„Обичай ме, когато най-малко го заслужавам,
защото точно тогава имам най-голяма нужда от любовта ти!”
(шведска поговорка)
Татяна стоеше сама у дома си, тъжна и умислена. Само няколко часа бяха минали откакто чу от момчето, което обичаше най-желаните думи, онези които толкова време бе чакала да чуе. А сега, сега те просто нямаха значение… Защо беше толкова несправедлива съдбата? Само ден по-рано, само часове преди това да й бе признал той любовта си, и всичко щеше да е толкова различно! Но вече нямаше шанс това да се случи. Тя успя да види Любо в цялата му жестокост, безчувственост, егоизъм и заслепение… Ясно съзнаваше, че те не си подхождат, че само се нараняваха един друг. Взаимно разбиха живота си… Нима имаше значение, че се обичат?
В пристъп на внезапен гняв към Любо, а може би и към самата себе си, Таня захвърли яростно възглавницата си на пода… само за да си я вземе и прегърне пак след минути. Защо всичко трябваше да бъде толкова объркано…? Искаше й се да гледа оптимистично и да си каже това, което трябваше да си повтаря при раздяла всяко момиче – ето, загубих го, но това няма да ме накара да гледам с горчивина и цинизъм на любовта, защото след като толкова много обичах и исках да съм с погрешния човек, то колко ли ще е хубаво като срещна подходящия…? Е, да, но тя не можеше да си го каже. Просто беше твърде влюбена, за да си позволи и да помисли за друг. Сама не се разбираше добре; не й беше ясно как може да изпитва такива противоречиви чувства към Любо… На моменти го обожаваше, а в други го мразеше – сякаш го обичаше с такава страст, че понякога губеше душата си.
Какво й оставаше сега…? Сълзи, потоци от сълзи! Та нали те бяха онова, което не може да се изрази с думи?
В същото време и на Любо не му беше по-лесно. Той беше взел едно от най-трудните решения в живота си. Щеше да му е повече от лесно да продължи връзката си със Сара – обичаше я по свой си начин, а и тя щеше да му даде всичко, от което се нуждае. Трябваше кураж и откритост, за да се откаже от лесното удоволствие, за да се бори за една несигурна и трудна любов, за да бъде с жена, която го харесваше и презираше едновременно. Дали постъпи правилно? Разумът му крещеше, че греши, но сърцето му нашепваше, че това бе най-доброто решение. Все пак истински хубавите неща бяха онези, постигнати с най-много труд, нали?
Реши да не губи време и да й се обади… Тя обаче така и не вдигна телефона, но Любо реши да не се отказва и да отиде директно у тях, за да й каже колко много държи на нея. Сърцето му преливаше от чувства, които трябваше да бъдат изразени…
Хвърляше камъчета по прозореца й и викаше името й. Щом тя най-сетне се появи на терасата, той се беше излегнал на пейката и весело й се усмихваше.
- Какво правиш там долу, глупако!? – зяпна Таня, която всъщност дори не очакваше да го види повече.
- Еми така става, след като не се сещаш да ме поканиш горе – намигна й Любо, демонстрирайки за пореден път чаровното си излъчване, което рядко оставаше жените безразлични.
Тя помисли за момент, после се намръщи и мрачно му отвърна:
- Хайде, качвай се да поговорим…
След минута, когато той вече беше пред нея, все така усмихнат и прекрасен, Таня искрено съжали за прибързаното си съгласие. Като ги нямаше жестокостта и омразата, очите му добиваха такова щастливо, слънчево изражение…
- Кажи каквото имаш и ме остави намира най-сетне… - постара се да прозвучи възможно най-безразлична, но вътрешно тръпнеше в очакване, макар да не би го признала и пред себе си дори.
На Любо му идеше да се изсмее с глас. До вчера тя беше тази, която тичаше след него, преследваше го непрекъснато и го „тормозеше” с присъствието си, а днес тази чест се падаше на него… Не беше свикнал да се моли и да потъпква гордостта си пред когото и да било, но понякога любовта променя хората до неузнаваемост!
- Защо искаш да си причиняваме това, Таня? – започна той – Не виждаш ли, не усещаш ли, че ние сме един за друг…
- Нищо подобно! – нервите й не издържаха – Ти изля върху ми потоци ненавист, обиждаше ме, отхвърли ме многократно… Как си мислиш, че ще те обичам след всичко това? Не, няма да мога… Мразя те, как не разбираш!
Той се приближи и с насмешка погледна в очите й.
- И защо ме мразиш…? Да не би, защото не ти позволих да ме обичаш, когато ти го искаше?
Тя понечи да каже нещо, но замлъкна, понеже това наистина беше истината и нямаше с какво да излезе насреща на думите му. Любо хвана нежно ръката й…
- Признай си най-сетне! Ти ме обичаш… Просто си твърде наранена, но аз те разбирам напълно. Държах се непоносимо с теб, имаш пълното право да се отнасяш така с мен. Ала какво печелим като непрекъснато си го връщаме за старите грешки и си правим напук, кажи? Най-добре ще е просто да се разберем, веднъж завинаги!
- Трябва ли винаги да става както ти го искаш? – изуми се тя за пореден път на егоизма му – Когато не ме искаш, няма лошо да ме зарежеш… Можеше да умра, навън, сама в бурята… Но да, сега когато си се сетил за мен и си решил, че все пак може би заслужавам честта да бъда с теб, то аз нямам право да откажа. Не мога да повярвам, че си такъв! Кога най-сетне ще спреш да мислиш първо за себе си и ще помислиш и над моите желания?
Настъпи напрегната тишина. Любо меланхолично я гледаше. Искаше му се да са навън, под небето… но защо ли му беше небето, след като го виждаше тъй синьо и ясно в очите й! Болеше го да гледа любимото лице с толкова наранено изражение. Може би именно в този миг той осъзна какво всъщност й е причинил, как е потъпкал чувствата й, а сега очаква тя да го приеме с отворени ръце. Невъзможно…
- Мисля, че ще е най-добре да вървя – чу се гласът му накрая, някак странен и лишен от емоции.
Таня го гледаше как излиза през вратата и сърцето й се късаше. Тя протегна ръка и в последния момент извика:
- Чакай…!
Любо се спря на прага и въпросително я изгледа. Очите й бяха пълни със сълзи, а докато му говореше думите излизаха една след друга, като дълго потискан поток:
- Омръзна ми непрекъснато да се разминаваме някъде по пътя… Веднъж ме отблъскваш ти, после го правя аз. Нараняваме се жестоко. А нещата между нас остават вечно недоизказани… Не може така! Ти си прав, ние трябва да се разберем… Но как да забравим всичко, което ни разделя? Нима ще ми простиш някога затова че те разделих с любимото ти преди момиче? Нима ще ти простя аз, че разби сърцето ми и тъй жестоко ме обиди…?
Стояха на метри разстояние, но и двамата усетиха осезаемо огромното разстояние, което ги разделяше. Бяха изправени пред много незаздравели рани… Из стаята се носеха призраците на тяхното болезнено общо минало – наранените чувства, потъпканата гордост, липсата на доверие.
- Аз искам сигурност – продължи Татяна – Искам да знам, че като си с мен ще бъдеш само с мен, винаги, каквото и да се случва. Искам да мога да ти вярвам, да разчитам на теб. Особено в миговете, когато ми е трудно… Искам от теб всичко. И не ми напомняй за миналите ми грешки, споменът за тях и без това достатъчно ме изгаря отвътре! Просто бъди до мен и ме обичай истински… А когато ти се струва, че не съм достойна за любовта ти… обичай ме още повече, защото именно това е времето, когато имам най-голяма нужда от любовта ти!
Той се спусна и я прегърна. В миг вече нищо не ги делеше…
- Аз просто не те заслужавам – прошепна й той – но ще опитам да те направя много щастлива!
Целунаха се… Някъде навън последният слънчев лъч проблесна и се удави в червените облаци на великолепния залез.