Ключа от дома ти първо изхвърлих, после снимките и стотици стихове любовни, а онзи ден и подарения парфюм. Вчера изхвърлих сребърната табакера. Вещ след вещ, всеки ден по малко. Бавно и по малко за да мога да го преживея! Тях в първата купчина за изхвърляне приготвих. Втората купчина с дрехи и обувки много скъпи, цял живот за тях работих, щастие, успехи измервах ги в известни марки. Тях ще ги даря с лека ръка. А третата, о третата купчина... десетина снимки, сърце нямам да реша нито мога да ги хвърля, нито от „тежки камъни” в куфара си имам нужда. Ще взема само толкова, колкото мога да нося сама. В куфара ще сложа това което заслужавам. Два -три парцала, да крия с тях прегрешилото тяло. Ще взема с мене още от баба подарените перли, да ми напомнят , че съм нейната принцеса. И това е май, щом ще начало, друго нищо, нищо старо няма да ми трябва. А той моят куфар, пет години вече чака. Помня когато го купих един приятел каза, че не ми е нужен „Грешни пари даваш, виж колко е малък, в него побира се само кибрит, а струва колкото моята кола.” Купих го обаче, че нали беше красив и луксозен. Прибрах го в черен чувал да не се праши и изоставих го самотен върху гардероба. Не, не го изхвърлих, че нали съм Плюшкин и по навик приятели, любови с вещи ги замествах. Днес извадих го от чувала, прибрах вътре перлите и два- три парцала. А чувала натъпках с първата купчина. Нарамих чувала и към контейнерите тръгнах. Едва прекрачих прага и се скъса, разпиля вятъра снимки, счупи се парфюма, всичко се изсипа на земята, и вятъра разнесе ги. А аз събирах ли събирах в шепи стисках, ревностно със срам първо снимките събрах, да не мине някой да ги види. На връщане си мислех, дали чувала беше много изтънял, от годините овехтял, дали не беше знак от Господ, че не мога просто да изхвърли цял един живот и да забравя. А може би просто прекалено тежки са били спомените за моите плещи и сама изпуснала съм черния чувал. Втората купчина я дарих, а третата оставих тук, като паметник зловещо да напомня за мене. Взех си куфара и тръгнах, и търкаляха се колелата по паважа, трополяха все едно с военен марш града ме изпраща. Той този куфар малък като кибрит бил, а по стръмното ме задърпа напред, теглеше ме все по -бързо и не ми даде дори да се обърна за последно с родния си дом да се сбогувам. И си тръгнахме, аз и моя куфар, сами, напред, смели и обнадеждени. Само АЗ и моя КУФАР!