StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,855
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,004
   Коментари: 318,139
   Точки: 2,660,291
   Съобщения: 155,450
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,804

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кучето избира теб

     Майкъл имаше много странен сън последната нощ, участваше в някаква игра тип оцеляване, брутална и кървава. Неговият отбор печелеше, но един от противниците беше завързал младо момиче и смяташе да я изгори жива. Майк се появи навреме и я спаси, след което хвърли двамата мъже в огнена яма. Тогава се събуди задъхан и целият облян в пот. Видя, че прозорецът е отворен, отвън лъхаше жега.
     Той полежа така известно време за да се успокои, стана и затвори прозореца, след което излезе от стаята си и повлече крака по коридора, не беше наясно къде отиваше. Беше вече късно преди обяд, другите сигурно бяха в общата стая.
     Краката му сами го отведоха в стаята през една от неговата, бутна вратата и тя се отвори, почти очакваше да открие някого вътре.
     Но както и предишните пъти в изминалата почти една година, стаята на Алекс се оказа празна. Прах се трупаше по рафтовете, леглото му си стоеше неоправено от последният път, в който бе спал на него, някакви дрехи бяха разхвърляни върху стола, в единият ъгъл на тавана се бе появила паяжина.
     Може би, помисли си той, щеше да се оглежда като натирено дете цял живот. Първо чакаше семейството си, което така и не се появи, а сега чакаше вампира. Колко абсурдно глупав бе.
    
     Майкъл слезе в общата стая, Уил и Честър дрънкаха направо тук, русият се бе покачил на облегалката на дивана и двамата изпълняваха едно от солата им, кимнаха му, когато Майк влезе. Тони пак беше някъде навън с другата си банда.
- Блед си, да не си видял призрак? – извика Чаз над китарите, стъпил с единия крак на усилвателя.
- Сънувах, че убих някого – Майк ги подмина и отиде до кухнята, взе си сок и се върна, сгромолясвайки се на дивана, уморен сякаш беше пробягал километри, а сега ставаше.
- Сигурно си го е заслужил – заключи Честър и изпусна темпото, Уил победоносно завърши с драматично опъване на струните, които изстенаха високо и утихнаха.
- Как е малката? – сети се Майк.
- Все още плаче за Джери, отказва да излиза, опитвам се да я приобщя към другите деца, стои само вкъщи на компютъра и играе игри.
- Всички деца днес го правят – Уил се почеса по главата, носеше широка черна тениска на W.A.S.P. от периода им с Крис Холмс и Ранди Пайпър.
     W.A.S.P. бяха една от любимите му групи, дори веднъж бяха свирили на една сцена с Блеки, и Уил още говореше за това. Едни от динозаврите в метъл музиката, скандални, потресаващи и невероятно добри.
Никой всъщност не се беше задържал в групата от самото й начало, освен вокалиста, той гонеше всички наред, съставът й се бе менил с годините десетки пъти, за причините се носеха слухове, главно обвиняваха чепатият характер на Блеки.
     От напускането на Сарина не бе минал и месец, а феновете разправяха как тя им се била натискала и Майк за това я изгонил. Други пишеха, че след като Алекс напуснал, мястото било прокълнато и никой нямало да може да го заеме. Не липсваха и провокации от рода на взаимоотношения за пари, някои слухове намесваха дори детето на Честър.
- Чудя се дали да не я запиша на частни уроци – притесняваше се той. – Вече веднъж ме викаха, че ударила някакво хлапе заради мен.
- Остави я да си отстоява позицията – опонира му Уил. – Тя е момиче, редно е сама да може да се защитава.
- Не се е защитавала, направо е скочила да се бие – възрази светлокосият.
- Да, спомена как те е нарекло другото хлапе – хладно отбеляза той. – Заслужил си е да го ступат, друг път няма да използва думи, които не може да си представи какво значат.
- Мислиш ли, че ми дреме дали някакъв лигльо ме е обидил, не искам дъщеря ми да си изкарва лошо име – подразни се Честър. – Ейми пак ще обвини мен, че й влияя зле.
- Какво ти пука за тая чупакабра…
Честър прихна при асоциацията. Беше грубо но беше смешно.
Майк слушаше и сякаш разговорът прелиташе покрай ушите му.
     Напоследък нищо не се случваше, освен че времето минаваше. Ден след ден, уморителни и горещи дни, нижеха се безкрайо дълги до падането на нощта. Майкъл очакваше нощта, тя носеше спокойствие, уединение и хлад. И точно както утрините той не можеше да ги изтърпи.
Цяла нощ се въртеше или сънуваше кратки, неясни и тревожни сънища, от които се будеше стреснат. Чакаше с нетърпение да дойде сутринта и да слезе при момчетата, защото мразеше да е сам.
     Но когато отидеше при тях в общата стая, нямаха какво ново да си кажат, разменяха по някоя и друга дума за музика, посвирваха, преповтаряха стари парчета, говореха за Емили или отзивите в медиите, споменаваха колко е горещо. Животът му се бе превърнал в един постоянен непрекъснат кръговрат, досаден, еднакъв от сутринта до вечерта, без изглед за промяна. Не знаеше как да излезе от тази ситуация но осъзна, че животът му сега бе нищо повече от едно болезнено и безспирно чакане.
     Чакаше да стане сутрин за да се види с другите, но когато се съберяха чакаше за причина да ги остави и да се скрие за минута, да приготви закуска или да провери телефона си, за да остане сам. Чакаше следобед, който през лятото бе безкраен и дълъг, уморителен, за да се качи изтощен в стаята си на тъмно, от всички три двойни прозореца половин бе с открехнати завеси, колкото да пропуска светлина за да се вижда все пак нещо в стаята.
     Майкъл се будеше уморен и лежеше час или два, докато все пак се наканеше да се надигне, вече не стъпваше във фитнеса, почти не свиреше. Тази рутина го убиваше, а той не знаеше какво да направи, за да я промени.
     Вятърът го лъхна в лицето, беше се качил на прозореца на стаята си, босите му ходила белееха на черната рамка на прозореца. Държеше се с една ръка, с другата се бе облегнал и силно смръщен заради слънцето оглеждаше двора. Всичко навън бе толкова примамливо и живо, в клоните на смърчовете пееха птици, Уил даже намери малко гардже, паднало от гнездото си и се зае да го отгледа, вън миришеше на зеленина, топлината бе толкова отпускаща и притегателна.
     Майк понечи да се скрие обратно вътре и погледна надолу, височината от пет метра и половина го замая. Не можеше да види ясно земята,  посипана с иглички или стръковете трева, изведнъж му се прииска да се пусне и да полети надолу.
     Той отпусна тежестта си на единия крак и бързо слезе от прозореца, за миг уплашен от тези самоубийствени мисли, които не му идваха за първи път през последните месеци.
     Но после ги прие, мислеше все за падане от високо, неволно си спомни момичето, което бе загинало в Париж, после онази, която заплаши да скочи от таванското помещение след концерта им, запита какво ли са почувствали, там горе. Дали им е олекнало? Дали е станало бързо?
     Може би наистина трябваше да умре, помисли си Майкъл. Толкова много неща щяха да се случат различно без него, но вероятно момчетата щяха да имат по- добри възможности в живота, дори вампира щеше да тръгне по по- добър път. В крайна сметка нито една от промените, които се бяха случили в живота им заради него, бяха постоянни. Той опитваше и опитваше, и все нищо не се получаваше.
     Много пъти се беше питал какво ли би станало ако групата прекрати дейността си, смяташе, че просто щеше да се самоубие, щеше да стане бързо. Освен B.L.O.O.D. в живота му нямаше много неща, за които си струваше да живее. Но сега осъзна как с основание се бе страхувал, и как вече нищо нямаше смисъл за него. Не само най- добрият му приятел си беше отишъл, с него всеки шанс да свирят отново, се беше изпарил. Може би, мислеше си, бе прокълнат. От самото си раждане до смъртта си.
 
     През следващият месец Майк продължаваше опитите си с музикалните компании, навиха го на направят общ проект с друга готик група. През това време Честър се опита да запише Емили на курс по рисуване, тя беше спряла да ходи на уроците по китара, напълно погълната от тъга заради кучето й.
- Трябва да направим нещо за нея – мислеше Тони. Всъщност тримата се бяха опънали на сянка пред къщата, цимента сивееше под краката им, Майк седеше на тревата, двамата бяха заели прагчето. Водоливника се зъбеше вляво от тях, кацнал на каменният си постамент. Сега беше мъртъв, или спеше. Не даваше никакви признаци, че беше живо същество, или каквото там беше.
     Майкъл още изпитваше вина, че кучето беше умряло от нещо, намерено в техния двор, той се съгласи и започнаха преговори какво да направят за Емили, за да подобрят настроението й.
- Може да я заведем някъде, Дисниленд например, Честър да отиде на почивка с нея.
- И как това ще я разсее? – попита Уил, облегнал се на лакти назад, главата му опираше във вратата.
- Тя е дете, децата обичат лунапарковете.
- На нас почивката не ни помогна особено – припомни има Майк, Тони въздъхна.
- Колело? – предложи Уил. – От тия електрическите, много са популярни сред хлапетиите напоследък.
- Играчките няма  да заместят кучето й – тросна се Майк. – Само ще ги трупа и ще запълват апартамента.
- Ами – тръсна рамене Тони, черната му тениска с еднорог трепна, отново твърде голяма за него. – Да й купим ново куче.
Двамата го погледнаха. Това беше най- логичното предложение, което някой беше измислил до сега. Изведнъж всички останали им се сториха толкова абсурдни.
- Не е ли твърде рано? – Майк се поизправи и изтупа ръце, по дланите му бяха полепнали песъчинки. – Не е минал и месец, ще е твърде очевидно.
- Не е рано, ще се разсейва с него, най- добре ще е да вземем същата порода и да й го подарим.
- Абсурд – Уил се надигна. – Ще вземем друго куче, твърде много ще й напомня за предишното.
- Съгласен съм – Майк ги подбра да влязат и ги впрегна да съставят списък, проучвайки коя порода е най- подходяща и приятелски настроена към деца, а не на последно място и за отглеждане в апартамент.
- Пудел, кокер, болонка...
- Кифлите си гледат болонки. Или от онези малките, дето издават звуци, сякаш си ги настъпил.
Уил се разтресе от безмълвен смях и пак спусна курсорът надолу, търсейки още предложения.
- Да й купим мишка.
- А за нея трябва да й купим и котка. Чаз мрази мишки – Майк зачерта и болонките в списъка, почеркът му ставаше все по- остър и нервен върху белия лист.
- Знам, за това го казах.
- На практика всяка порода е подходяща, стига да я отгледат правилно – каза Уил, разтри врата си и отпи от бирата си, седяха и обсъждаха от часове, не бяха стигнали до никъде.
- Разбира се, вземи й вълк, ще опустоши апартамента за нула време.
     Вълкът насочи мислите на Майк към черният мъжкар, който Алекс бе домъкнал въпреки протестите му, и го беше пуснал в двора. Подсмихна се тъжно, проклетият кръвопиец беше обладал тази къща дори да го нямаше. Какво би направил той, неволно си помисли Майк?
- Хъски – каза изведнъж. – Ще й вземем хъски.
- Луд ли си? – вдигна ръце Тони. – Вземи й адска хрътка по- добре. Това са най- унищожителните и непотдатливи на обучение кучета. Ще ги изхвърлят от блока за няма и седмица.
- Хъскитата са добри към децата – почеса се Уил по носа и вдигна крак на седалката. – Към всички, на практика, ужасни пазачи са, обичат всички, дори котките.
- Такова куче има нужда от много движение, ще ги подлуди. Ще им изяде и ушите.
     На пук на здравия разум, може би воден и то мисълта „как би постъпил Алекс”, Майк придърпа лаптопа и затърси повече информация за породата.
- Това са най- „чистите” кучета – четеше той. – Не миришат като останалите породи. Произхождат от… Сибирският вълк – той извъртя очи и затвори лаптопа.
- Казах ти, това не е куче а страхотия. Отглеждат ги за впрягове. Подари едно на Емили и гледай как ще я влачи по улицата, за нула време ще я събори някъде.
     Това като че ли разубеди Майк, той продължи с проучването си цяла нощ, седейки на същото място, подвил крака под себе си. Беше последвал съвета на Уил и сега пиеше само бира, която незнайно защо имаше гаден вкус. Спомни си, че миналата година почти беше отказал пиенето. Сетне си спомни причината да започне да пие отново.
     Майкъл се протегна, беше зачеркнал още няколко породи кучета, хъскито не беше сред тях. Той вдигна глава от списъка и погледът му прекоси стаята и падна на сребърният меч на стената, лежеше си там търпеливо и чакаше нещо.
- Ти как би постъпил? – попита, подсмихна се на собствената си глупост, защото всъщност очакваше отговор. Не получи такъв.
В крайна сметка Уил го откри на сутринта заспал на дивана с чашата недопита бира пред него, на дисплея на лаптопа все още беше отворен сайта за кучета.
 
     В петък Честър дойде да свирят, те му разказаха за плана.
- Харесва ми – рече, седнал зад барабаните и опитващ да хване нещо от рътъма, Тони му се смееше. – Аз сам обмислях да вземем друго куче, само че не бях убеден дали да не изчакам. Но така и така сте го решили…
- Махай се от тук! – Тони го перна с палката по главата и го изрита от мястото си. – Аз не ти се бъркам с китарите.
- Ти се бъркаш навсякъде – възрази Уил. – Значи го решихме? Взимаме кучето и малката ще се пооправи.
- Трябва и вие да си имате деца – отбеляза светлокосият, премятайки ремъка на китарата на черепчета през рамото си. – Добре ще ви дойде.
- Ще ти се – отряза го Уил.
- Аз вече имам деца – саркастично подметна Майк, визиращ тях тримата.
     Следващите дни Майкъл обърна всички сайтове в Джърси и околността, в които пускаха обяви за кучета. Много се дублираха, за това той изгуби време да ги отмята, записваше и всъщност му доставяше удоволствие да прави проучването си и да сортира, колкото и пипкава да беше работата. Звъня на един – два  телефона, някои не вдигнаха, други казваха, че кученцата са продадени.
- По това време на годината собствениците вече с разпродали поколенията – Уил висеше на главата му, облегнат на лакти и надничащ през рамото му.
- Все едно куче трябва да е останало в цял Джърси – ядосваше се Майк.
     Беше средата на юли, логично беше, понеже собствениците заплождаха кучетата през зимата за да родят женските през пролетта. Не му се чакаше обаче до другата зима, той и чакането не бяха най- добри приятели.
- Ало, да… - Майк чак се сепна, когато някой отговори на обаждането му, повечето телефони все даваха свободно и никой не си правеше труда да върне обаждането. – Казвам се Майк, обаждам се във връзка с обявата, която сте пуснали за кученца… Да, интересувам се… Можем да ги видим днес?
     Майк се изправи и след още няколко приказки пусна телефона в джоба си и стовари ръка на гърба на Уил, подканвайки го.
- Отиваме да видим кучетата. Извикай Тони.
- Какво, сега ли?
- Не, когато се окаже, че са остарели и вече не могат да имат кученца. Сега, разбира се, вдигай си задника!

     Караха с джипа, на който бяха сменили задният прозорец, Майк беше приготвил кашонче и одеяло в багажника, Уил се беше протегнал и на двете седалки, и надничаше между Майк, който караше, и Тони, седнал отдясно.
- Скочихме в това с главата напред, не беше лоша идея първо да го обсъдим – каза.
- Обсъждаме го вече една семица, Чаз потвърди, какво повече има да…
- От кога взимаш решения на скорост? – прекъсна го Уил, Майк се пресегна и го перна насляпо, Уил се дръпна навреме.
- Ще идем да видим кучетата, като не ни харесат, можем да откажем.
 
     Отказването обаче излезе от списъка им с опции, когато пристигнаха в покрайнините, и пълен млад мъж слезе да ги посрещне от един от блоковете. Когато тримата влязоха в апартамента откриха пълен погром, причинен от шест лаещи топки, които ги връхлетяха и започнаха да ги хапят и нападат.
- Родиха се миналият месец – обяви човека. – Тези четирите са женски, единият мъжки е запазен.
- Имат ли си паспорти, всичко легално ли е? – Тони търсеше причина да дадат на заден, понеже идеята му се харесваше все по малко, едно от кутретата ръфаше крачола на панталоните му.
- Всичко е оправено, имат първа ваксина и паспорт.
     Уил и Тони не знаеха, че Майк беше говорил със собственика на хъски, разбраха това чак когато влязоха и от вратата им налетяха зъбатите чудовища, шумът, който вдигаха беше неописуем.
- Това е майката – момчето ги заведе до съседната стая, където ги пусна само да надникнат, бяла женска с черни петна си почиваше, излегнала се на пода на хладно, погледна ги тревожно, явно осъзнаваше, че бяха дошли за някое от бебетата й.
- Търсим… - Уил присви очи с измъчено изражение, не можеше да чуе нищо над скимтенето и лаенето на кученцата. – Търсим кученце за малко дете, дали няма да я напада и хапе?
- Сега им излязоха зъби, ще хапят в началото, за това им се дават играчки да си масажират венците. Но ако се притеснявате за детето, това е най- дружелюбната порода, ужасни са за пазачи.
- Как са с обучението? – Тони реши да подкрепи Уил, все още на мнение, че бяха на път да направят голяма грешка.
- Темпераментни са, но се поддават на обучение, както всички други. Много лесно се привързват и са изключително умни.
     На Майк това му стигаше, коленичи и се опита да разгледа щурналите се около него кутрета, но никое не се заседяваше повече от няколко секунди. Хапеха се, тичаха и се търкаляха, все още използващи краката си с неувереност.
- Това – посочи Майкъл най- бялото.
- Тази е женска.
- Каква е разликата в грижите? – Уил се стараеше да не мърда, за да не настъпи някое.
- Женските изискват повече грижи, като достигнат полова зрялост започват да имат цикъл… като при жените.
Майк прихна при физиономията, която Тони направи.
- Не е толкова страшно, понякога дори не си личи, че кървят. Също когато рештие да я заплождате има някои особености, но това става чак на втората година. Ако не искате поколение, можете да я кастрирате.
- За подарък е, не решаваме ние – Майк се опита да докопа едно от кученцата, което се отскубна и продължи да кръжи около него.
- Добре, огледайте ги, изберете си… Тези двете са със сини очи, мъжкият и другите две женски са с две различни.
- Майк, сигурен ли си? – наклони се към него Тони. – Това е ходещо бедствие, не куче.
- С годините се кротват – успокои го собственикът и Тони се засрами, не очакваше човекът да го чуе.
- Какво би казал Алекс? – Майк се изправи и ги погледна. – Кучето си е куче. На Емили й трябва куче.
- Каква връзка има…
- Взимаме бялото – посочи той, и момчето улови стрелкащото се като снаряд кученце и му го подаде. Майк плати, размениха си още няколко изречения, взеха паспорта и се сбогуваха.
- Какво трябваше да значи това? – вече в колата попита Тони, смръщен. – „Какво би казал Алекс”, заради Алекс ли го правим?
Майк не му отговори, излезе от пресечката и се приготви да се престрои. Уил на задната седалка се опитваше да сложи вилнеещата топка козина в кашончето, кученцето се беше кротнало, притеснено от промяната, но това трая само десетина минути. Изскочи навън и започна да снове по седалката, изучавайки.
- Човече – Тони го бутна, той въздъхна и го погледна.
- Ако Алекс беше тук, щеше да избере най- дивото куче. Той умееше да ги опитомява.
- Алекс не е тук, а ти все пак избра най- дивото и шумното. Само дето ще го подаряваме на десет годишно дете, ако не си забравил!
- Пич, успокой се – намеси се и Уил, който си играеше с кученцето и то действително бе толкова очарователно, че нямаше как да не го харесаш.
     И двете му очи бяха сини, едното наполовина кафяво, ушите му все още не се бяха изправили. Имаше тъпа муцунка и бяла шарка като кръст на челото. И завидно големи лапи, това куче щеше да стане голямо и силно.
  
     Когато на другия ден отидоха да й го подарят, Честър се преструваше, че не знае нищо, повика Емили, която си играеше в стаята си. Тя дойде при тях, не беше тъжна, което беше добър знак, смяташе Майкъл.
- Носите ли го? – Честър беше нетърпелив, досущ малко дете.
- В коридора е, сложихме го в кутия, щеше да ни изяде ушите – рече Майк, по някаква причина това го забавляваше.
   
Уил говореше нещо с нея, Честър се приближи за да й привлече вниманието.
- Миличка, Майк и момчетата имат подарък за теб.
Тя се изправи, тъкмо обясняваше на Уил какво бе нарисувано на блузката й, синьо чудовище с изпъкнали очи, което ядеше бисквитки.
     Майкъл и Тони внесоха кашончето с бебето хъски, Честър се направи на изненадан, Емили стоеше пред него и гледаше помръкнала.
- Миличка, това е кученце! – Чаз коленичи и протегна ръка, палето веднага се подаде от кашона за да го подуши.
- Не искам кученце – тя поклати глава, русите й къдрици затрепкаха покрай лицето й.
- Опа – рече Тони. – Казах ти.
- Емили, погледни го – Честър го извади и го поднесе към нея, кученцето оправдаваше всякакви представи за красота и очарователност. Беше толкова сладуресто и невинно, но тя продължаваше да се мръщи.
- Не искам друго куче, искам си Джери!
Емили се врътна и избяга в стаята си, чуха врата да се затваря.
- Подръж – той се изправи и го тикна в ръцете на Уил. – Сега ще поговоря с нея.
- Май ще се наложи да освободиш една стая за него в къщата – Тони пъхна ръце в джобовете си. – Ако не изяде стените и не събори покрива.
- Ще престанеш ли? – скара му се Уил, прегърнал палето.
     Докато тримата заедно с хъскито чакаха във всекидневната, Честър отиде при Емили, която се беше скрила в стаята си.
- Емили, това беше много грубо, не се постъпва така – той затвори вратата и пристъпи в цветната детска стая. Тя седеше на кръглото килимче до леглото си. Скри се в платнената палатка, като го видя.
- Не искам друго куче! То е грозно! Искам си Джери!
- Емили – Чаз приклекна на коляно и продължи да говори, въпреки да не я виждаше зад тъмнорозовият рехав плат. – Говорихме за това. Джери го няма, и на мен ми е мъчно за него, но той няма да се върне. Мъртвите не се връщат, колкото и да ни липсват.
- Ако взема друго куче, той ще ми се сърди!
Честър почувства тяжест в гърдите си, не искаше дъщеря му да изпитва тъга, беше все още толкова малка и невинна.
- Емили, Джери живя много щастливо с нас – той вече седна на земята, пресегна се и отметна капака на палатката. – Той би искал и ти да си щастлива. Не е твоя вината, че той яде от онова растение, опитахме всичко, за да му помогнем.
     Малката помълча, гледайки нацупено, скрила се между куклите и рисунките си, сетне изпълзя и дойде при него.
- Той ми липсва – каза, издала долната си устна напред, от кафевите й очи се затъркаляха сълзи. – Толкова много ми липсва!
- Знам, миличка – Честър я прегърна и погали косата й. – Но това кученце също е много хубаво, хайде поне да го видиш, Майк ще се обиди, ако му откажеш така.
- Добре – каза тя. – Но никога няма да обичам друго куче, като Джери.
     След пет – шест минути Честър най- накрая изведе дъщеря си и тя се съгласи да поздрави новото кученце.
- Хапе ме – тя дърпаше ръката и всеки път, когато то посягаше да си играе с нея. – Невъзпитано куче!
- То е още бебе. И Джери хапеше в началото. Сдъвка розовата ти мишка, помниш ли?
- Ако не го искаш, ще си го вземем при нас – подкачи я Тони.
- И да изяде нещо отровно – Емили прегърна хъскито за да не й го вемат. – По- безопасно е да остане тук за тази нощ.
Честър им смигна и я отведе за да подготвят легълце за мъника.
- Как ще го кръстиш? – попита я, Уил изпуфтя и си отдъхна.
- Мая. От филмчето за снежните кучета.
- Чудесно име.
- Хайде ние да се измитаме – подбра ги Тони и тримата оставиха Честър и дъщеря му с новата им лаеща придобивка.
     След няколко дни тримата дойдоха в имението, Чаз се оплака, че кучето не ги оставя да спят, виело непрекъснато и деряло дъските.
- Емили го обикна веднага – каза им той, докато тя играеше с него в коридора. – Настоява да спи с него, не го оставя дори за минута. Мисля, че спасихте положението, момчета.
- За теб, винаги.
     След още месец Мая вече беше достатъчно голяма да бъде извеждана на каишка, едното й ухо беше започнало да се изправя, очите й бяха изумително сини.
- Съжалявам, че те нарекох грозна – Емили седеше на двора до водоливника и прегръщаше хъскито, което не позволяваше да го гушкат твърде дълго и се опитваше да хапе. – Ти си най- красивото куче на света!
- Обяснявах й, че кучето трябва да пази нея, тя обаче се опитва да пази него от всичко – Честър беше влязъл вътре при тях, прозорците бяха отворени и той й хвърляше по един поглед от време на време. - Не дава на хората да го галят, следи непрекъснато къде ходи, иска през няколко дни да ходим при ветеринаря за да проверява дали не е болно.
- Всичко ще бъде наред с това куче – каза Майк.
- Да се надяваме.
- Тя наистина го обича – каза светлокосият. – Знаете ли, реших да купя къща.
- Къща? – Тони се опитваше да убие някакво чудовище на плейстейшъна, спря и остави джойстика на масата.
- С кучето няма да се сместим в апартамента, расте като гъба под дъжд. Освен това аз никога не съм живял в апартамент, купихме го с майка й, защото тя искаше.
- Винаги можете да останете тук… - започна Майк.
- Знам, и ти благодаря но не мисля, че трябва да го правим, тя има нужда от свой дом, а скоро и ти ще имаш. Малката напаст ни изяде краката на дивана, трябва да го подпирам, като седна да гледам телевизия.
Другите трима вече се смееха.
- Имам чувство, че кучето ни избра, ние нямахме голям избор – замисли се Честър. – Откакто влезе вкъщи, сякаш мястото й беше при нас.
- Странно – рече Майк. – И аз нещо такова си помислих. Даже бях по- склонен да вземем мъжкият, собственика каза, че е най- кротък.
- Не знаете ли – прекъсна го Тони – ти не избираш кучето си, то избира теб.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-05-18
прочитания: 42
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход