StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,586
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,893
   Точки: 2,639,539
   Съобщения: 136,299
   Лексикони: 4,485
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кръвна група

            Милена и Михаил бяха семейство за пример. Разбираха се идеално, помагаха си, грижеха се за децата си и никой не чу лоша дума нито от тях, нито за тях.
            Всъщност те бяха от един град и се залюбиха веднага след като завършиха гимназия, но той отиде във военното училище, а тя замина да следва икономика. Пишеше й сдържани писма от рода на: "Здравей, другарко! Как си?... Тук всичко е нормално... Обичам те!" Тя му отвръщаше със същото. После през една от отпуските се ожениха и тя още беше студентка, когото роди първия си син Димчо. След три години се появи и Светльо. Живееха първо под наем, а после спестиха пари и си купиха апартамент. Децата им израснаха заедно и бяха като близнаци. Големият не поиска да следва и се хвана на работа в търговията, а малкият тръгна по пътя на баща си и стана военен.
            Случи се така, че Димчо и Светльо се ожениха за две приятелки, родени в една и съща година и нямаха още двадесет години. Милена и Михаил им направиха сватбите през три месеца, та да не се бъркат роднини и приятели. След това Светльо и Стефка заминаха за едно градче , близо да границата, а Димчо и Ружа останаха в жилището на Милена и Михаил. Скоро се чу, че Стефка е бременна и на Ружа й се сви сърцето. Тръгна по лекари, пи някакви билки и накрая зачена. Първо се появи внучката на Милена и Михаил, а след няколко месеца и детето на Димчо. Носеше и трите имена на дядо си. Красиво, буйно дете и все се закачаше с хората, та всички му се радваха. Колкото повече растеше Мишо Младши, толкова повече се изменяше и не приличаше на никого. У Милена се появиха съмнения, но стисна зъби и не каза нищо на никого – не искаше да създава раздори.
            Веднъж на един празник Димчо покани приятеля си Митко. Той дойде с жена си и с дъщеричката си. Всичко мина добре, Ружа шеташе наоколо и мълчеше през цялото време, а Милена беше сигурна вече за бащата на Мишо Младши. Имаше същия нос – гърбав. Съвпадаха и веждите, и брадичката. Свекървата пак нищо не каза. Не искаше да се бърка за нищо. Тя просто обичаше това дете и искаше то да е щастливо. Само Димчо нищо не подозираше.
            Минаха години. Внукът стана войник и там, в казармата им определиха кръвната група. Тогава момчето разбра, че баща му е друг и когато се уволни се скара с Димчо. Чуваха се викове от стаята, а Милена стискаше зъби и отново мълчеше. Младият Мишо трясна вратата и отиде да живее при приятелката си Сиси. После се ожениха и заминаха на работа в Гърция.
           Дълго време никой никого не търсеше и не искаше да види. Всеки беше се затворил в себе си и изживяваше случката по своему. Димчо пуфтеше и нервничеше, а Мишо стана мълчалив и все тъгуваше по родното. Един ден не издържа и поиска да се върнат в България. Сиси се съгласи, но неговото сърце беше свито. Не знаеше как ще го посрещнат като свой или като чужд.
            Времето на срещата наближаваше, а бащата и майката тръпнеха в очакване. Ружа накупи много неща и направи любимите баници, сладки и гозби, сякаш чакаше цяла рота войници.
            Димчо се замисли за живота си. Какво беше дал на тази жена? Бяха се отчуждили съвсем. Всъщност те не се обичаха като се взеха. Той работеше с нея и майка й в едно предприятие. На един Никулден – Денят на търговския работник, си пийна доста и налетя на Ружа, а после го ожениха на сила. Не си говореха, бяха все разделени и тя оставяше сама през дългите нощи. Често Милена я чуваше да плаче и не я спря когато една вечер излезе и се върна след два дни. Никой не я попита къде беше, с кого беше... После когато се роди момчето, той се радваше много. Пое го от ръцете на акушерката и сам го къпеше. Дори по цели нощи не спеше, когато му никнеше първото зъбче. Тогава малкият протягаше ръце към него, гушкаше го и толкова сладко викаше „Та-та”, че на Димчо се късаше сърцето. Той беше оня, който го подлъга да направи първата крачка в живота си и после го учеше да чете и пише. Как може сега да се откаже от него? Как може да се съмнява, че не е негов? Кой друг може да бъде? Та той му беше истинският баща, а не оня който го е създал биологически! Милият Мишо! Толкова го обичаше! Защо да го лишава от семейство, от майка, от брат му Павел?...
            Когато гостите пристигнаха, Димчо прегърна младия мъж и каза:
            - Добре, дошъл, сине!
            - О, тате! – отвърна Мишо и очите на двамата се напълниха със сълзи, които никой не искаше да спре.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-11-03
прочитания: 212
точки: 26 (виж далите точки)
коментари: 7 (виж коментарите)
препоръчано от: 9 (виж препоръчалите)

Вход