Отново сълзи пълнят очите ми и тягостна болка обсебва душата ми. Плаче ми се. Искам да излея цялата болка, която се е насъбрала в мен. Студено е. С ръце свити в шепа се опитвам да ги сгрея, но и дъхът ми е студен. Падналите в шепата сълзи замръзват и се превръщат в малки бели кристалчета. Те толкова са красиви. Приличат на теб-нали за теб са изплака ни. Гледам ги, но не ми става по-леко. Питам се кога ли ще приключи всичко? Вече нямам сили да продължавам да се боря. Писна ми. Сега като се замисля тези кристалчета могат да се окажат моят изход-те да сложат края. И защо не-нали заради теб ги изплаках. Никой няма да види червения им цвят в нощта. Тя ще ме закриля. Тя ще ме приюти. Достатъчно кристалчета има-достатъчно болка ми причини. Ето това е-изходът е намерен. Слагам края, защото повече няма смисъл да правя кристалчета от сълзи. Тези ми бяха достатъчни.