Беше слънчев пролетен ден.
Уханието на разцъфнал люляк се носеше във въздуха.Птиците весело чуроликаха.Пчели жужаха от цвят на цвят.Само едно малко момиченце не усещаше радоста от пролетния ден.Там в градската болница то лежеше на операционата маса.
Слабо,крехко,изтощено от дълго боледуване,тя се бореше със съня,след поставената и упойка.В унес тя шептеше на лекаря:
-О,докторе ти който си се надвесил над мен и ще режеш от месата ми мъртви,режи,забивай ножа на дълбоко,стигни чак до моето сърце,за миг тогава там поспри се и чуй какво ще ти разкаже то;
Аз нямам майка,а бащта си не познавам,оставил ни с мама още преди да се родя,разбрал,че с недъг ще се появя.С любов и топлина обграждаше ме тя за да не чувствам липсата на баща.
Но днес аз нямам никой на света,изгубих моята майчица добра.Режи, забивай ножа на дълбоко,стигни до моето сърце,там ще видиш как престава да тупти,едно изтрадало малко сърце.......
Тогава,докторът изтръпна познал бе своето дете,но беше вече много късно,мъртво лежеше малкото дете.
Беше пролет....,когато люлякът цъфтеше.