StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,517
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,651
   Точки: 2,643,837
   Съобщения: 152,864
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Когато договорът изтече

Новината за смъртта на Киара ме свари в банята. Часът бе осем без петнадесет, а денят петък, седми май. Разсънен от слънчевата вълна, връхлетяла през прозореца, и последвалите пръски задължителен сутрешен тоалет, настървено подсушавах ръцете си, докато констатацията за увеличилите се торбички под очите ме водеше към неизбежния извод за преходността на земния човешки живот. Вратата към хола бе широко разтворена, кафето готово, а по сутрешния блок на ТВ 24 вървеше интервю с висш полицейски служител, който убеждаваше себе си и ранобудната аудитория, че с провеждането на перманентни рутинни проверки по пътищата органите на реда не нарушават свободите на гражданите.

Не ми остана време да се възмутя от първото за деня хвърляне на прах в очите от сладкодумния представител на управляващата машина, защото водещият Лясков прекъсна програмата за извънредно съобщение. Темата за полицейските репресии и свободата на придвижване ме напусна незабавно. В същността си извънредните съобщения вещаят нещо необичайно, скандално и трагично и понеже с подобен род новини си изкарвам хляба, за мен те са като попътния вятър за капитана на класическа фрегата.

Наострих уши, както когато се задейства унищожителния инстинкт на доказал се хищник единак, дебнещ безпомощната си плячка – eстествена реакция на редови, професионално деформиран разследващ журналист с двадесетгодишен стаж, три спукани ребра по служебни причини и побелели слепоочия от десетките заплахи по телефона и електронната поща.

Спуснах се към дистанционното и усилих звука достатъчно, за да чуя новината ясно, и като бонус, моментно победен от дълбоко вкоренения в измамливото ми сърце отмъстителен импулс, да раздразня съседката от долния етаж, Виолета. Водещият Лясков говореше бавно, сдържано и тържествено, но дори за обикновения зрител, който няма очевидни зрителни или емоционални проблеми веднага, като светлина в края на тунел, блесна провалът в опитите му да прикрие насладата от това, че именно неговият телевизионен канал пръв съобщава водещата новина за деня.

„Прекъсваме за извънредно съобщение от последните минути – зачете се в аутокюто Лясков, хвърли една от онези вътрешни усмивки, които не се отразяват на мимичната дейност на лицето, след което продължи с все така дистанцирано премерен и очарователно минорен тон.

– Поп певицата Киара е намерена мъртва в хотелска стая във Варна. Преди минути източник, пожелал анонимност, пръв, специално за зрителите на ТВ 24, сподели шокиращата новина. От пресцентъра на МВР в града потвърдиха пред нашия екип, че в два часа и тридесет и седем минути тази сутрин е получен сигналът за трагичното събитие. Все още е рано да бъдат установени причините за смъртта на поп дивата, но вероятно става въпрос за приемането на свръхдоза неустановено наркотично вещество, заяви регионалният говорител на МВР Павлина Татянова, специално за зрителите на ТВ 24. Повече информация очаквайте в следващата извънредна емисия в осем и тридесет, когато ще научим повече подробности от кореспондента ни в морската столица, Атанас Францов.”

Изтървах дистанционното и инстинктивно потърсих място за сядане, защото изведнъж двата крака едновременно предателски отказаха да ми служат. Поседях леко разтреперан около две-три минути и се изправих единствено защото сухотата в устата ми стана нетърпимa, а най-близката чешма бе чак в кухнята. Угасих усещането за пустиня и като тежко ранен в стомаха пехотинец от битката при Бородино се домъкнах до компютъра. Напипах копчето за пускане, докато настройвах полуработещата си воля за преглед на бележките си от миналата седмица с надеждата, че тази дейност ще спомогне за преодоляване на първоначалния шок от новината.

Киара мъртва. Не можех да повярвам - само преди една нищо и никаква си седмица седях на метър от нея в лятната градина на луксозната ù къща в Бояна, за да взема (без тогава да зная) последното интервю в живота ù. Даде го на мен, но от това не ми ставаше по-леко. Очите ми се осолиха – химична реакция, отразяваща тайнственото и болезнено звучене на изразите като последно интервю, последна закуска, последно оглеждане в огледалото, последно сбогом с близките, когато се отнасят за някого, с когото си обменял мисли, смял си се и си дишал един и същ въздух довчера.

А аз познавах Киара от близо десет години, от момента, в който спечели второ място в конкурса за авторска песен Звукът на сърцето. Все още използваше нейното си име – Красимира, дадено от безрезервно преданите ù майка и татко. Помня ясно как тогавашният ми шеф ме запита с неразбиране защо в материала си не съм обърнал толкова внимание на първата, колкото на втората в класирането. Не повиши тон от уважение към вече установеното ми в гилдията име, но отдаде тази моя „издънка” на обстоятелството, че като разследващ журналист по́ ме бива да човъркам в боклука на обществото, докато за красивите му страни си оставам дървар с писалка. Така и не съумях да го убедя, че истинската причина е съвсем друга, но и тя бе обидно тривиална - защото разпознах кой изпълнител притежава по-големия талант. Скоро след това Красимира стана Киара звездата, а за другата, първата, във въпросния конкурс така и нищо не се чу.

Моята Киара никога не забрави първата ни среща и неизменно до края, без изобщо да съм го търсил, гласува на моя милост доверието на един от тримата предпочитани от нея журналисти, с които нямаше нищо против да споделя както жадуваните от широката общественост новини от кухнята и спалнята на музикалния елит, така и съкровените и тайни кътчета на артистичната си душа.

Що се отнася до мен - независимо, че страстта ми си остана в разследващата журналистика всеки път с удоволствие правех жълти забежки, когато Красимира, тоест, Киара, в качеството си на стар приятел ме използваше за вдигане на рейтинга си. Сега обаче това нямаше никакво значение. Единственото важно бе, че добрата ми приятелка Краси е мъртва, а аз бях сигурен, че смъртта ù не влизаше в категорията „обикновен инцидент с приемане на свръх доза непознато наркотично вещество.”

Отворих файла със записките отпреди седмица, прочетох първите няколко реда и спрях. Гласът ù още звучеше в ушите ми – мелодичен и прям, и някакси уплашено самотен. Чувах думите ù – говореше бавно, сериозно и дори малко изнервено, но отново неизменно музикално и по женски красиво. Красимира дишаше музика и това особено личеше в мелодията, с която изговаряше дори най-обикновените си мисли. Веднъж се пробва да ми досади с някаква нищо и никаква рецепта за баница, която наследила от баба си. Слушах я зяпнал, защото говорейки за яйца, брашно и температура на фурната оставяше впечатление, че всъщност изпълнява последното си парче и за миг си представих, че вече е станало хит. После се смяхме до припадък, когато подхвърлих, че за нищо на света не бих пробвал парче от нейната баница, но бих слушал парче за баницата ù.

Тръпки с неидентифициран произход ме полазиха откъм гърба, спряха за малко в основата на черепа, плъзнаха се тежко и се настаниха в корема. Нахлуха в душата като стелеща се зимна мъгла, проникнаха в кожата отвътре и хем причиняваха болка, хем и пареха от студ. Кървава, шумна и зловеща картина изникна ненадейно в съзнанието ми: бърз влак блъска аварирала на ЖП прелез кола. Ударът е масивен и твори разруха. Такъв бе ефекта, който споменът за моята Киара предизвиква у мен. Досадните солени, водни поточета отново продължиха да напояват свободно страните ми още минута и след това внезапно пресъхнаха. После мъглата се вдигна.

Волята се отърси от шока и направи логичното в случай като този – побутна мисълта да функционира както трябва. Трябваше да установя причината за смъртта на Киара. Бях длъжен, защото от малък знам, че истината трябва да излезе наяве, а истината тук, подозирах, бе на ръка разстояние. Навлякох вчерашните дънки и тениска, изпих на един дъх кафето и последвах посоката, зададена от творческия порив на онзи разследващ журналист, живеещ в собствените ми обувки.

Нахвърлих в органайзера си няколко неотложни стъпки, които бе необходимо да предприема, като първата от тях бе да се върна към интервюто отпреди две седмици. Не в качеството си на приятел, а на професионалист, отчитащ сухо и методично фактите на казаното от Красимира, защото бях сигурен, че именно там, в нашата последна среща се криеше ключът към разкриване на мистерията около смъртта ù. Постепенно грубите детайли започнаха да заемат мястото на размиващите истината емоции и споменът се върна ясен и готов да отговаря дори на незададените въпроси.

Беше обикновена, ароматна, разцъфнала и светла сутрин на последния ден на април. Телефонът иззвъня осезаемо по-рано от приличния час за обикновен, непринуден разговор. Още щом чух познатия глас в слушалката, разпознах, че нещо не е наред. Една десета от секундата ми трябваше, за да взема решение да пренаредя програмата си за деня и да се срещна с популярната ми довереница във впечатляващото ù имение. Уговорихме се набързо и в девет сутринта вече паркирах неугледната си кола пред „двореца” на Киара. Строен, красив, новоназначен охранител излезе от будката си и един сърдечен удар време преди да запита кой съм, получи в ухото си необходимата информация и с учтиво сдържано кимване ме покани да премина величествената порта.

От другата страна ме посрещна тя. В градината си. Елегантно наметнала пеньоар, струващ мои деветнадесет дневни надници, с глава, покрита със старовременна шапка с периферия, каквато си представям, че притежават честолюбивите персонажи от женски пол от роман на Джейн Остийн и с неотворено ветрило, от същата епоха. „Може би старото отново е на мода”, помислих си и послушно се отдадох на гостоприемството на популярната ми домакиня, очаквайки да си поговорим откровено като стари приятели.

Красимира ме хвана под ръка и се притисна плътно до мен. Погледна ме в очите нежно и плахо и с грациозно кимване ме насочи към дървената беседка, обвита от горе до долу с цветя и чемшир. Претрупаната маса, която ни очакваше там дебело подчертаваше, че желанието на Киара бе изобщо да не бързам да си вървя. Напълно в синхрон със собствените ми намерения.

Настаних се срещу нея, на метър разстояние, извадих стария си диктофон и го сложих на масата между кафето и тиквения кейк. Киара ми подаде парче баница и пресилено развеселена подхвърли, че е от онази хит-рецепта. Засмях се в отговор и натиснах копчето на вярната журналистическа машинка. Записът тръгна и започна този наш последен разговор, който в онзи момент ни най-малко не подозирах, че в абсолютна стойност щеше далеч да надмине очакванията ми.

– Благодаря ти, че дойде толкова бързо – започна моята домакиня – зная колко е натоварена програмата ти и въпреки това не се съмнявах, че ще намериш мъничко

– За теб винаги – с пълна уста с баница отвърнах, за да не оставя тишината да виси във въздуха, докато дъвча. – По телефона ми се стори малко притеснена. Какво има?

Киара ме изгледа втренчено. Поразмисли малко и тихо, отчетливо и сухо изговори:

– Уплашена съм. Много. Работи, нали? – погледна записващото устройство и като получи утвърдителен отговор допълни с облекчение – Това е добре.

 

– Какво има? – повторих въпроса си. – Знаеш, че можеш да ми се довериш. Няма да публикувам нищо без твое съгласие.

– Знам. Затова извиках точно теб.

– На твоите услуги.

– Нуждая се от помощта ти – Киара се протегна и хвана нежно ръката ми. – Имам ти пълно доверие и съм сигурна, че няма да злоупотребиш с мен. Никога не си го правил. Сега обаче искам да публикуваш всичко, когато му дойде времето.

– Това и ще направя. Всеки журналист обича да публикува материали, които се харчат. А ти добре знаеш, че в пресата си особено търсен герой. Твое величество е нещо като законен владетел на жълтото кралство.

 

– Имам усещането, че времето ми изтича и не мога да го спра – каза на един дъх домакинята ми, зениците ù станаха необичайно широки и с треперещ глас продължи. – Нищо чудно това да е последната ни среща.

Наистина прозвуча като думи за раздяла и баницата, както се казва в подобни случаи, ми приседна. Отпих от горчивото кафе и след пауза, колкото да преглътна, зададох въпроса, струващ ми се единствено логичен след чутото.

 

– Ще заминаваш ли някъде? – попитах.

– Вероятно, да – отговори бездушно и погледна през мен. – Имам еднопосочен билет, без да го искам.

– Ето това вече е новина. Мога ли да узная на кое място ще уредиш звездния си живот?

– Все още не знам. Почти сигурно ще е някъде, където няма да ми хареса.

Изненадах се отново и емоцията от подхвърлените намеци, и осезаемото напрежение, витаещо във въздуха се изобрази върху лицето ми във формата на тъповато изражение от типа „Джим Кери се прави на забавен”. Помислих си, че вместо да увърта събеседницата ми най-добре ще направи да премине директно към честното разкриване на случващото се, но миг преди да го изрека, Красимира ме изпревари:

– Моля те да ме изслушаш, без да ме мислиш за луда. Познаваме се отдавна и знаеш, че не съм превъртяла.

– Познаваме се от поне десет години и до днес бях сигурен, че си нормална – уточних с пресилена усмивка.

– Да, десет години ти досаждам със себе си. Ти обаче познаваш само една част от мен, а аз имам и друга страна, непозната за никого другиго, дори понякога и за мен самата. Зная, че звуча изкуствено, нещо като будещ съчувствие персонаж от латино сериал, но наистина така стоят нещата. Моята тъмна страна започна да взима надмощие в мен и скоро, чувствам го ето тук – отвътре, ще победи съвсем. В началото не беше така, ти сигурно помниш – имах мечти, имах какво да кажа, какво да изпея и тогава песента излизаше от сърцето ми. По-късно обаче стана различно. Стана фатално различно.

– Не разбирам нещо – обадих се озадачен. - Какво се е случило между началото и сега, че да се промениш така „фатално”, както казваш? Сигурно е станало нещо, но колкото и лошо да е то, трябва все пак да има изходен път. Поне аз мисля така.

Красимира пусна ръката ми, а ръката ù трепереше силно почти колкото гласа. Тогава каза:

– Какво се е случило ли? Питаш ме какво се е случило. Добре, ще ти кажа направо – случи се това, че продадох душата си. По-точно съм я продала, без да го осъзнавам. Ей така, като най-голямата глупачка. Мислех си, че ще завладея света, а изгубих най-скъпото, което имам. Изгубих себе си.

Звучиш малко религиозно , само че от неправилната страна на верската бариера  не се стърпях да отбележа с насмешка. Не ми казвай, че някакъв рогат господин с вледеняваща аура и копитца, вместо лачени обуща, те е изкушил да поставиш подписа си в договор с графа „непростимо прегрешение”.

 

Не е рогат, не. Просто един преуспял представител на шоу-бизнеса, който няма копита, нито опашка, а само музикална компания. Най-добрата в бизнеса със забавления. На него се продадох привидно, но отзад стои нещо..., някой, който всъщност дърпа конците. Можеш ли да си представиш, едно нищо и никакво си движение с химикалката, а какъв резултат само? Трудно може да го побере човек в главата си, нали? За съжаление времето изтече като миг и сега настъпи моментът. Десет години минаха и договорът ще бъде прекратен едностранно. Все се надявах да изкарам още някое сезонче, но не. Всичко свърши. Винаги чети ситния шрифт, когато подписваш нещо. В моя случай ситният шрифт бе толкова миниатюрен, че се оказа изобщо незабележим.

Казаното от домакинята ми би прозвучало шармантно ексцентрично, ако не бе така ужасяващо абсурдно. Въпреки това, дори най-малката подробност в държането на Красимира подсказваше колко сериозно възприема всяка дума, излязла от собствената ù уста. Без съмнение пред мен стоеше жена, която не оставяше впечатление да е забравила разсъдъка си в килера на огромното си имение. И понеже всичко с главата на Киара очевидно си беше наред, аз от своя страна с подновен интерес се посветих да съзерцавам приятелката си поп-звезда, която твърдеше, че е сключила договор с дявола, който според нея имаше служител на име Олег Милев – шеф на музикалната компания All seeing eye Music.

Красимира продължи, като от този момент нататък оставяше впечатлението, че говори предимно на себе си, сякаш изкарваше дълбоко заровени съкровени тайни, които сърцето ù отдавна е искало да признае, но никога не е намирало смелост досега. Понякога правеше дълги паузи, за да осмисли казаното, а друг път препускаше и сдъвкваше думите, като че ли пареха на езика ù. Изглеждаше като затворник, държан под ключ цял живот, който никога не бе срещал отражението си в огледало и сега му е предоставен един-единствен шанс с гласа си да опише това, което очите му виждат:

– Разбирам колко нелепо звучи това, което казвам, но за съжаление е неотменим, пагубен, злокобен факт. Ужасна, тъжна, цинична и злочеста действителност. Не трябваше да се случи така. Не трябваше. Какво е редно да направя сега? Сега вече е късно. Твърде късно за... Защо не ми светна лампата, още преди да се продам. Името ми бе всичко, което притежавам, а аз го изтъргувах за нищо. Десет години слава, които преминаха като един безсмислен миг, след който следва... Страх ме е само като си помисля какво следва. Можеш да озаглавиш историята: „Скритата причина за една преждевременно приключила кариера”.

В едно съм сигурна – постигнах мечтата си, само дето тя отблизо изглеждаше съвсем различно. Оказа се не това, което очаквах. Винаги съм искала да бъда известна, харесвана и обожавана. И знаеш ли, още от малка бях сигурна, че един ден ще съм голяма звезда. Сега като се чувам отстрани ми е трудно да повярвам колко плитка и незначителна личност съм била всъщност. Да гоня вятъра през целия си живот. Хванах го, но в ръцете ми не остана нищо. Празни са. Можеш ли да осъзнаеш суетата на живота, преминал в гонене на амбициите си? Тщеславия, родени от желанието ни за някакъв илюзорен успех - толкова жалки и безумно пошли копнежи, че чак изпитвам физическа реакция на непоносимост, като мисля за това. Ето, виж ме мен - от утре ще съм просто вчерашна новина, която ще бъде забравена по-скоро, отколкото предполагаш.

В началото обаче нищо не изглежда така, както в края, нали? Някъде половин година след като участвах в онзи конкурс, когато те срещнах за пръв път, подписах договора. Договорът на успеха. На лист получавах всичко, което съм искала. Светът бе в краката ми, само ми трябваше малко време да му го покажа. Животът ми се подреждаше точно така, както исках. Талантът ми най-сетне бе забелязан, за което и ти помогна много с твоите публикации, и вратите пред мен започнаха да се отварят една след друга. Записи, награди, фенове, пари, слава, сбъднати мечти... Илюзия. Там някъде бях изгубила себе си. Оказах се продукт със скъпа опаковка. Вещ за употреба. Марка за продаване на миражи.

Имах чувството, че съм гладиатор от времето на Великия Рим, който не притежава свободата си, но е умело използван да внуши на другите, че са свободни, доставяйки на тълпата така необходимите зрелища. А тълпата не се интересува от нищо друго освен да забрави духовната си мизерия и за това така жадно поглъща всяко бляскаво шоу, даващо ù послания от типа „Ти заслужаваш”. „Аз заслужавам”, но се оказа, че съм просто една евтина пионка, приятелю. Само дето прогледах. Късно, но прогледах. Видях илюзията на преходната слава и ослепях.

Ослепях за надеждата, приятелю. Вече не виждам. Изгубих зрението на сърцето си и все пак зная, чувствам и усещам отвътре - отвъд завесата на тази слава стои нещо ужасно. Някой ужасен. Вече ме мислиш за луда, нали? Почакай малко и ще видиш. Аз съм свършена, защото зная много и не искам вече да съм съучастник в този фарс. Знаменосец в панаира на покварата. Зная какво ме караха да върша, сякаш е просто час от шоуто, но всъщност бе целенасочено послание. Звучи абсурдно, нали? Забутана между редовете, но най-съществената клауза в договора.

– Какво са те карали да вършиш, Краси? – обадих се отчасти да науча подробностите, отчасти,  за да ù напомня, че съм там и не е сама.

– Няма значение – отсече, а зениците ù отново се разшириха, издаващи ужаса, който преживява.

– Според мен има значение –  настоях. – Ако има нещо нередно в компанията, мисля, че трябва да го разкриеш. Длъжна си.

– Никой няма да ми повярва.

– И откога това те е притеснявало – направих се на интересен, за да я предразположа.

– Сега съм притеснена, както виждаш! Мога да ти кажа само, че... караха ме да предлагам поквара. Това бе моето предназначение – да съм жрица на извратеността. Да сея зараза във вид на шоу. Инвестиция в следващото поколение.

Последните ù думи ми дойдоха малко в повече. Познавах творчеството на Киара и по мое мнение нито текстовете на песните, нито клиповете ù бяха екстремно перверзни. Или може би критерият ми бе паднал твърде ниско. Наистина правило ми е впечатление, че артистите от All seeing eye Music правят специфични знаци с ръцете си, напомнящи сатанински символи, или всеки от тях в клиповете си прикрива едното си око като намек за масонското All seeing eye, но до този момент това специфично сценично поведение го отдавах на чудатостта на Милев и дори на своеобразната разкрепостеност на живеещата с него певица от компанията Езавела, но не и на някакъв подмолен, мистериозен пъклен план.

Дали наистина зад компанията, предлагаща забавление стоят някакви зли сили, целящи да доставят конкретно послание – до тълпите или по-вероятното – чувах поредната безумна теория на конспирацията. Това не знаех, но дори само задаването на подобен въпрос означава, че думите на Красимира бяха ми въздействали дълбоко. Подвоумих се, но в крайна сметка не намерих сили да се възпротивя да ù задам въпроса, който отдавна бе на езика ми:

– Взимаш ли наркотици? Кажи ми честно.

– Ето виждаш ли? Дори ти, който ме познаваш, мислиш, че ми се е разхлопала дъската. Не. Не съм наркоманка. Никога не съм взимала наркотици. Никога.

Затворих файла със записките отпреди седмица. Гласът ù продължаваше да звучи в ушите ми – мелодичен и прям, и уплашено самотен. Говореше бавно, сериозно и дори малко изнервено, но неизменно музикално и по женски красиво. Дишаше музика и това особено личеше в мелодията, с която произнасяше дори най-обикновените си мисли. Беше наистина забележителна. Довчера, а днес… моята Краси просто щеше да влезе в хрониките като „мъртвата поп-звезда.от хотелската стая”  и може би още „утре”, точно както тя предрече,  наистина щеше да се окаже поредната прогресивно избледняваща вчерашна новина. Едно бе сигурно – смъртта на Киара нямаше как да бъде определена като „обикновен инцидент с приемане на свръх доза непознато наркотично вещество”, защото тя просто не употребяваше наркотици, а и защото интуицията ми го потвърждаваше изцяло.

Седмица по-късно пред зрителите на ТВ 24 регионалният говорител на МВР Варна Павлина Татянова заяви, че на органите на реда все още не е известна точната причина за смъртта на поп-дивата Киара, но разследването продължава. Аз обаче знаех причината. Бях убеден. Сърцето ù не бе издържало. Договорът бе изтекъл.

Евангелие според Йоан 3:18-20

Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него.

Който вярва в Него не е осъден; който не вярва е вече осъден, защото не е повярвал в името на Единородния Божий Син.

И ето що е осъждението: светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли.

 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2014-05-03
прочитания: 735
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход