StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,358
   Потребители: 12,359
   Автори: 4,000
   Коментари: 319,096
   Точки: 2,663,495
   Съобщения: 149,490
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,778

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кроулистът (19)

На юг плажът на Шкорпиловци ставаше по-каменист. В морето, в непосредствена близост до брега, се съзираха масивни скали. В случай на по-силно вълнение се пораждаха немалки опасности за къпещите се. Но това беше последното нещо, за което Диди и Алфонсо мислеха в момента. Обратният път беше достатъчно дълъг и за да се приберат навреме те трябваше неотклонно да се придвижват по посока Бяла. В планът на Алфонсо влизаше да извървят целия път само по бреговата ивица. Колкото по на юг вървяха, толкова повече опустяваше плажът. Тук-там се забелязваха нудисти, търсещи пълното усамотение и максимално чистите морски води. За тях по-скалистият характер на морския ландшафт изглеждаше повече като един плюс на местността. Най-после, въпреки знойния ден, двамата наближиха северната страна на Кара борун. Тя се състоеше от множество малки фиордчета, заградена откъм сушата с много стръмни и високи брегове. Наложително беше да се слаломира в насечен релеф с нескончаеми скали, сякаш взети от научнофантастичен филм, правен на друга планета. Местността беше подходяща и за снимки на следваща серия на филма "Аватар".  Скалите напомняха на гора от огромни човешки уши. Сякаш отрязани от гигантски предшественици на хората и засадени от същество с извратена фантазия около разлятия нос. А всъщност нещо в стил - естествени Рапа Нуи. Алфонсо и Диди с мъка се провираха през тесните процепи между отделните каменни уши. Така достигнаха до една голяма плоска скала, приличаща на площадка за излитане на хеликоптер. В единия й край, най-близкият откъм морето, той посочи на Диди странно изображение от естествен характер, приличащо на скална рисунка от древността. Познаваше го отпреди, но искаше и Диди да го види, защото бе нещо наистина впечатляващо. Диди буквално ахна от изненада и възхищение, защото съзряното напомняше домино с очи, но това бяха по-скоро очите на Марсианеца /както ги беше нарекъл Алфонсо/, а не на земно същество. Гледката беше уникална. Очите личаха съвсем ясно, очертани от специфични очни кръгове със значително по-белезникав цвят,  вероятно образуван от фини частици вкаменила се морска сол и полирана отгоре от самата скала. Изумителното идваше от геометричната правилност на компонентите на тези очи, образувана по случайно стечение на обстоятелствата, а не от преднамерените действия на някакъв художник или скулптор. Съзерцаваха за известно време това природно чудо и сякаш и на двамата не им се искаше да го напуснат. Алфонсо сподели, че снимането на подобни феномени може да изложи притежателя на снимките на опасност, но когато Диди го попита, защо мисли така, той отказа да отговори. Сякаш по невидим знак, двамата прекратиха съзерцанието на скалния феномен и продължиха пътя си. Бяха стигнали до най-изпъкналата към морето точка на Кара борун и попаднаха на едно приказно девствено плажче с пясъчно морско дъно. На самия плаж беше построен и изоставен, неизвестно от кого, голям вигвам. Около тях витаеше чувството, че са попаднали на острова на Робинзон Крузо, отплувал вече обратно щастливо към родината си и оставил в памет на поколенията своето необичайно жилище. Спонтанно се хвърлиха в бисерно чистите води на това плажче, за да се охладят преди да продължат пътя си. И усетиха огромен прилив на щастие, с което този магнетичен юлски ден зареждаше всичко живо. Синевата на небето и морето се докосваха в окръжността на хоризонта и сякаш взаимно си преливаха тайнствена жива субстанция, а пълното безветрие създаваше усещане за тотална застиналост на пейзажа до границата на една мистична метафизичност. Заредени с щастие двамата излязоха на брега и седнаха на една примитивна пейка, разположена в самия вигвам. Мълчаха и двамата, но Диди сякаш не издържа и внезапно отпусна глава на рамото на Алфонсо с думите:

- Не ми се прибира. Искам да останем вечно тук.

Алфонсо прие тези думи като признае за красотата на мястото, на този ден и на това, че подобни дни никога в бъдеще не се повтарят. Ако човешкият живот е една броеница, то те са перлите в нея. На него също не му се мърдаше от това място. Аналогията между Диди и Диди Мейсън не му излизаше от ума. Но той нямаше да направи това, което предстоеше да извърши, ако тя внезапно не произнесе:

Не ми се връща при майка ми. Можеш ли да ме отведеш? Завинаги!

Алфонсо дори не се изненада от думите й. Само, почти безмълвно, каза:

Мога да те отведа завинаги. Стига наистина да го искаш. И ако не пожелаеш после да те върна обратно!

 

/следва/


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-06-11
прочитания: 35
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход