StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,111
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,521
   Точки: 2,649,699
   Съобщения: 153,585
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Компромиси

     Денят беше дълъг, изнервящо дълъг, кален и сив. Саманта бе приключила работа в офиса си, където работеше като консултант за дизайнерска къща, и вървеше към домът си, нейният и на Уил.
     Глупавата й колежка беше объркала документите и се бе наложило тя да се обади на клиентите и да понесе всичките крясъци от тяхна страна. Сетне вбесена отиде при шефката си, това не бе първата издънка от страна на колежката й. Казаха й, че нямали достатъчно профили и това било положението.
      Саманта се загърна в сивото си дълго палто и се загледа в краката си, тротоарът беше изрътен и се налагаше тя да криволичи, разминавайки се с други хора, от пробитият капчук валеше по средата на тротоара. Тя изчака един мъж да подмине и сви под козирката, за да не я навали.
Джърси, как го мразеше по това време от годината, кално, студено и мръсно, сто пъти би предпочела да живее в провинцията при родителите си, на чист въздух и спокойствие.
Но тук беше работата й, новият й дом, както и Уил. Уил за нищо на света не би напуснал Ню Джърси, това означаваше да напусне бандата, а тя беше неговият живот.
     Саманта подразнено се спря пред Starbucks и поръча през бързото гише. Сега тя беше неговият живот, разбира се, че не можеше да иска той да зареже всичко заради нея, но започна да се пита дали всъщност живота й като жена на рок звезда щеше да й понесе? Пърхането в корема, нервното състояние около сватбата и готовността да направи каквито и да било компромиси за тази връзка някак избледняваха. Сега тя живееше реалният им живот, този с него, този, който щеше да продължи и за напред.
     И не, животът на момиче на рокаджия изобщо не беше тъй забавен. Уил я водеше с него по концерти, тя получаваше вип достъп и се забавляваше с бандата, но след това идваше ежедневието – работа, бързане, справяне с домакинство и сметки сама, защото Уил беше по турнета, факта, че другите жени идваха на срещите с приятелите и съпрузите си, а тя все беше сама… А за капак идваха и злобните имейли от феновете, които някак бяха научили, че Уил вече е женен, и се бяха докопали до личният й имейл. Саманта никога не бе очаквала подобни цинизми и помия да я залеят, и то без да ги е предизвикала. Отговори на един – два язвителни коментара, след което закри имейла си и си отвори друг.
 
      Донесоха й кафето и тя плати, унесена в черните си мисли и продължи към къщи, носейки чашата в ръка. Някакъв мъж се размина с нея в този момент и я изблъска грубо, кафето се плисна и въпреки капачката опръска палтото й, онзи не спря да се извини, тя събра свободната си ръка в юмрук и се обърна след него. Не мислеше да казва нищо, но й дойде твърде много.
- Задник! – извика след него. – Гледай къде вървиш с тия два леви крака!
Щеше да се върне вкъщи, да почисти палтото си и после да си вземе дълга, отпускаща гореща вана с ароматни соли, може би и чаша вино, или две. Един масаж също щеше да й дойде добре, но Уил вероятно не си беше у дома.
     Саманта имаше чувство, че този ден не можеше да стане по- лош, тръгна към кръстовището, когато някой подвикна след нея.
- Хей, мамче!
Тя го чу отлично но за миг си позволи да си мисли, че грубиянският глас не викаше нея.
- Мамче, защо си самичка, да те придружа? Чакай, за къде бързаш…
Тя изпръхтя и забави крачка. Прииска й се Уил да беше с нея да я защити, но после си помисли, че за изтърсаци като тоя и тя бе достатъчна. Нямаше нужда от силният си и авторитетен мъж, и сама можеше да се справи.
Русата бавно се извъртя на токовете на ботушите си и се обърна.
- Точно така, пиленце, ела насам да те огледам.
     Беше възрастен мъж, подпрял се на външната маса на едно заведение за бързо хранене. Отпуснат, неугледен, с провиснал корем и противно излъчване на човек, който бе изостанал много в развитието си. Хилеше й се противно, вперил очи в нея.
- Имам тук нещо за теб, ела да го видиш.
- Така ли? – Саманта направи няколко крачки през разкаляния тротоар и застана пред него. – Какво пък би могъл да ми предложиш ти?
- Ще ти хареса, мамче…
     В момента, в който той посегна да бръкне в гащите си, Саманта се наведе и коляното й попадна в слабините му. Мъжът издаде висок виещ звук, преди да осъзнае, че тя бе сграбчила главата му и я прасна с такава сила в масата, че дървото издрънча и накара минаващите по улицата да се заобръщат.
- Не съм ти мамче, миризлива измет – жената се отдръпна с отвращение и тръгна по пътя си, като в движение извади с два пръста мокри кърпи от дамската си чанта и избърса ръцете си.
     Хора се бяха събрали, някои снимаха, никой не се притече на помощ на мъжът, който цивреше, паднал на земята, някой набираше полицията, Саманта не отрази нито един от тях.
 
     В къщата на Честър по същото време звучеше силна музика. Емили беше разтворила вратите и пуснала отоплението, надула до дупка Korn, хъскито обикаляше напред назад и лаеше заради шума. Когато Честър се прибра се спъна във високите й кожени ботуши, зарязани пред вратата, по силната музика реши, че дъщеря му си е вкъщи, намери я пред отворения компютър във дневната, струпала някакви скици и рисунки, тактуваща си с музиката и отворила кенче бира.
- Емили… Емили! – изкрещя той, и момичето вдигна очи от монитора.
- Здравей, татко.
     Наложи се той да прекрачи през изоставените на пода дрехи, които бяха нейни, за да достигне уредбата и да намали звука. Мая го посрещна с лай, изостави дъвкането на крака на стола и се завъртя покрай празната си паничка.
     Емили се беше променила през последната година и половина. Повлияла се от музиката, която баща й правеше, тя започна да носи черно и да се гримира. Намери си компания, започна да излиза и дори да пие. Честър изключи уредбата и изрита камарата с дрехи, за да може да мине. По ниската холна маса имаше струпани празна кутия от сладолед, отворена торба с чипс и няколко огризки от ябълки.
- Какво е това? – той спра пред нея, вдигайки ръце. – Да не е паднала бомба?
Емили вдигна начернените си очи и русата й коса, кичури от които бе боядисала в ярко розово потрепна покрай лицето й.
- Не ме започвай с конското още от вратата – извъртя очи тя.
- Емили, къщата прилича на бунище – ядоса се Честър. – И защо си  надула климатика на отворени врати…
- Ще престанеш ли? – тя избута лака си за нокти и се изправи до седнало положение. – Какъв ти е проблема, та ме почваш още от вратата? Няма ли „добър вечер”, „какво прави сама цял ден”…
- Не ми минавай с тия – посочи я светлокосият. – Това, че те оставям сама не означава, че можеш да обърнеш къщата с краката нагоре.
Той се пресегна за дистанционното и спря климатика. Емили се нацупи.
     Сегашната къща на Честър нямаше нищо общо с апартамента им. Беше два етажа с таванско помещение, което си беше просторна мансарда с всички екстри. За да създаде на дъщеря си всички условия за идеален живот той не се бе стискал да купи голяма къща, и да я направи повече от луксозна. Имаше две бани на всеки етаж, гостна само за нейните приятели, отделно от главната, две кухни и цяла стая само за музика, в която имаше разположени полици с умопомрачителна колекция музикални албуми. Имаше и няколко мощни стерео уредби, телевизори, а грижата за хъскито също не оставаше по- назад.
Емили не бе лишавана от нищо и баща й сматяше, че така щеше да компенсира отсъствието на майка й.
     От една страна беше добре да я отглежда той. С баща родител момичето израстваше по- самостоятелно, Честър не искаше да направи от дъщеря си мъжкарана, но предпочиташе тя да бие другите, отколкото те да бият нея. Вече го бяха викали няколко пъти в училището заради размирици, той пренебрегваше нещата защото смяташе, че тя просто трябва да намери мястото си.
     Мястото, което заемаше в момента, обаче, започваше сериозно да го тревожи. Той събра празните опаковки от масата, а заедно с тях и недопитата бира.
- Хей – извика тя. – Това беше мое!
- Няма да пиеш, на тринайсет си.
- Сериозно ли? – тя скръсти ръце и го изгледа на инат. – Баща ми, рок звездата, който е изпил галони алкохол ще ми държи сметка за една бира?
- И за дрехите навсякъде, и за разхищенията, и за ненаписаните ти домашни…
- Защо трябва да ми скапваш кефа щом се прибереш? – тя стана и викна. Озъбеният череп на тениската й се оцъкли срещу него. – Идваш си и си изкарваш гадостите на мен, седях си и си гледах… - тя посочи компютъра, не можа да довърши, разхълца се и се свлече на дивана. Хъскито се разлая, усетило надигналият се спор.
- Емили, какво искаш от мен? – смръщи се Честър. – Позволявам ти много повече, отколкото другите родители на децата си, и пак си недоволна!
- Искам да не ми вдигаш скандали за глупости! – вече извика тя, гримът се бе разтекъл по лицето й. Мая започна да лае срещу Честър и показа зъби.
- Не може да превръщаш къщата в кочина, не живееш сама! – кипна той. – Искаш да стана от онези родители, които налагат вечерен час и държат децата си изкъсо, така ли? Искаш да ти давам по петнайсет долара на ден и да ти проверявам пощата? Каквото и да направя все не е достатъчно, какво по дяволите искаш още! – извика.
- Искам да ме разбираш – през плач извика тя. Стана и хукна към стаята си. – Искам да не се крия в стаята си като проклет затворник!
Тя избяга по коридора, чу се блъскане на врата.
Честър въздъхна и седна на един стол, усещаше, че му изпуска края. Дали с майка си тя щеше да бъде по- добре? Дали с нея щеше да споделя за всички там женски работи, за които не говореше с него, дали щеше да има по- добър живот?
     Той непрекъснато си задаваше този въпрос напоследък. Момичето трябваше да има майка, а неговият живот със сигурност й влияеше зле. Тя искаше да прилича на него, да бъде над правилата, да бъде готина. Но беше още дете, не биваше да се превръща в момичетата, които той оправяше – глупави, загубени и без всякакъв морал.
Честър стана и почисти всекидневната, остави й вечеря и отиде да си вземе душ и да си легне. На сутринта намери храната на масата, недокосната, Емили беше излязла рано, не беше оставила бележка. Раницата й беше тук, чантата, с която излизаше я нямаше, вероятно пак щеше да пропусне училище и да се събира със съмнителни хлапета.
- Какво, ако сбърках за всичко? – питаше той, посърнал, бяха се събрали в студиото в къщата да записват, но всички бяха оставили работата си за да се съсредоточат върху проблема.
- Никой не може да сбърка за абсолютно всичко – възрази Майк, гласът на разума.
- Тя вече въобще не ме зачита за нищо – сви рамене Честър, бялото горнище със сини декорации увисна на раменете му. – Позволявам й всичко, не съм я спрял да отиде където поиска, партита, рожденни дни, заведения… А тя все е недоволна от мен…
- Може би в това е проблема – Уил седеше, скръстил ръце, изглеждаше замислен и свъсен. – Не бива да я разглезваш, така тя никога няма да оцени това, което правиш за нея.
    
     Посвириха, а в почивката той слезе да потърси Алекс, откри го в общата стая, легнал на един от диваните и затворил очи, сякаш спеше.
- Какво има? – попита без да го поглежда, Чаз приближи и седна срещу него, хвана ръцете си печално и отново въздъхна.
- Помогни ми – каза му. – Какво да правя?
- Аз? – Алекс вече отвори очи и се изправи. – Мисля, че бъркаш човека.
- Каза ми, че си отгледал момиче, че си й спасил живота…
     Алекс се стегна. Беше му казал, да, но не очакваше той да започне да рови и да му го припомня.
- Нещата бяха различни – поклати мрачно глава той.
- Ти си се справил, а дори не е била твоя – настоя Честър.
     Сега вампира сведе глава, не от срам или тъга, просто може би искаше да спре напора на спомените. Още съжаляваше за това, което направи с онези хора, присядаше му, като си спомнеше.
- Тя знаеше кой съм, не ми е била дъщеря, нито аз се отнасях с нея като с такава. Осигурих й дом, където да остане, след като унищожих семейството й. Почти не се връщах там – кимаше той на себе си в нещо между примирение и отвращение към себе си. – Малика ме гледаше като убиец, дори и да ми се доверяваше. Когато стана достатъчно голяма дойде при мен и ми каза, че напуска, поиска ми разрешение, но всъщност не й пукаше какво щяха да кажа, не ми дължеше нищо. На практика бяхме непознати, които живееха заедно. Тя бе…
Тук той спра и се усмихна с ирония.
- Беше привлечена от моят свят до някаква степен, това намирах дори по- ужасно заради всичко, което бях направил. Но не ме питаше защо или как,  приемаше всичко, справяше се по свой си начин и накрая пое по пътя си.
- Въпреки всичко – светлокосият вдигна очи към него – тя е станала силен човек заради теб. Не е била жертвата, която се очаква след смъртта на родителите си.
- Да, трябва да убивам повече семейства, за да спася децата им – измърмори Алекс.
- Емили не ме слуша – каза той с огорчение. – Не знам как да общувам с нея, имам чувство, че сме на различни планети. Моля те, Алекс, ти поговори с нея.
Той замръзна.
- Напълно ли си превъртял?
- Сигурен съм, че на теб ще обърне внимание, аз се изчерпах. Провалям се като родител, не искам дъщеря ми да ме мрази, а вече не знам какво да направя! – Честър удари по коляното си. – Ти разбираш хората. Може да не ги харесваш, но знаеш как работят мозъците ни. Моля те – добави.
- По дяволите… - Алекс прокара ръка нагоре по челото и през косата си, и я отпусна с гневен жест. Беше започнал да става сантиментален заради тия човеци. Трябваше да поживее малко сам, за да спре да се превръща в идиот, който отговаря на всякакви тъпи молби. – Кога се прибира тя?
 
 
 
 
     Саманта влезе в къщата, антрето бе с настилка от бели и черни ромбове, няколко изящни лампи тип лале светнаха по стените, хвърляйки мек отблясък по гардеробът от светло дърво. Тя свали обувките си на ток, почисти ги от калта в автоматичната машинка и се наведе да ги прибере в шкафа, когато нервите й не издържаха, изкрещя и замахна, едната й обувка излетя и се удари в стената, където остави черна следа, а токът се отпра. Тя мигом съжали, защото обичаше тези обувки. Седна в отчаянието си на шкафа и започна да плаче.
     Когато Уил се върна, я намери в почти същото положение, само че в кухнята. Седеше на дъбовият плот и бе изпила няколко чаши вино, ако съдеше по премреженият й поглед. Още бе с тъмно тюркоазената блуза с висока яка и сивата си пола, с които излезе сутринта.
- Здравей, мила, как мина днес?
Беше свикнал да я поздравява така, метна коженото си яке на стола и отиде да я целуне. Липсата на отговор обаче му подсказа, че нещо не беше както трябва, спря се пред нея и кимна.
- Ще ми кажеш ли какво има?
Саманта уморено издърпа ръката, с която подпираше челото си и й трябваше малко време, за да го открие с очи, не заради изпитото вино. Чашата отново се надигна към устните й.
- Нападнаха ме – каза, когато все пак реши да говори.
- Какво… - той наклони глава на една страна. Не го каза като въпрос.
- Един ме нападна на пътя, и аз го пребих – каза тя, като финал на някаква театрална постановка, остави чашата си и най- сетне го погледна. – А твоят ден как мина?
- Спри за момент, какво значи това? – Уил си дръпна черният кожен бар стол и седна срещу нея. Косата му сега бе израснала, и той я беше вдигнал в стил Дийн Уинчестър. – Видях изцапаната стена и счупената ти обувка… Сам, говори с мен, какво има?
     Той й говореше с разбиране, с търпение, а тя пак не гледаше в него. Странно, безсилието я беше напуснало, сега отново се чувстваше бясна. Плачеше й се, главно заради унищожените си обувки, но й идваше да го зашлеви. Въздържаше се, защото знаеше, че той няма вина. Или поне не изцяло.
- Винс, какво ще кажеш… да заминем? – изстреля изведнъж. – Някъде, за малко – добави, когато осъзна, че на лицето му се бе появило озадачено изражение, и такова, което казваше, че си беше изгубила ума.
- Сам, нали пътувахме, от къде изведнъж тази…
Тя понечи да каже, че се е изморила, че е отчаяна и недоволна от сегашният си живот, но просто се срина и пак посегна към чашата.
- Не мога повече! – чу се как изхленчи, ръцете й с идеален кремав маникюр се отпуснаха на плота. – Този град ме подлудява, хората в него…
- Нали винаги си живяла в Джърси, не те разбирам…
- Трябва да се махна от тук, за малко, да отидем някъде.
- Сам, миличка, началото на сезона е. Записваме албум, скоро започва първото ни турне за годината. Изключено е да отсъствам. Вземи си отпуск, може да заминете някъде със сестра ти…
- Не искам да си вземам отпуск! – тя вдигна ръце, за да го накара да млъкне. – Искам ние да си вземем отпуск. 
     Уил може да беше мускулест здравеняк, но не беше идиот. Жена му искаше той да изостави работата си и да отдели време за нея, само за нея. Време, с което той не разполагаше.
Уил стана и си наля дълго без лед, върна се при нея и мълча доста време, преди да проговори. Слабите й рамене, кръстосаните при китките ръце, сега вдигнати пред лицето й, отпуснатите й гърди, очертавани от плетката на блузата й, сенките под очите… Може би предстоеше първият им скандал като женени, който щеше да включва само тях двамата.
 
     Някъде по посока Манахокин парк:
Друга входна врата се отвори, бяла и тежка, с разделен на две прозорец високо над бравата. Чу се лай, когато Емили влезе и стовари чантата си на шкафа за обувки, нахълта направо с кубинките и се сепна, когато видя черният силует, седнал на диванът им със сребристо сива тапицерия. Мая инстинктивно замръзна и започна да ръмжи.
- Алекс?
Вампира я гледаше. Косата й сега бе вдигната в конска опашка, от двете страни боядисана в розово. Имаше черен нашийник на врата и ръкавици без пръсти, също в черно. Той можеше да усети миризмата на цигари, просмукана в дрехите й и онази друга миризма, на друго човешко тяло, останала по нейното. Беше на момче, което я беше целунало.
- Какво правиш тук? – Емили вдигна ръка за да накара кучето да престане, и се спря срещу него, който дори не трепваше. Приличаше на гротескно украшение. – Татко ще си дойде всеки момент – каза тя, и продължи към стаята си.
- Искам да поговорим за момент, ако не възразяваш – той плавно се изправи, колкото да изпъне гръб, до сега бе стоял облегнат и в пасивна позиция.
Черната холна маса със стъкло, белите стени с рок декорации, едната китара на Честър висеше вдясно на стената, както и цитат от тяхна песен в черна рамка. Килимът беше на сиви, бежови и бели правоъгълници, срещу дивана се мъдреше голяма плазма… Това много повече приличаше на дом на рок звезда, отколкото къщата на Майкъл. И не беше и на половина толкова уединена и мрачно уютна.
     Емили се изненада от поканата, но се върна обратно, отиде до кухнята и сипа храна на Мая, след което донесе две бири от хладилника и седна на табуретката срещу него.
- Слушам? – подви полата си. – Все пак не вярвам, че си дошъл тук само заради мен.
- Направих го – рече той леко смръщен, гледайки как тя с отработен жест си отваря бирата. Не й каза нищо, отвори и своята и отпи.
- Това е много мило – изкокетничи тя. – Мислех, че сте заети хора…
- Ще се опитам да бъда максимално кратък и ясен – Алекс остави бирата си и се наведе към нея. – Бил съм на твоите години и бързах да порасна. Разочаровах родителите си и това е нещо, което не мога да отменя…
- Хайде стига, Алекс – Емили се отпусна назад и идиша показно. – Не и ти. Мислех, че поне ти си готин, а сега и ти ще ми мрънкаш!
- Поведението ти не е готино – прониза я с поглед той, момичето извъртя очи.
- Ясно, разбрах – тя плесна по коленете си и надигна бирата си отново. – Родителите ти не харесват това, че си рок звезда. Отиди и им се извини, купи им нещо… Не ставаме това, което родителите ни искат от нас.
- Мъртви са – посече я той, и Емили се сепна. – Бих го направил, но са мъртви. И всеки път, когато стигна до там, та не мога да се гледам, благодаря на каквото и да ги е убило, че не могат да ме видят сега.
- Аз – Емили сведе глава и се отдръпна на мястото си – съжалявам да го чуя.
- Искам от теб да престанеш да се държиш като глупачка и да съсипваш баща си – продължи със същият леден тон Алекс. – Не може един правилен тон да изсвири от седмица.
- За това ли ти пука само? – изведнъж викна срещу него тя. – За работата му? А мислех, че си дошъл да поговорим за мен! Какво за моят живот? Какво за моите нужди и желания…
От очите й вече се стичаха сълзи, хъскито започна да лае, затворено в кухнята. Алекс не се впечатли.
- Благодарение на баща ми, нямам майка. Виждаме се няколко пъти в месеца, почти не си говорим, не познавам жената, която ме е родила, знаеш ли какво означава това…
Тя почти изпищя, когато чернокосият се пресегна и я сграбчи за рамото, задържайки я неподвижно с такава сила, че тя не можеше да мръдне.
- Майка ти, а? – изръмжа. – Онази същата, която се омъжи за Честър и подаде документи за развод в момента, в който получи попечителство и издръжка? Знаеш ли, че баща ти почти се удави в алкохол заради нея?
- Няма да говориш така за майка ми! – изпищя Емили, отскубна се от него и се изправи, залитайки.
Алекс, за разлика от нея се надигна толкова плавно, сякаш беше стълб вода. Бледата кожа на лицето му бе хвърлена в сянка сякаш от самите му очи, сега изглеждаха някак тъмни.
- Знаеш ли, че имаше намерение да му вземе всичко и да забрани дори свижданията, на които по закон той имаше право?
Емили беше започнала да трепери и отстъпи назад.
- А знаеш ли, че аз му спечелих делото, като им бутнах снимки, на които изобщо не беше тя? И преди да ме съдиш, тя вече беше уредила да замине с теб, и баща ти повече да не те види. Тази жена ли наричаш майка?!
 
     Алекс усети, че гласът му бе започнал да добива онова хищно звучене и се овладя. Емили се тресеше на мястото си, залитна и падна на колене, и започна да хълца. Мая вече сигурно бе свалила цели ленти от вратата на кухнята, виеше и дереше ожесточено.
- Баща ти би пристъпил всякакви закони и би убил за теб – каза Алекс над главата й, без изобщо да показва съпричастност към състоянието й. – Не смей да му съсипваш живота, предупреждавам те.
А после външната врата се затвори.
 
     Нека мразеше него, мислеше си вампира, докато нахлупи качулката и скри очите си от минаващите по улицата хора. Той беше действал като лост, беше я отблъснал, сега тя щеше да се хвърли на врата на Чаз, изплашена от него, ужасена от делата на майка си. Работата беше свършена, нямаше нужда никой да разбира как.
 
 
 
 
     В домът на Уил и Саманта, двамата седяха един срещу друг и си мълчаха. Празната чаша с вино и все още пълната чаша с ром бяха сякаш широка с километри стена между младите мъж и жена.
- Не мога да оставя бандата си – все пак проговори Уил, след като вече двайсет и пет минути бяха си мълчали.
- Но можеш да оставиш мен? – закима тя.
- Не съм те оставил…
- Не си вкъщи по цели дни, а след като турнето започне ще станат месеци. Оженихме се, купихме си къща, а сега аз ще си живея сама тук…
- Сам, хайде стига – той отпусна здравите си ръце и размърда пръсти по плота, не докосваше нейните. – Знаеш кой съм и с какво се занимавам, не съм започнал да свиря в банда от вчера. Сега ли решаваш да повдигнеш темата? Каза, че за теб не е проблем, сега ли ме лъжеш, или е било тогава?
- Не те лъжа! – в очите й пробляснаха гневни светлинки. – Но искам да имам съпруг. Искам да имам опора. Не да се прибирам сама вкъщи, да заспивам сама, да готвя и да си ям сама, защото столът срещу мен ще е празен! Това можех да си го правя и преди сватбата, но тогава беше забавно, можех да излизам, можех да сглупявам… Сега съм щастливо омъжена, само дето не съм щастлива.
Мълчанието беше тежко, докато пръстите и преминаваха покрай финият кристал на чашата.
- Какво искаш от мен? – вдигна рамене Уил. Какво друго можеше да попита?
- Искам теб – кимна настоятелно Саманта.
- Няма да напусна бандата – беше бързият му и категоричен отговор, изражението му се бе вкоравило.
- Защо? – заинати се тя. – Заради вампира ли?
- И заради вампира – кимна Уил. – И заради Майк, който ме изтегли от най- голямата помия, в която бях затънал и нямаше измъкване. Заради Чаз, който в момента отново лочи каквото му попадне и не смее да си отиде вкъщи заради хлапето си. И заради Тони, който гледахме прекършен като сламка с гръбнак на две, вечно с тъпите му решения и с още по- тъпите последици. Те са семейството ми, така е било от край време.
Устните на Саманта затрепериха.
- И заради мен – довърши накрая Уил. – Обичам си работата, обичам да свиря и съм пълен некадърник в каквото и да било друго. Това е, което съм.
- А аз? – през шепот попита тя, и ръцете й се разтрепериха около чашата.
- Ти винаги можеш да пътуваш с нас в автобуса, или да наемем друг. Можем да измислим нещо, стига да го искаш.
- Искам време за нас, Винс, за нас! – с прегракнал глас натърти тя. – Не да бъда странична занимавка за след концертите. За това си имаш фенове. Бих се примирила да си с други момичета докато си на път, да пиеш, да се друсаш, дори приех кръвопиецът, който ми сервира на сватбата ни! Но искам време за нас, само за нас. Не перфектният живот за теб, и някакъв за мен. Не да ми се прибираш вкъщи веднъж на няколко седмици и да нямаме време за нищо, не да бъда втора ръка, защото не за това се омъжих за теб! – вече извика.
     Уил мълча дълго, преди да стане от мястото си и да избута стола към черният плот.
- Мога да направя компромиси за теб, Сам, но не и да напусна групата – той поклати глава. – Така стоят нещата.
Саманта вдигна ръка пред устата си и сълзите й преляха, докато го гледаше как се обръща и я оставя сама в стаята.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-12-01
прочитания: 24
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход