StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,855
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,004
   Коментари: 318,122
   Точки: 2,660,257
   Съобщения: 155,294
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,804

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Клюки в дъжда

            Заваля... Цяла пролет не спря, а и през лятото продължи. То не бяха порои, не бяха наводнения! Защо ли небето така плаче, а облаците се мръщят? Не ги ли боли, когато се бият и разкъсват светлината? Кому се ядосват, на кого отмъщават?... Ама, че време!
             Човекът се мислеше за господар на света, а се оказа слаб и безсилен срещу природата. Сега сърцето му кърви за унищожената реколта, за реките по улиците, за срутените къщи... Боли го, но не за чуждото, а за своето. И се пита: "Защо точно на мен?... С какво съм по-лош от другите? Гадно време! Да опустее дано!”...
            В селото бяха останали само възрастни хора – баби и дядовци и един по един биеха камбаната за сбогом и събираха цветя... Дъждовете им дойдоха в повече, а роднините им бяха някъде далече по чужбина, уж собствения си живот поне да уредят. Връзки с тях поддържаха единствено чрез компютъра в селската кръчма и всеки имаше определен ден и час да търси своите. А там ставаше лудница, но само кръчмарят печелеше от цялата работа, щото хората все нещо си поръчваха я за пиене, я за мезене, а и кметът му беше задължен, че родата му беше голяма и блогодарение на нея спечели изборите...
            Лесно беше на всички, когато времето беше слънчево и топло. Местните клюкарки Тона и Дона седяха на пейките пред селската бакалия и одумваха минаващите:
            - Гледай, гледай го тоя Иван! Криви се също куцо магаре, като върви... Уф, а какъв беше кат ергенин! Напет, красив и очите му все играеха по мене. Сега не ма види. Пусто не ми се ходи до града, очелки да му купя...
            - Остъй го, ма Доно! Що ти е такъв?... То и аз харесвам Станю, ама на - гащите си немой да връзва вече...
            - Ти знаеш ли, че Пена прескачала при комшията Диньо, коги жена му ходила до магазина. Хванала ги един ден у леглото, и като се развикала, като размаха бастуна си, едва не ги утрепала...
            - Значи затуй окото й е подуто, а она дума, че оса я жилнала... Ами Мара - оная, дето...
            Така беше. И други сядаха при тях и се припичаха на слънце и си разправяка коя къде била, какво готвила, как не могла да спи от мухите или как кучетата лаели цяла нощ...
            Сега не им беше до това, клюки да разправят, ни за мили спомени да мислят. Реката повлече всичко – и дрехите, и бурканите, и зеленчуците в градините, и животните от оборите...
            - Боже, смили се!... Свещи ли не ти палихме, в църквата ли не ходихме... Курбан ли искаш? – кръстиха се Тона и Дона и се молеха за живота си, а когато дъждът спря, двете се запрегръщаха и зацелуваха, че нали първи дружки бяха и живи останаха.
            Кметът напрви каквото можа – поиска помощ, суха храна докара отнякъде, извика доброволци от града и заедно настаниха пострадалите в салона на кметството, където правеха събранията. Там сложи на първо време два стола и една маса, а върху нея телевизор, телефон и компютъра, щото и кръчмата се наводни нещо, а хората разправяха, че туй не е на добро. Донесоха и десетина дюшека, наредиха ги един до друг на пода и метнаха отгоре им по две одела.
            Тона и Дона си избраха мястото до вратата, та да могат да виждат по-добре другите, дето влизат и излизат, та да ги одумват както си знаят. Да, ама две хубави неща на едно място няма и когато звънна телефона, а всички се юрнаха като подплашен добитък към него, двете клюкарки останаха последни. Всеки чакаше някой да го потърси от чужбина, да чуе познат глас, да се оплаче на близките си, да разбере нещо за тях... Затуй задърпаха жиците и слушалката, завикаха, заблъскаха се, събориха телевизора на пода и той изгърмя... Накрая отскубнаха телефона и той естествено млъкна. Тогава се насочиха към компютъра, но за жалост нямаше обхват в такова време и интернетът изчезна. Жените и мъжете се развикаха и започнаха един друг да се обвиняват за стореното. Салонът заприлича на арена за борба с бикове. Тона и Дона не останаха по-долу от другите. Нямаше как, нали бяха от едно стадо! Очите щяха да си извадят, лицата да си издерат, хванаха се за косите, заскубаха ги, като крещяха:
            - Ти си виновна, че избра мястото да вратата... Никаквица!
            - Некадърница!...
            - Нещастница!...
            - Ако беше читава, твоят Пеню нямаше да си иде преди тебе...
            - Ами Генчо?... Цяло село спеше с тебе и той като разбра, за сърцето се хвана и се гътна...
            - Ти да мълчиш, че да не почна да ти изкарвам кирливите ризи една по една...
            Кметът дотърча отнякъде и се опита да ги разтърве, но те вече бяха долу на пода и се търкаляха, и се ритаха, и дрехите си късаха и се обвиняваха, та чак до майчиното си мляко стигнаха в яда си...
            Другите стояха безмълвни и гледаха тоя безплатен цирк. Кой знае докъде щяха да стигнат тия двете, уж неразделни дружки, ако изведнъж навън не блесна светкавица, чу се страхотен гръм, дъждът рукна изведнъж като из ведро и после токът угасна...
            Тона и Дона млъкнаха, запълзяха из залата и се свиха в два срещуположни ъгъла, а после заскимтяха като ранени зверове...
            Навън продължаваше да вали, сякаш природата оплакваше изгубените човешко достойнство, съвест, възпитание и добрини...


 Рая Вид, 27/28.06.2015


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2015-06-28
прочитания: 376
точки: 26 (виж далите точки)
коментари: 7 (виж коментарите)
препоръчано от: 18 (виж препоръчалите)

Вход