Чуваш ли как трополят капките по перваза, чуваш ли как стъпките ми се отдалечават от сърцето ти. Ехтят ли мисли в които оставаш сам, треперят ли нозете ти от тази мисъл. Дошъл е нашият край, конец и fin, нашия the end... Завинаги неразделно твоя бях, огледало и прегръдка, утеха и семейство, блуждаещ огън и стена в която винаги се забиваше като пирон. Моята душа по-крехка никога не е била, а ти търсеше земя в чийто пръст да заровиш глава, но казах си край! На където и да погледна все сълзите твои виждам, не се научи мъж да бъдеш, от полата ми да се пуснеш, сърцето ми да освободиш от тежестта си феминистка. Питаш ме сърдите ли съм ти, на дете не мога да се сърдя от теб научих какво е да си свободен, прям и непоносимо рязък дори глуповат. Молиш ме да не те оставям, лъч надежда, прекрасна моя, любов моя... Напускам те сега за да не напусна себе си след време, оставям ти всичко мое и тръгвам към началото, beginning, haut към по-доброто за мен.