StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,072
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,866
   Точки: 2,648,584
   Съобщения: 156,087
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Когато ни няма

     Караха към следващият град, беше вече нощ, шофьорът им нямаше и представа какво съдържаше сандъкът, скрит в багажното. Имаше голям шанс полиция да ги спре и да изиска проверка, но Майк като че ли не се притесняваше много за това, щом вампира бе тук, всичко можеше да им се размине. Друго го държеше под напрежение.
- Използвали сте сандъкът за китарите?! – скочи той, когато му казаха.
- Успя да се побере вътре, няма да… - отвори уста Уил.
- Къде ще държим китарите сега! – викна им той.
Бяха седнали в стаята зад спалното помещение, той се беше опънал на дивана, но се изправи моментално когато му снесоха новините.
- Сериозно ли това ти е най- големият проблем? – скръсти ръце Тони.
- Имаме го от самото начало, едно от първите неща, които купихме като банда.
- Нямаше да влезе в куфарът на пианото – вече се вбеси от празните приказки Алекс.
- Трябва да спрем и да го изхвърлим някъде, няма да го влачим с нас до Чикаго.
- Твърде показно ще е, трябва да отбием от пътя, да намерим река…
- Няма да правим нищо такова, преди да го питам защо ни атакува.
- Той е мъртъв, човече, какви ги бръщолевиш? – Честър го посочи и почука по главата си.
- Това не ми пречи.
     Изведнъж всички застинаха. Да убиеш човек беше едно, да превозваш трупът му и да търсиш къде да го скриеш – друго. Но да си играеш с мъртвеца и да се подиграваш с това…
- Няма да позволя подобно нещо – скочи на крака Майк и съжали, стисна ръката си и седна обратно долу.
- Владея некромантия – напомни Алекс. Щората на прозорчето зад гърба му системно потракваше по време на пътя, той се извърня рязко и я спусна до долу.
- Няма да викаме никой от мъртвите – включи се най- сетне Уил. – Да не си си изгубил ума? Какво значение има, вече е мъртъв!
- Някой го е изгубил – изсъска Алекс и се наведе към тях. – Никога не се е случвало да ни нападнат на сцената. Ако нямаме сигурност докато свирим, утре някой може да ми забие сребро в гърба. Или да отреже главата на някой от вас. Не мога да поема такъв риск.
     Майкъл направи една крачка напред, придържайки наранената си ръка с другата, погледите им се изравниха и той застана толкова близо, че неговият нос почти се допря в този на Алекс.
- Правили сме много долни неща през годините – започна той ниско и толкова сериозен, колкото рядко можеха да го видят. – Няма да ти позволя да оскверниш мъртвец.
- Той се опита да те убие, опита се да убие и мен.
- Не ми пука! – извика Майк, гледайки го в очите от упор.
- Правил съм го и преди… - продължаваше да спори Алекс.
- Това е неетично, неморално, неестествено, недостойно, не-каквото си поискаш! – изреждаше Майкъл. - Убих го, защото ми се наложи, няма да се подиграваме с него!
- Представите ти за правилно и грешно са размити – тръсна глава Алекс и отстъпи. – Убийство може, но не и некромантия.
- Правил съм много лоши неща за теб, и за себе си – Майк продължаваше да стои непоколебим, категоричен пред него. – Тези, които мога да избегна за в бъдеще, ще го направя. Няма да съживяваш труп!
- Ти – Честър се понадигна на мястото си – наистина ли можеш да извикаш духът му?
- Чаз! – сряза го Майкъл.
- Нямам нужда от разрешението ти – заяде се Алекс.
- Имаш, и още как!
- И какво – Алекс приближи и го изгледа с презрение. – Ще ме изгониш отново?
Другите трима утихнаха мигновено.
- Не, ще ти бия един, за да ти изкарам тъпите идеи от главата!
- По дяволите, пак се започна – Уил се изправи, подмина ги и блъсна вратата след себе си, Тони и Честър го последваха. Виковете им се чуваха в празното спално помещение.
- Профилактичната доза Алекс-Майк на ден – русият се облегна на леглото си и поклати глава. – Бях забравил.
- Държат се като малки деца – въздъхна Уил и тръгна да си вземе бира.
- Мислиш ли, че Алекс все пак ще го направи? – Честър го последва, двамата седнаха в предната част и разпънаха сгъваемата маса.
- Не. Ще се подрънкат десетина минути и той ще се откаже. Не би рискувал да вбеси Майк за подобно нещо.
- Всеки път губят време в караници – Тони излезе от спалното и се присъедини към тях, беше рошав и уморен, имаше тъмни кръгове под очите си.
- Правят го за спорта – заключи Уил и отпи, отпускайки се назад. – Колко би ми се искало да пътуваме без всичките тия прелести. Завиждам на другите банди.
- Не казвай това – прекъсна го Честър. – Другите банди нямат шанс като нас, ако не беше Алекс, сега Майк щеше да изгуби ръката си, преди години рамото си, зрението си, а аз – домът си и дъщеря си.
     Автобусът пътуваше по тъмният път, черен отвътре и отвън, нещата се бяха променили, и някак си бяха същите. Чувстваха се сигурни сега, в търбуха на голямото черно чудовище, което ги караше към следващият им концерт, следващият вече превзет град.
- Доста солено ни излиза – отбеляза Тони.
- Нямаше да можеш да ходиш, без него – натърти Честър.
- Нямаше да ми се налага да ме сглобяват, ако не бяха приятелчетата му на границата.
- Неблагодарна маймуна – обиди го Чаз.
- Тъп трол.
- Тиквено семе – върна топката русият.
- Фъшкии от прилеп!
- Опитах се да се измъкна от едните, а се натресох на другите – поклати глава Уил. – Ще престанете ли?!
     Няколко минути по- късно вратата се отвори и през нея мина Алекс, видимо бесен, с изражение на победен. Отиде до минибара и си взе бира.
- Няма да говорим с мъртвите? – предположи Тони.
- Позна – той седна до тях и стовари бутилката си на масата. Няколко минути гледа сърдито, преди да стане и да тръгне обратно към спалното помещение. – Лягам си – обяви и се скри зад вратата.
     Алекс се беше забавил да се погрижи за ръката на Майкъл, след като приключиха със спора. Той бе използвал мощно заклинание и много кръв, за да накара тъканите да се съединят отново, но това бе отнело почти всичките му сили. Когато се качиха на автобуса Алекс се скри на тъмно и тихо, имаше нужда да се възтанови, не можеше да си позволи да изгуби и капка кръв повече.
- Ще зарасне и без пирон – беше казал на Майк. – Но не трябва да вдигаш нищо тежко, дори чаша. Утре ще изляза на лов и ще подпомогна заздравяването. Сложи си шина докато спиш.
- Не беше нужно да правиш това – каза му Майк, преди той да излезе.
- Напротив.
- Не беше длъжен – уточни.
- И това не е вярно.
     Когато наближиха разклона за Ан Арбър, Уил предложи да смени шофьора, отклони от пътя и мина по моста, сега пуст и тъмен, металната му конструкция бе зловещо празна, нямаше никакво осветление, за миг Уил си помисли, че ако продължат по него, можеше никога да не се върнат.
Той паркира в началото и Алекс и Тони слязоха, извадиха сандъкът от багажника и с Уил отнесоха трупът надолу по реката, където го хвърлиха във водата и оставиха тялото да потъне. Самият сандък заляха с бензин и изгориха на друго място.
- Оттървахме се от труп заедно – Уил бършеше пот от челото си, имаше следи от пръст по горнището и под ноктите си. – Вече сме най- добри приятели.
- Ще ви направя гривни с вечност и мъниста с имената ви – заяде ги Тони и тръгна напред към моста, спъвайки се в бурени и буци пръст.
- В реката има още място – недвусмислено рече Алекс.
 
      Беше по средата на нощта, когато караха по някаква магистрала, Алекс, Тони и Чаз спяха, но Уил все още размишляваше над чашата си с бира, която се беше стоплила и разгазирала.
- Какво става, не можеш да спиш? – Майк влезе, притиснал дясната си ръка до гърдите, повлече крака и седна до него, носеше черен суитшърт с тяхното лого, няколко размера по- голям от неговия.
Уил не отговори. Беше твърде голям за да води сълзливи разговори. Но не можеше да се примири с това, което бяха направили.
- Оттървахме се от тялото – уведоми го, сетне заклати глава и прокара ръка по тилът си. – Какво правим, човече, как я докарахме до тук?
- В смисъл? – Майк се смръщи леко и внимателно постави ръката си на масата.
- Убихме човек, укрихме труп.
     Той беше сплел пръсти и гледаше пред себе си, подвижната маса тъмнееше под тях, Уил се взираше в ръцете си и мигаше, сякаш се опитваше да отмие от ретините си гледката, която сам бе сътворил – падащото тяло в реката, което течението понесе.
     Не, че това беше първият път, но беше шокиращо. Уил предполагаше, че ако го приемеше нормално, тогава вече щеше да има проблем.
- Всичко, което исках, бе да правя музика – призна най- накрая.
- Ние отдавна не правим музика – мрачно отвърна Майк, взирайки се през гънките на черния плат, сякаш се опитваше през тях да види в какво състояние е ръката му.
- Наясно съм с това, но…
- Бием се, оцеляваме, убиваме. Няма път назад, откакто го приехме при нас.
- Ти го прие – натърти Уил.
- Да – сведе поглед Майк, но не от вина, а сякаш отбелязваше вече очевидното. – И когато си отиде, това почти ни унищожи. Така ще бъде, харесва ни или не.
- Не ми харесва – посочи го Уил и най- сетне си спомни за бирата си, отпи и направи физиономия. – Отврат!
Стана и отиде да я излее в мивката. Понечи да си извади нова, но не му се пиеше, всичко това бе станало един всекидневен навик. Върна се и седна, изведнъж осъзна колко е часа и колко всъщност изтощен беше след всичко днес.
- Не ми харесва да убиваме хора – поднови той. – Не съм вярващ, но не е редно.
- Той ми счупи ръката – хладно напомни Майкъл. – Щеше да ме убие, ако не се бях отбранявал. Щеше да убие Алекс.
- Точно за това ти говоря! – Уил също се опря на масата, идваше му да се захлупи по очи и да прекара нощта там.
     Червената линия по облегалката на дивана, разделяща дървената част от възглавниците се набиваше на очи и напрягаше, стените бяха черни, само логото им белееше в началото.
- Харесва ми – беше казал Алекс, когато го видя. Беше тъмно и мрачно, и агресивно като него. Той единствен всъщност одобри промяната в стила на буса.
- За какво ми говориш? – попита мрачно той.
- Това никога няма да свърши. Дори когато него го нямаше, насилието беше част от ежедневието ни. Мъжът, който нападна Честър, феновете, ловците…
- Има неща, които сме длъжни да правим, ако искаме да сме живи – натърти Майкъл.
Уил поклати глава и се отдръпна.
- Променил си се.
- Не, не съм – възрази веднага той.
- Преди не беше такъв. Ти не си Майк, когото познавах, с когото започнахме всичко още в самото начало. Той не би позволил това да се случи.
Майкъл стана от мястото си и го гледа няколко секунди, преди да каже:
- Не съм се променил. Просто ти не си ме виждал.
След това се обърна и се скри в спалното помещение.
- Да – измърмори Уил на себе си, и все пак стана да си вземе бира.
 
     Истината всъщност беше, че хората не се променяха. Вампирите – също. Обстоятелствата се променяха. Поводите. Във всяка шега имаше истина и във всяка преструвка – скрит повод за нея. Техинт представления, текстовете им, насилието и всичко останало, от думи то се бе превърнало в истина през годините, от поза и изкуство – в реалност.
 
 
 
     Следваща спирка: Чикаго. Работниците се движеха буквално като мравки, докато петимата гледаха от високо как сцената и всичко около нея се подрежда. Имаше малък спор с организаторите, те искаха да включат подгряваща банда. Майк им заяви, че не свирят с други хора, след което последва кратко обстрелване относно изискванията им. Намеси се Алекс, който им каза, че още сега ще си вдигнат техниката и ще се махнат от тук, ако не си затворят големите усти, и че Майк едва си е свалил гипса и къчевата му кост е като солета.
 
     Две метални въжета се кръстосваха в странинчната част на сцената, завършващи с огромни куку, които бяха захванати в долната част. Цяла метална рампа бе поставена на подвижни основи за да може да вдигне и спусне платнището, сцената бе разделена на централна част, която бе малко по- високо, и две по- ниски платформи от двете страни. Отделни имаше цяла по- ниска платформа на цялата предна част, където обикновено танцуваха момичетата, сега щеше да остане за тях, можеха да слизат и да се качват обратно на главната сцена.
    Имаше бира, имаше хора, които бяха приготвили маркучи с пръскалки за да охладят струпалото се множество, отново имаше много плът и напрежение.
- Добре ли си? – Алекс и Майк вървяха към задните помещения, Майкъл придържаше ръката си.
- За стотен път, добре съм! – тросна се той.
     След последното пътуване Алекс беше изчезнал за цели два дни. Върна се, очевидно ловът му бе успешен, и направи щедро кръводарение. Никой не писна за ескалирало насилие, не намериха трупове, явно той е бил дискретен, заключи Майк.
     Сега ръката му бе в по- добра форма, костта се бе заздравила и наболяваше от време на време, белезите грозно насичаха плътта му, но скоро и те щяха да изчезнат. Все пак той носеше стягаща шина и нямаше да свири през целият концерт.
 
     Сцената за момент утихна и стана тъмна, като се изключат белите прожектори, които едва светеха в момента, само колкото да се забелязват членовете на групата.
Алекс, всъщност, който излезе напред и тръгна към микрофона си. Тони, Честър, Майк и Финикс бяха в сянка.
     Изведнъж група червени прожектори светнаха и образуваха мрежа на първа линия, приличаха много на решетки. Алекс бавно се приближи и ги огледа, червеното се отрази в очите му когато приближи, камерата го даваше от близо.
      Вампира вдигна ръка сякаш да докосне ивиците светлина, когато нещо изпука и той рязко се дръпна назад, по светлинните лъчи премина искра.
Точно тогава зад него се образува същата стена от светлина, Алекс се оглеждаше, чуваше се единствено глухият бас на заден фон. Той понечи да отстъпи наляво, когато и от двете му страни се вдигнаха червени лъчи и образуваха клетка, която започна да се затваря около него.
Вампира се оглеждаше предпазливо, протягаше се, но не смееше дап ипне тези светлини, тревожност ли се бе изписала на лицето му?
     Точно тогава Майкъл излезе иззад сцената от другата страна и се насочи към него, Алекс рязко се извърна когато дълго заточено острие се промуши през червените светлини и опря на гърлото му, той застина, публиката ахна.
Двамата се гледаха, заплашително, изпитателно, преди Майкъл да махне с ръка и светлините да угаснат в мрака. Приближи още малко, все още допрял оръжието в опасна близост до врата му, басът започваше все по-вече да прилича на биещо сърце.
     Тогава Майк свали ножа и двамата се спуснаха към дясната част на сцената заедно, прожекторите се включиха и огряха и останалите от бандата, Тони заблъска по барабаните, хората викнаха към тях.
     Публиката гръмна, носеха се викове за кръв, живот и смърт, преди всичко да се завърти в бесен водовъртеж и да помете присъстващите.
Алекс вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш искаше да ги приветства, сякаш искаше да поеме всичко, което се случваше и то да го погълне. Сетне свали микрофона от стойката му със замах и изрева в него, насилствено, покварващо. Черната му коса се заметна, той се преви ана две, преди да се изправи и да тръгне по дължината на сцената за да прикани публиката да даде всичко от себе си. Феновете крещяха до прегракване, прожекторите се стрелкаха в настъпилият мрак и замайваха, пръскачката образуваше облак от фини капчици над събралите се, отпред пред загражденията тичаха оператори с фотокамери.
 
    Песента свърши, Алекс застана пред всички тези хора дошли да го видят задъхвайки се, вдигна ръка и посочи някой от събралите се, чуха се писъци.
Той доближи микрофона до устните си и изчака тълпата да млъкне.
- Чикаго!
Тишина.
- Ние сме днес тук да ви дадем кръвта си. Приемате ли я?
Рев.
- Приемате ли я? – дори по- силно извика той.
Ревът се усили.
- Приемате ли я, мамка му?! Да ви чуя!
     Мъже и жени на всякаква възраст вдигнаха ръце към небето, някои се удряха в гърдите, други се накланяха за да стигнат по- близо до него, трети разкъсваха ризите си и ги мятаха през загражденията.
B.L.O.O.D.! B.L.O.O.D.! B.L.O.O.D.! скандираше тълпата. Алекс излезе напред и ги огледа, на лицето му се появи лукава усмивка, той ги притежаваше, всички те бяха негови.
Обърна се, даде  знак на Тони да забърза и взе една от бутилките с вода, оставени на постамента пред барабаните. Изпи почти всичката, след което се затича и я метна в публиката, те буквално се сбиха за нея.
- Някой ден – той се изправи и зае мястото си, Майк отпусна струните, Тони задържа палките над барабаните си – когато умра – той ги огледа всичките – искам дап родължите делото ни. Нашето дело. Ние влагаме душа и сърце в тази банда, във вас. Искаме когато ни няма, да ни носите със себе си. Нали, Чикаго? – извика.
     В очите на хората можеха да се прочетата сълзи, Алекс чуваше разбеснелият се пулс в гърдите на всеки един от тях, те щяха да му бъдат верни. Нещо в това го разтърси, за момент той забрави къде се намира, преди да избухнат последните залпове и групата да се скрие от поглед зад сцената.





От автора: Извинявам се за късната публикация. Бях заета да си режа главата на Hills Of Rock 2019.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-02
прочитания: 52
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход