StihoveBG.com
рекламирай творбите си
Начало

Наши приятели

Статистика
   Произведения: 157,662
   Потребители: 12,278
   Автори: 3,966
   Коментари: 301,190
   Точки: 2,611,035
   Съобщения: 124,476
   Лексикони: 4,469
   Снимки: 10,832

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Коледни чудеса

                                                         
         Учениците бяха притихнали в класната стая. Никой не смееше да гъкне, докато госпожа Попова разказваше автобиографията на Ханс Кристиан Андерсен. Тя се гордееше с изразителността на своя глас и не пропускаше случай да подчертае диапазона му, който стигаше до шест октави. Е, вярно е, че последните тонове бяха нещо средно между писък на кукумявка и свистене на клапана на млековарка, но все пак си беше невероятно.
          -  Хааанс Кристиааан Ааандерсен е един от наййй-великите датски писатели. Родееен в Оденсе на 2 априиил 1805  и е починал на 4 ааавгуст 1875 година в Копееенхаген, Дания - там, където наблягаше, обичаше да удължава звука. - Станааал известен още приживе със своите приказки - ,,Грознотооо патенце", ,,Малкатааа кибритопродавачка", ,,Храбрият оловееен войник" и други. Днес ще разгледамеее приказката ,,Малкатааа кибритопродавачка". Докато четааа, искам да обърнете вниманиеее по време на коййй голям християнскиии празник се развива действието.
           Една муха се опита да наруши това ораторско майсторство, но мълниеносния удар на учителката с ,,Читанка"-та я лиши от скъпоценния й живот. Беше странно три седмици преди Коледа да се намират активни насекоми,  но есента се оказа доста дълга и все още студът не властваше над всичко живо. Това жестоко убийство изплаши още повече децата, а госпожа Попова спокойно обърна учебника и с два пръста перна остатъците от нещастната муха.
            Антон също бе респектиран от новата учителка, но пропусна жестоката екзекуция, защото се беше отнесъл в мисли. Погледът му, подмина падащия на парцали сняг и се   спря върху бялата шапка на съседната къща, от чийто комин  излизаше синкав дим като огромен пискюл."Едни хора притежават цели държави, други - градове, а трети като нас - малка къщичка с дворче. Ала всички си приличаме в едно, че желаем любов, здраве и сигурност за близките си "- така философски говореше неговият баща. - ,,Само моя комшия бате Биньо не желае доброто на жена си."
        А майка му, докато месеше тестото за коледната пита, несъгласна с него се намесваше. - ,,Така ли? Не мислел за жена си? А кой й купи кожух за годишнината от сватбата?"- отегчен от насоката на спора баща му грабваше вестника и се задълбочаваше в световните проблеми.       
         - Тиии къде "блееш" баирите? Какво казах аааз да следите в разказааа? - в този миг таванът едва не се срути от шестата октава. Всички погледи се впериха в момчето.
         - Аз...такова....- сепнат от неочакваните въпроси Антон се зачуди какво да отговори.
         - Какво таковааа? Виждам, че не си в чассс!- продължи инквизицията учителката.
         - Той си е такъв, госпожо - намеси се седящото пред него момиченце и за доказателство разтърси глава, така че двете й плитки се подгониха.
         - Мълчи ма, Очиларке! - прошепна момчето, ала за беда не достатъчно тихо.
         - Да мълчи лиии? И очиларкааа! Много бързо намери подходящите думиии...  Утре с майка ти при директорааа! - заповедта не подлежеше на обсъждане. Очите на  Антон се напълниха със сълзи. Наведе глава и заби нос в чина.
         - Ама, госпожо, той няма родители. Те умряха миналата година при катастрофа - устатото момиче отново допълни думите с поклащане на плитките.
         - Така ли? Нека спрем дотук и да продължим с урока! - този път гласът й не звучеш така сигурно и липсваше интонационното ударение.- Ученици, за кой голям християнски празник се говори в раказа? И с какво е известен той?
Няколко ученика вдигаха ръце, за да отговорят. Ала девойката с вентилаторните плитки беше най-бърза.
     - Кажи, Иве - госпожата я гледаше одобрително и от километър си личеше, че вече е нейната слабост.
       - Празника, който е описан в разказа е Коледа. Тогава почитаме раждането на Иисус Христос. На този ден минават по къщите коледари и пожелават на стопаните берекет и здраве на всички. А хората им дават краваи, сушени плодове и парички. На Коледа се дават и подаръците, които са оставени под елхата.
      - Браво, Ивеее! Ученициии чухте ли изчерпателния отговор на вашата съученичка?    В този миг едно дебело момче  прошепна на другаря си на ухото.
      - Баси и Очиларката! Тая место мозък има компютър в главата, сякаш чете от Уикипедия - приятелят му се засмя, но нищо не каза.
       - Ученициии, някой да иска да добави нещо? - в стаята се възцари гробна тишина, но се чу един-единствен глас.
       - Нашата съученичка нищо не каза за чудесата - докато Антон говореше, очите му грееха.
        - Чудеса лиии? Какви чудесааа? - госпожата видимо се ядоса, защото урока и тръгна в съвсем друга посока.
        - Ами всички са чували или знаят, че по Коледа стават чудеса - момчето разпалено обясняваше.
         - Що за идиотщина? В кой век живеем, не сме в петнайсти век, а двайсет и първи. В миналото хората са били невежи и богобоязливи, защото са обяснявали всичко с чудеса и божия намеса. А сега вече познаваме научните факти и обстоятелства и не ни е нужно да ги свързваме с вълшебства - лекцията се очертаваше да бъде безкрайна, но на помощ дойде звънеца.
           - Все пак чудеса има и тази Коледа ще ги видите ! - момчето говореше убедено и без страх.
          Учителката махна с ръка и тръгна да излиза. Докато вървеше си мислеше:,,Това момченце има характер, но ще го смачкам. Ще забрави упорството си!"
          След като свършиха часовете, учениците набързо се пръснаха. Всеки искаше да се прибере по-скоро. Студът хапеше най-много ръцете и лицата на децата. Вечерният мрак се спусна над градчето, преди още да са включили уличните лампи.
          Антон подтичваше подгонен от ниските температури. Не помагаха нито ръкавиците, нито шапката и шала. Стигна до малка едноетажна къща и натисна звънеца. Излезе жена на средна възраст, състарена без време от грижи и проблеми.
         - Лельо Радке, идвам да видя Борко! Той днес добре ли е?
         - Антончо, ти ли си? Господ здраве да дава! Само ти не забрави сина ми след като се разболя - докато стопанката  говореше си избърса ръцете в престилката. - Влез! Влез да го видиш!                                                   
          В стаята беше много топло. Камината се червенееше от напъване. Огънят, докато облизваше доволно дебелите цепеници, сменяше цвета си, от червено, през оранжево  до златисто.
          - Здравей, Боко! Как си днес? - момчето му подаде ръка. Борко я пое и после пак я мушна под юргана. Болестта му изпи силиците, остана кожа и кости. Ала очите бяха непроменени - големи и сини.
          - Здравей, Тони! Днес беше добър ден, нямах болки. А как мина в училище?
          - Остави! Остави и не питай! Тая новата Попето се заяде с мене, че не съм внимавал в час, а Очиларката - госпожо това, госпожо онова - и Антон разказа цялата случка. - Тази ще ме разбие, но ще се оплача на дядо.
           - А ти що си и казал, че ще случи коледно чудо? Ако не стане ще има още един коз срещу теб.
            - Боко, не ти го казах одеве. Коледното чудо ще си ти! -Тони бе толкова убедителен, че не остави и капчица съмнение. - Ще види Попето тогава има или няма чудеса.
             Борис гледаше приятеля си, а в това време неговите очи ставаха все по големи. Кръв нахлу и зачерви лицето му. Понадигна се и седна в леглото.
            - Как точно ще съм аз коледното чудо? - личеше голямото вълнение, което изпитва.
            - По един-единствен начин..... като оздравееш.
            - Вярвам в чудеса, но защо мислиш, че точно на мен ще се случи? Две години ме убива тази левкемия -докато казваше това, посочи с ръка тялото си.
            - Ще помоля дядо да ми разреши да се помоля на голямата икона на пресвета Стойна. Тя е  вършила и преди чудеса. Дядо Тони я получил като наследство от баба си. Ще видиш, че ще стане! Как да те загубя? Всички, които обичам си тръгват от живота ми. Ще направя каквото трябва и ще оздравееш!
              Постепенно вярата покълваше в душата на Борко и една еуфория започна да го обзема.
             - Само едно ще те помоля, не казвай на никого! Нека това бъде наша тайна! - момчето прегърна болния си другар и си тръгна.    
             Дядо Тони беше весел и приказлив, а благия му и спокоен нрав допадаше на всички. Щом излезеше на улицата все някой щеше да го заговори или да се посмее на шегите му. Така си живееше той щастливо, докато не се случи бедата. Миналата година синът и снаха му катастрофираха тежко и въпреки усилията на лекарите след няколко дни починаха. Няколко месеца след това си отиде и   неговата жена, която не можа да преживее загубата. Целият свят на дядо Тони се срина и остана единствено Антон - внукът му. Той се промени, вече не се спираше да говори с никого. Попрегърби се в мъката и сякаш се смали. Ежедневните грижи за момчето го откъсваха от непоносимите мисли и правеха душевната рана по-търпима.
            Дворната врата се хлопна и  Антон влезе вкъщи. Топлината на стаята го обгърна и чак сега усети умората.
            - Здравей, дядо! Как си? - въпросът се изплъзна от устатата му без да мисли.
            - Здравей, Тончо! Знаеш как е вкъщи, всe се намира някаква работа за вършене. Наготвих пиле с картофи на фурна. Ще хапнем  и кисело зелце, както го обичаш. А как мина деня ти? Много закъсня, при Борко ли беше?
         - При Борко, дядо.  А в училище имах неприятности с Попето - старецът свъси вежди.
         - Колко пъти да ти казвам, че не може така да наричаш cвоята учителка. Разкажи какво стана?
         Момчето отново разказа цялата история, а докато говореше старецът смени няколко физиономии.
          - Значи ти каза, че ,,блееш" баирите? - дядо Тони се засегна. - Как може това да го каже учител? А по наше време други бяха учителите, хората даваха пример с тях. Имаше уважение и почит. Ама и ти не е трябвало да казваш на момичето - Очиларка.
           - Аз не трябваше, а тя каква е, че да ме оправя. Нямал съм майка и баща. Не, имам и те бдят над мене - Антон не можеше повече да сдържа сълзите си. Цялото напрежение през деня, всичките обиди и разочарования се превърнаха в тих, безмълвен плач. Дядото прегърна внука и няколко едри капки прорязаха набръчканото му лице.
           - Поплачи си, чедо! Ще ти мине по-бързо! А с тази госпожа ще се срещна лично. Да видим тогава кой крив, кой прав, кой на булката - брат.
           - Абе, дядо, каква булка и какъв брат? - момчето се усмихна и лицето му грейна.
           - Такава е приказката, чедо. Хайде да хапнем! Утрото е по-мъдро от вечерта - стана и се засуети с вечерята.
            На другия ден дядо Тони облечен с най-новия костюм, балтон и каскет, поизправил снага вървеше наперено  към училището. Тръгна по обяд, за да не пречи на учебната работа. Намери госпожа Попова в класната стая да проверява тетрадките на децата.
              - Здравейте, госпожо? - поздрави учтиво старецът и свали каскета.- Разбрах, че вчера внука ми - Антон Иванов Братанов е нарушил дисциплината в час и е обидил своята съученичка. За което сте поискали среща с родителите му, тях ги няма, мир на праха им, но аз нося цялата отговорност по възпитанието и обучението на момчето.
             - Вашият внук е доста твърдотлав и разсеян, което може да бъде предпоставка за понижаване на успеха му в четвърти клас. Аз давам най -доброто от себе си, за да могат всички да повишат резултатите си. Ала някой като например вашият внук не оценят това.
              - Госпожо, внукът ми е честен, смел, упорит и  чувствителен. Той все още не е преодолял загубата на родителите си, но вярвам, че с разбиране и такт  да се притъпи болката. Баба му също почина миналата година, а Антон беше много близък с нея.
              - Господине, аз разбирам вашите страхове  и опасения, но не може целия час да се върти около него - учителката оправяше несъзнателно една лимбичка в прическата си.
              - Нека ви кажа нещо ,госпожо. Мъжете в нашият род са хора на честта и дълга. Ние никога не бягаме от отговорност. Ала какво бихте казали, за израза ,,блее" баирите?
         - Вашият внук ме изкара от равновесие и бе  лош пример за останалите -учителката се изчерви и започна да увърта.
         - Вие като професионалист и зрял човек сте изкарана от равновесие, защото внука ми гледал през прозореца. Не искам и да си помисля какво ще направите, ако двама ученици се сбият. Може би тогава ще изпаднете в депресия. Не искам да се карам с вас, а само малко разбиране - старецът усещаше предимството си в словесния двубой и продължи да атакува. - Няма да ви отнемам повече от времето, защото имате работа, която да свършите като професионалист - при произнасяне на последната дума той натърти и я гледаше открито в очите, а учителката наведе поглед надолу. - И последно, но не и по важност, ако не се вслушате в думите ми, ще отнеса въпроса до директора и ще преместя внука си в друг клас, което никак няма да е добре за вашия авторитет и професионализъм. Довиждане! - дядо Тони повдигна каскета си за поздрав и си тръгна. 
       Вечерта като се прибра вкъщи, Антон запита дядо си от вратата как е минала срещата.
       - Влез, чедо, влез! Няма да се разправяме на прата - момчето набързо събу ботушите си и пристъпи в топлата стая. Старецът разказа всичко, като на моменти си помагаше с ръце, за да опише случката още по-колоритно.
       - Ама, дядо, ти си голяма работа! - възхищението беше изписано на лицето му.
       - Няма да позволя да те тъпчат и ти го запомни добре! Хората се държат така с теб, както им позволиш - с това темата приключи и дядо Тони стана да сложи вечерята.
       След като се нахраниха, старецът започна да мие чиниите. А внукът му се загледа през прозореца навън. Небето бе ясно и звездите  се виждаха така добре, сякаш бяха нарисувани.
       - Дядо, ти вярваш ли, че на Коледа се случват чудеса? - докато задаваше въпроса, момчето продължи да гледа звездите.
       - Вярвам, защо да не вярвам. Ако няма вяра, няма да има и мечти. А те са това, което ни води, за да станем по-добри.
        - Аз обещах на класната и на Борко, коледни чудеса. Ще стане лошо , ако не се случат - старецът изми всичко, забърса с гъбата мивката и седна на стола, за да продължат разговора.
        - Какви чудеса имаш предвид?
        - Мисля си за две неща - да се излекува Борко и къщата им да заблести с коледни светлини.
        Дядо Тони се ококори. Бутна каскета назад и запита:
- Тончо, как смяташ да се излекува твоя приятел?
- Ще се помоля на голямата икона, а после ще му занеса да я целуне. А за светлините никой не трябва да знае - момчето говореше убедено, явно всичко бе обмислило.
 Старецът се почеса по тила  и каза:
 - Знаеш, че докато мога винаги ще те подкрепям. Добрите дела се вършат от добри хора. Хайде, сега да лягаме, че стана късно.
 Дните се изтъркулиха набързо и седмица преди Коледа Антон започна да изпълнява плана си. Написа писмо, след като добре го обмисли. ,,Мили дядо Коледа, от цялото си сърце желая само един подарък, но не за мен, а за моя приятел - Борко. Вече няколко години той лежи болен. Лечението му е много скъпо и неговите родители нямат възможност за коледна украса. Ще бъде чудесно да грейне и тяхната къща в светлини, както другите.Това ще го направи много щастлив.  П.П. Нека всички се уверят, че по Коледа стават чудеса и най-вече госпожа Попова." Остави писмото под елхата и се усмихна.
После отиде при голямата икона, запали кандилцето и започна да се моли на колене.
-О, Господи всемогъщи и ти пресвета Стойно, нека се слави името ви. Много ви моля, да помогнете на Борко, да се излекува. Загубих много близки хора - майка, баща, баба. Само дядо ми остана. Обичам приятеля си като брат. Не искам и него да загубя. Дайте му частица от вашата сила, за да остане болестта зад гърба му - прекръсти се и целуна иконата. След това я зави в парче плат и сложи в раницата си.
Отиде в Боркови. Майката беше отишла до магазина, а баща му - както винаги на работа. Влезе в стаята на момчето и му каза:
- Боко, повтаряй! - двамата изричаха думите сериозни и вглъбени - О, Господи всемогъщи и ти пресвета Стойно, моля ви направете така, че да се излекувам напълно! И нека никога повече тази болест не се връща при мен!
После му подаде иконата и три пъти я целуна. След това си тръгна, а леля Радка още не се бе върнала.
Дойде Коледа. Предната вечер бе навалял пухкав снежец. Всичко побеля и стана по-красиво. Децата направиха снежни човеци, после се пързаляха до насита. Възрастните се поздравяваха, изпълнени с доброта. Всички се радваха, а сърцето на Антон бе свито.- ,,Ами, ако не стане нищо. Как ще погледна приятеля си в очите?" Често надничаше към къщата на Борко, но нищо не се случваше. Дядо му приготвяше вкусна вечеря и цял ден шеташе в кухнята. Денят бано си отиваше, но все пак най-накрая тъмнината зае неговото място. Включиха уличното осветление и се виждаха тук-там закъснели хора, които бързаха да се приберат на топло. Стана тихо, сякаш всички бяха замлъкнали, в очакане на дядо Коледа .
Изведнъж се чу гръм и от небето блесна светкавица. Сякаш някакъв огромен прожектор осветяваше земята, но само в една точка - къщата на Борис. Тази светлина се спускаше надолу като водопад от безброй падащи звезди - всички в различни цветове. Гледката беше невероятно красива и някак успокояваща.
Вратата на къщата се отвори и Борко без чужда помощ излезе навън. Смееше се силно и заразително. Грабеше сняг с шепите и го хвърляше нагоре. После спря погледна светлината и извика:
- Благодаря ти, дядо Коледа! Днес получих най-невероятния подарък - след това изгледа насъбралата се тълпа. - Ей, хора, вижте ме! Аз оздравях, - а на себе си прошепна: - Благодаря ви, Господи и пресвета Стойно!
Всички бяха възбудени и говореха един през друг:
- Това е чудо, истинско чудо! 
Снопът светлина се завъртя няколко пъти, след това за миг изчезна в небето. Борко постоя още няколко минути и се прибра. 
Имаше още един, който се радваше не по-малко на сбъднатите коледни чудеса и това бе Антон.
На следващия ден в Караново настана истинска лудница. Иначе спокойното градче се събуди обсадено от полиция, военни и много журналисти.
За няколко часа Борис се превърна в сензация. Всеки искаше да се докосне до чудото на Коледа. Около тяхната къща военните проверяваха дали няма радиоактивни следи, но нищо не откриха и след няколко часа си тръгнаха. 
Посъветваха момчето да даде обща пресконференция. Ала той отказа. Журналистите питаха няколко местни, какво се е случило, но точно те едва ли са видели нещо, защото по-скоро са гледали чашката с ракия. Така или иначе после и те си отидоха. Останаха само местните, да съчиняват истории за градския фолклор.
Първия учебен ден след Нова година се случи отново неочакван инцидент. Някои беше написал на дъската: ,,Все пак коледните чудеса съществуват!" Госпожа Попова щом го водя и побесня, започна да крещи и обвинява: ,,Саботьори! Искате да провалите мене и часа ми.". Тя ги изгледа един по един. Имаше съмнение кой може да е. Всички мълчаха и чакаха да отмине бурята. Само Антон неусетно пак се беше отплеснал и гледаше през прозореца. В този миг учителката го забеляза и кипна. Стовари прословутата ,,Читанка", която имаше печалната слава на хладно оръжие, върху нищо неподозиращата глава на момчето. Ударът така го стресна, че успя да каже само: ,,Въй!"
- Въй ли? Саботьор, такъв! Но аз няма да се дам, чу ли, няма да се дам! - толкова беше ядосана, че ръцете и трепереха неконтролируемо, а от устата и хвърчаха плюнки. 
Антон наведе очи, без да изрече нищо. На другия ден заедно с дядо си отидоха при директора да помолят за преместване. Тъй като нямаше други оплаквания от госпожата, ръководството на училището реши да не наказва учителката и да  запише момчето в съседния клас. Целият педагогически колектив сметна, че с това всичко е приключено, но уви. Скандалът се разрастна. На следващия ден една дузина деца, в това число дебеличкото момченце и неговият другар, заедно с родителите си пожелаха преместване в съседния клас. За да тушира обстановката и да не предизвиква допълнителни отрицателни емоции, директорът реши да освободи госпожа Попова и на нейно място да назначи нова учителка. Всички напуснали ученици, дори и Антон се върнаха. 
Докато прибираше личните си вещи някой попита бившата класна: ,,Какво става, госпожо?" А тя отвърна злобно:,, Какво става ли? Гаски с гаски."- от вълнение вместо с Ъ, изговори думата с А.
Всички деца се разсмяха. След няколко минути влезе новата учителка - млада, красива и слънчева. Поздрави класа и се усмихна. На врата и висеше златно синджирче с кръст. Може би тя бе убедена във вълшебствата.
         На този свят всичко е възможно, достатъчно е да се повярва, че коледните чудеса съществуват.
          

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2017-06-19
прочитания: 72
точки: 17 (виж далите точки)
коментари: 9 (виж коментарите)
препоръчано от: 7 (виж препоръчалите)

Вход

placeholder