подтикната от нещо друго, но Албена извърна главата си, за да види кой идваше. Беше мъж. Първо не можа да види лицето му, заради бялата светлина лееща се зад него. Но след още някоя крачка, той се беше доближил достатъчно, за да го огледа. Очите му я стъписаха. Бяха сини като небето.

- Стояне?! - прошепна невестата. - Ти ли си туй?

- Аз съм, Албено – плътен мъжки глас се извиси в тихата черква.

- Кога си дошъл в село?

- Преди два дена.

Не вярваща на очите си, Албена не можеше да спре да го гледа. Той постоя малко прав пред нея, пък после реши да поседне на скамейката.

- Мислех, че си умрял – с треперещ глас му каза Албена.

- Да бях умрял, по-добре щеше да е. Нямаше да видя поне, че си нечия невеста вече.

- Ти замина за София преди толкоз много време. Не се върна от там четири години. - От очите на Албена почнаха да се леят сълзи, бистри като роса. - Писах ти безброй писма, ти на никое не отговори.

Той отмести погледа си от нея и се взря в олтара. Клисарката беше приключила с работата си и куцукайки се отправяше към стаичката си. Тишина. Той пак погледна към Албена. Тя не спираше да плаче и сякаш още не можеше да повярва, че стои до него.

- Вчера ти беше онзи кукер, дето ме гледаше, нали? - попита го.

- Аз бях. Имах сън. Женски глас ми каза, че ако оздравея, ще трябва да бъда кукер поне веднъж. И не в София или на друго място, а в мойто родно село.

Помълчаха, пък накрая Стоян почна да разказва на Албена всичко, дето му се беше случило. Преди четири години се беше разболял и падна на легло, но никой тукашен лекар не можеше да каже какво му е. Сирак беше останал от малък Стоян, само вуйчо си имаше. Та старият реши да отидат в София, че да види дали не могат там да излекуват момчето му. От един, та на друг лекар ходиха, но никой не разбираше каква е таз болест. Накрая вуйчото продаде всичко що имаше и замина по чужбина със Стоян. Тамошните болници бяха по-добри и лекарите им знаеха повече неща. Разбраха каква смъртоносна опасност в увиснала над момчето, та веднага започнаха да го лекуват. Много време трябваше да мине, та да оздравее Стоян.

Точно като се оправи, вуйчо му се спомина. Уморен беше от толкоз притеснения. Поне умря щастлив, че момчето е вече здраво. Пари нямаше Стоян, та да прибере вуйчо си и да го погребе на българска земя. Сам остана на света. На работа се хвана, че да може да скъта малко пари, за да се прибере в родината си. И като успя да се върне в България, реши, че е време да направи онуй, дето женския глас му беше продумал в съня.

- Що не ме потърси? - попита го Албена.

- Потърсих те. Ама разбрах, че вече си нечия булка. А толкоз ми се кле, че ще ме чакаш!

- Чаках те! - извика в лицето му Албена. - Чаках те, ама татко каза, че си умрял. Той ме накара да се оженим с Илия.

Стоян млъкна. В очите му заблестяха сълзи. Толкоз много му се искаше да прегърне Албена. Тя беше неговото либе. От малки все заедно бяха. Кълняха се един на друг, че кат пораснат ще се оженят. Хълма край селото си бяха харесали, че дом да си построят там. Ама таз пуста болест, дето застигна момчето, обърка всичките им планове.

- Обичаш ли го? - попита тихо Стоян.

Албена не каза нищо. Сведе поглед към скута си. Стоян понечи да докосне ръката ѝ. Тя трепереше. Албена бързо се отдръпна.

- Грешно е туй, Стояне! - изсъска му тя. - Вече не съм мома. И дете си имам.

Албена стана от скамейката. Оправи си престилката и мина покрай Стоян. Погледна го за последно и тръгна към вратата на черквата.

- Още една вечер съм тука и отивам в София – каза ѝ той.

Тя се престори, че не го е чула. Прекръсти се на излизане от черквата и тръгна към дома си.

 

Разсеяна беше Албена и не спираше да мисли за Стоян. Не можеше да прости на баща си таз лъжа, че нейния любим е умрял. Грях ѝ беше, че обвиняваше стареца за всичко, макар той да беше вече покойник. Но за миг си представи какъв живот щеше да има, ако го беше дочакала. Заради любовта си към него беше готова да го чака и сто години.

- Албено, добре ли си? - питаше я Илия. - Още ходиш кат замаяна.

- Добре съм, Илийчо – усмихваше се тя. - Мисля си за туй какво нещастие щеше да бъде, ако бях умряла при онуй падане. С малко дете на ръце щях да те оставя.

- Не ги мисли тез работи – смъмри я Илия. - Жива и здрава си. Детето без майка си не може.

- Ами без баща си? - попита го тя.

За миг Илия замълча. Не знаеше какви неща се въртят в главата на жена му. Пък накрая отговори:

- И без баща си не може, но майката е по-скъпа. - Тъкмо се канеше да излезе навънка, когато се спря до вратата. Обърна се пак към Албена. - Разбра ли, че оня Стоян се е върнал в село? Нали за негова булка те гласяха едно време?

- Тъй ли? - погледна го тя. - Мислех, че е умрял.

- По-добре тъй продължавай да мислиш – каза ѝ Илия и излезе на двора.

 

Цял следобед Албена предеше вълна с хурката и вретеното до огнището. Гледаше Манолчо как си играе с едно дървено конче, а къщата ухаеше на супата, която вреше в котлето. Питаше се Албена защо Богородица е решила да разтърси по тоз начин живота ѝ. Тя тъкмо вече беше свикнала да е жена на Илия и да гледа малкото им момченце. Даже можеше да се каже, че е доволна от това, че не е останала стара мома. И тъкмо, когато беше започнала да забравя за Стоян и за всички обещания, които си бяха давали с него преди болестта, той пак се завърна.

- Изпитание ли е туй, Богородичке? - попита на глас Албена. Детето я погледна с почуда. Тя му се усмихна. - Играй си, сине, играй си – и продължи да преде, докато слънцето не се скри зад балкана.

Таз вечер Албена не можа да заспи. Не беше заради страха, че ще сънува кукера, защото той си беше отишъл. А дори и да бе дошъл отново, нямаше да я уплаши. Знаеше вече кой е той. Въртя се под чергите, но не я свърташе на едно място. Боеше се, че ще събуди Илия и затуй стана. Погледна към спящия до прозореца Манолчо. Взе си едно одеяло и отиде да седне на миндера. Вгледа се към пълната луна навън, която беше толкова ярка, че караше вечерта да блести.

Страх я беше. Нещата, които минаваха през ума ѝ не бяха хубави и не отиваха на една омъжена жена. Семейство имаше, за което да мисли, а тя все за Стоян мислеше, откакто го видя. Сякаш беше готова на най-голямото безразсъдство, стига той да ѝ даде някакъв знак.

И знакът дойде.

Още сутринта, когато хвърляше пепелта от огнището, Албена чу някой да свири с уста. Издаваше звук като на някой славей, кацнал на дървото пред къщата. Огледа се и видя зад оградата Стоян. Уплаши се. Ако Илия го видеше тука, голяма беля щеше да стане. Стоян ѝ направи знак, че ще я чака зад къщата. Албена захвърли лопатката с пепелта в снега и тръгна към задния двор.

- Какво правиш тука, Стояне? - попита го тя през оградата, щом той я доближи.

- Исках да те видя. Довечера си заминавам от тука.

- Знам. Вчера ми каза.

- Албено, - Стоян замълча, сякаш не знаеше дали да продължи с това, което беше намислил да каже – ела с мене.

- Луд ли си? Дете имам!

- И детето вземи. Аз ще го гледам. В София никой няма да знае, че не е от мене.

И двамата замлъкнаха. Гледаха се в очите, без дори да премигнат. Албена опря ръката си на телената ограда. Стоян вдигна своята и докосна пръстите ѝ през мрежата. Усмихна ѝ се. Тя му отвърна на усмивката.

- Обичам те, Албено. Дори да си чужда жена, пак си оставаш мойто либе.

- Сънувах, че един кукер ме иска за своя невеста.

- Ще бъдеш ли кукерско либе?

Тя не каза нищо. Свали ръката си от оградата.

- Довечера ще те чакам пред черквата. В осем ще тръгне колата за града, откъдето ще хванем влака за София.

Албена не продума и дума. Нещо стисна гърлото ѝ, сякаш я душеше. Обърна се към къщата и тръгна, без да се обръща повече към Стоян. А той стоя зад оградата, докато тя не се скри от погледа му. И чак тогава си замина.

 

По обяд заваля сняг. Снежинките се спускаха от небето и полягваха спокойно по земята, покривите на къщите и плевните, покриваха с бяло одеяло полята, където житните семена спяха своя зимен сън.

- Отивам в кръчмата. На Бай Иван му се родила щерка, че иска да почерпи – каза Илия на жена си.

- Отивай. Аз ще преда тука на топло.

- Ще гледам довечера рано да си дойда – целуна я по устните той. - Ама като знам колко сладка е Ивановата ракийка... - засмя се гръмко и излезе от къщата.

Щом вратата се затръшна, Албена си пое дълбоко дъх. Погледна към сина си, който си играеше на пода, осветен от пламъците на огъня в огнището. Остави хурката и вретеното до стената. Стана от мястото си и се доближи до прозореца, за да се увери, че Илия е излязъл. После отиде в одаята, дето спеше цялото семейство. Отвори гардероба и извади една бохча. Разстели я на пода и почна да сгъва малко свои и на детето дрехи в нея. После направи вързоп и го скри пак в гардероба. Сърцето ѝ биеше в гърдите като лудо. Сякаш кукерски чинари се блъскаха в слабото ѝ тяло. Очите ѝ се пълнеха със сълзи и искаше да заплаче. Но знаеше, че не е време за това. Беше решила да поеме тоз риск. Боеше се само Илия да не я открие. Че ще я убие, барабар със Стоян.

 

Беше се стъмнило вече, когато Илия влезе в двора. Не беше толкоз пиян, защото не пи много ракия в кръчмата. Нещо не му беше сладка тая вечер. Като че го тревожеше нещо, ама и той не можеше да разбере какво точно. Не беше много късно, може би едва минаваше осем часа, ама му направи впечатление, че в къщата никаква светлина не се виждаше. Рано беше за Албена да си е легнала. Влезе вътре и усети хлад. Огънят в огнището беше угаснал. Стените бързо бяха изстинали. Отиде в одаята, дето спяха, мислейки, че може все пак жена му и детето да са заспали. Ала не ги намери там. Къщата беше празна. Не знаеше къде може да са отишли. Видя, че гардероба е със зайнали врати. Надникна вътре и се изненада, че повечето дрехи на Албена и Манолчо са обрани.

Зави му се свят на Илия. Сякаш щеше да падне на пода и да умре на място. Сви го сърцето тъй, сякаш някой му го беше посякъл на две. Незнайно за него защо, в съзнанието му изплува името на Стоян. Помнеше много добре колко влюбена беше в него Албена, преди да се ожени за нея. Тя чакаше една година вест от Стоян, но откакто замина за София да се лекува, нищо повече не узна за него. Илия знаеше, че лесно ще я накара да го забрави като я направи много щастлива. Хубава булка беше тя и усмивката не слизаше от лицето ѝ след сватбата. А когато се роди и Манолчо, Илия реши, че вече съвсем е накарал невестата си да забрави за младежката си любов.

Но откогато Стоян се върна в селото, съмненията изяждаха душата на Илия.

- Ах, проклетнико! - изсъска през зъби Илия.

Закрачи бързо през къщата. Излезе навън и затръшна толкоз силно вратата, че прозорците чак се разтрепериха. Тръгна по заснежените улици на селото, а от дворовете на къщите се чуваше само кучейки лай. Като стигна до площада, Илия се заоглежда. Беше пусто и нямаше никой. Само пред черквата се виждаха следите от кола, която сякаш преди броени минути бе потеглила от тук.

Гневът бавно отстъпваше място на отчаянието, което се настани у душата на Илия. Очите му се наляха със сълзи. Тръгна към къщата на майка си, за да ѝ каже, че невестата му е избягала със Стоян. Не спираше да мисли за срама, който щеше да го следва до края на дните му. По-добре щеше да бъде за него да умре, отколкото да носи таз мъка.

В къщата на майка му светеше. Илия мина бавно по заснежената пътека на двора и влезе вътре на топло. Беше тихо. Той търсеше майка си из стаите и накрая влезе в нейната, защото предположи, че може да си е легнала. Посрещна го топлината от запаленото огнище. Светлината на огъня изпълваше помещението, а кандилото пред иконата на Богородица, закачена на стената, си играеше със своето пламъче.

Майка му беше заспала, увита в шарена черга. До нея беше окъпано в бледа светлина лицето на потъналия в сън Манолчо. А на стола до огнището, отпуснала глава настрани, спеше Албена. Разбуди се, щом вратата се отвори. Надигна се и видя Илия. Стана от мястото си и се доближи до него. Видя изумление в очите му. Сякаш не можеше да повярва, че я вижда тук.

- Какво ти е, Илийчо? - попита го тихо тя.

- Кога дойде тука?

- Следобед. Леля Веса дойде да ми каже, че майка е паднала на двора. Грабнах Манолчо и дойдохме веднага.

- Ами дрехите ти... що ги няма у нас?

- Тука ще остана тез дни. Трябва да се грижа за нея, че се е натъртила и не може да стане.

Илия се вгледа в очите ѝ, в които играеха светлините на огъня. Брадичката му затрепери и той заплака. Не можеше повече да сдържа сълзите си. Албена го прегърна.

- Спокойно, майка ти ще се оправи. Само трябва да полежи няколко дена.

Той я притискаше толкова силно към себе си, че сякаш не искаше никога повече да я пусне от обятията си.

 

Стоян беше чакал Албена в уречения час пред черквата. Но тя не дойде. Колата чакаше, а той все отлагаше тръгването, с надеждата, че ще я види да идва всеки момент зад ъгъла, държейки детето за ръка. Но не дойде. Стоян се качи в колата и потегли към града, откъдето да хване влака за София. Вече нищо не го върна в родното му село. Тръгна да дири щастието си по чужди земи.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-01-31
прочитания: 41
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 5 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход