StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,460
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,519
   Точки: 2,643,297
   Съобщения: 151,853
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Като смъртен

Пак съм аз, и този път дойдох да ви разкажа нещо. Не, не бях заспал, просто имах нужда да се откъсна от всичко, докато го правех се отдалечих твърде мнoго, и забравих, че там някъде ме чакаха хора, които държаха на мен. Стига съм дрънкал за себе си, сега ще ви разкажа за... себе си, само, че в един друг живот.

     Беше късната есен на 1898 година, Лондон. Времето беше изключително неприветливо, небето беше оловно сиво през по- голямата част от деня, а нощта се спускаше като плащ на демон над оголените улици на града. По калдаръма колелата на каретите разплискваха по тротоарите кал, каращи малкото останали навън хора да забързат към къщите си, където си мислеха, че бяха на сигурно място.
Така беше, покривите и уютно светещите в калният мрак прозорчета им осигуряваха безопасност от безмилостния дъжд и вятъра, който се извиваше нощем и караше уличните фенери да се полюшват на големите черни куки със зловещо скърцане. Домовете им обаче не можеха да ги спасят от онова, което бродеше в покварената нощ, и което те самите бяха сътворили – похотта и желанието за грях.
     „Еленовият рог” бе най-популярното заведение в центъра на Лондон. Първо създадено като ловджийска кръчма, поколения след поколения държана от една от видните фамилии изявени ловджии, стените и до днес пазеха много от трофеите, отстреляни от собствениците. В последствие мястото бе обявено за продан и събаряне, преди някакво богаташче да изрази мнението на множеството, че не може да закрият бара им. След много преговори, а сетне и скандали, барът, както и етажът над него бе продаден, и сега се бе превърнал в елитен клуб.
Стените все още си бяха автентични – от бял, дялън камък, старите греди под високият таван държаха железни полилеи с имитация на свещи. Старият бар, очукан и обелен от хилядите халби бира, приплъзвани всяка вечер от единия до другият му край бе заменен със стилен плот от тъмно дърво, а зад застаналият на смяна и неуморно бъркащ коктейли и раздаващ халба след халба, имаше огледален бар с ярко осветление, където бяха наредени множество бутилки. Подът бе от полиран до блясък бял гранит, старите изпотрошени от многото пиянски сбивания маси и пейки, бяха подменени със стилни столове от черно дърво. По стените светеха на равни разтояния, имитиращи стари фенери лампи, придаваща интимнот на обстановката.
      Тази вечер беше изключително шумно, препълнено и дори пренаселено. Една от най-тежките седмици бе свършила, гласуването за нов кмет,  и дори заможните аристократични семейства си позволяваха почивка.
      Облегнат на бара седеше мъж в тъмни дрехи, и наблюдаваше с нещо между разочарование и отвращение една префърцунена лейди в скъпата си копринена бледорозова рокля, която я правеше да изглежда като угоено за новогодишните празници прасе, когато нещо отвлече вниманието му.
- Здравейте.
На лицето му се появи едва доловима усмивка. Точно за това бе чакал цяла вечер.
      Към него пристъпи млада жена, златистата й коса бе вдигната в асиметрична прическа, не твърде притенциозна и не твърде простовата за подобно място, лицето й бе чаровно, невинно и в същото време издаваше сила на характера, имаше плътни сочни устни и дълги ресници, под които се открояваха най-красивите очи, които той бе виждал до този момент. Бяха морскосини, изпъстрени със зелени нишки, и топъл отблясък. Мъжът за миг забрави да огледа останалата част от нея – вретеновидно тяло, облечено сякаш в изплетена като от паяжина фина тъмночервена рокля, така прилепваща по перфектно й тялото, че той се запита как полите не я спъваха докато вървеше.
Раменете й бяха голи, нежни, бели, черен шал бе отметнат от тях, и тя го задържаше полу отпуснат, увит около ръцете й. Беше преминала двайсетте, и някак съчетаваше своята женственост с невинността.
     Той вдигна очи от питието си, и предизвика у нея същият ефект. Очите му нямаха нищо общо с тъмните, угрижени очи на господата, предлагащи чаша шампанско или сдържан танц на дамите наоколо. Бяха сини, сивосини, той вдигна глава, и те веднага станаха светли, небесни, наклони се в лек поклон, и добиха перлен отблясък.
Лицето на този мъж бе непредсказуемо, безизразно. Цяла вечер бе стоял сам на бара, наблюдаващ мнозинството, разцепено на малки и по-големи групички, насядали по масите, спрели се да говорят или забавляващи се в дясната част на заведениято при фенерите, където имаше импровизиран дансинг. То нито веднъж не помръдна, не трепна, не изрази радост, раздразнение или интерес към обкръжаващата го среда въпреки, че очите му следяха без да пропускат и детайл от ставащото.
Косата му беше черна като катран, дълга и прибрана на тила с черна лента, много по-дълга, отколкото бе обичайно да се носи, често това предизвикваше обсъждане и коментари по негов адрес. Не това обаче караше хората да го коментират, и не това бе привлякло вниманието на младата дама, позволила си както никоя друга първа да го заговори. Той остави високата кристална чаша на бара, в която тъмнееше пурпурно вино, пое ръката й с бледите си пръсти и се наведе да я целуне.
- За мен е чест, мис...?
- Наричайте ме Лейн – усмихна се тя, и леко нацупи устни сякаш от смущение. – Илейна Буровска.
- ...Лейн – отново се поклони мъжът. – Аз съм Алекс. Александър.
- Сериозно ли? – възкликна тя. – И Вие сте руснак?
Той се огледа, и тя осъзна, че не искаше другите да научават истинското му име.
- Простете ми – сложи финните си пръсти пред устата си, а после отново му се усмихна.
- С какво мога да Ви помогна, Лейн? – попита Алекс, и тя усети взорът му, прикован в нея.
- Стоиш на бара цяла вечер, сам – подчерта. – Не изглежда да очакваш някого, или някоя.
Три смели изтъквания в едно изречение, той прие предизвикателството.
- Права си – поде и той без повече официалничене, за части от секундата проследявайки с поглед нежните извивки на фигурата й. – Не чакам никого.
- Нещо против да споделиш компанията си с мен? – почти провокиращо попита жената, и той се усмихна студено.
- Разбира се, че не.
Пресегна се за стола до себе си, нагласи го и й подаде ръка, за да може тя да седне.
     Шумотевицата от дъното продължаваше, хората пиеха и се
веселяха, чуваха се наздравици, както и дискретно чукване на фини кристални чаши, черепът с еленовите рога на западната стена гледаше с празни очи в тях, сякаш призрак на отминало време.
- Защо предпочиташ да прекараш времето си сам е бар, пълен с непознати? – направо попита Лейн. Алекс видя, че другите мъже, застанали на бара се извръщаха към нея и я оглеждаха. Идваше му да им изръмжи да си гледат работата. Вместо това кимна сдържано и я погледна право в очите, за да прецени изражението й.
- Не е задължително да говоря с някого, след като съм сред хора – отвърна, и очевидно отговорът му й хареса, понеже устните й се извиха в усмивка, и тя отпи от чашата си. – А ти? Нима си тук сама? - попита.
- О – тя махна пренебрежително с ръка, но със същият жест, изпълнен със стил, с който би държала цигарета. – Баща ми е тук – посочи тя към една от най-големите и най-шумните маси. – Просто ако бях изслушала още едно пазарене за обработваеми земи, щях да забравя благоприличието, и да мина от шампанско на скоч.
Нещо в него трепна, и това нещо го накара да поиска да захапе голите й рамене, да я събори върху полираният бар и да я обладае още тук и сега. В очите й виждаше същото желание, но не можеше просто да я отведе. Е, да, можеше, но Алекс беше усвоил тази игра до съвършенство, прелъстяването бе едно от най-изтънчените престъпления, и той щеше да играе играта тази вечер.
- Рускиня ли си? – реши да попита на посоки – говориш перфектно английски.
- Ти също – тя кокетно наведе глава, и прокара пръсти уж нехайно по ключиците си, същото това нещо пламна в него, и заплаши да изпепели целият бар.
Той си пое въздух и продължи без да показва с нищо, че тя започваше да се промъква под кожата му.
- Налага ми се, често пътувам – каза.
- Ние се заселихме тук когато бях на деветнайсет, майка ми е от Русия. Тя... почина.
Лейн сведе глава, и Алекс долови тъга в прекрасните черти на лицето й. Прииска му се да го обхване с ръце, но си припомни, че все още се намираха в бара.
- Съжалявам за загубата ти – каза, и тя го погледна и кимна.
- Благодаря ти. Но нека не разваляме вечета с тъгата ми. Кажи ми ти защо пътуваш толкова често, с какво се занимаваш?
Той се подсмихна, тук започваше играта, която той така добре владееше.
- Пиша – отвърна кратко. – И свиря от време на време.
- Музикант? – попита тя очарована. – Ще ми изсвириш ли нещо?
- Със сигурност.
      Двамата тичаха в непрогледната нощ, и стъпките и смехът им отекваха по калдаръма. Сенките им се издължаваха на светлините от фенерите, преди да завият зад ъгъла и улицата пак да потъне в тишина.
- Баща ми ще ме убие – прикри уста с ръката си Лейн, и го погледна.
Бяха стигнали пред вратата на жилището му – огромна, празна къща на една от страничните улици, водещи към самият център.
- Нека да пробва – отвърна той, вдигна я на ръце и я внесе вътре.
     Изкачи се до вторият етаж, вървейки през тъмните коридори без да се затруднява с посоката, внесе я в спалнята и я хвърли на голямото двойно легло, прикрито от пурпурен балдахин, стелещ се от дървените колони в четирите края. Пропълзя към нея и я накара да се разсмее, преди да впие жадно устни в шията й, а пръстите му нетърпеливо да разкопчаят роклята на гърба й. Желанието му се засили.
- Чакай, толкова е тъмно, не може ли да запалиш някоя лампа?
Алекс плесна с ръце, и двете настолни лампи и много свещи грейнаха около тях, наслагани по целият под.
- Как го направи? – ахна Лейн.
- Фокус – отвърна той, изправи се и свали палтото си, черното сако и ризата си.
Наблюдаваше я как тя следи всяко негово движение, той освободи косата си тя се разтели по раменете му, когато се надвеси към нея.
- Ти си непокорен – Лейн обхвана лицето му, когато той прекрачи над нея, и го погледна. – И див. Дори бих казала, че си... опасен.
Цинична усмивка се прокрадна на лицето му, все така спокойно и почти не изразяващо емоции, въпреки, че ръцете му нетърпеливо свалиха роклята от раменете й, а устните му настоятелно хапеха плътта й.
Какво се случваше около този мъж, кой бе той? Защо бе така странно, необяснимо привлекателен, и така осезаемо тъмен?
     Илейна изстена и отметна глава под атаката на устните му, усещаше нещо почти животинско у него, сякаш тя бе парче месо, плът, с която той да задоволи своята похот.
- Това, което правим е лошо – промълви жената, но въпреки това ръцете й се вдигнаха на бледите му гърди и в косата му.
- Мога да ти направя много лоши неща – потвърди той, и вместо да се уплаши тя прехапа устните си с цвят на череши, целуна го и се приближи дори по-близо.
      Свещите хвърляха танцуващи светлинки по телата им, докато Алекс впиваше устни във всяко едно кътче от тялото й. Започна от ключиците, с които тя го бе подразнила в бара, и се спря на любимото му място – шията. Може да беше и заради самата му същност, но намираше за изключително еротично да възбужда жената, докато я целува именно там.
След това се премести по-надолу, обикаляйки с език първо очертанията на гърдите й, а сетне и зърната й, и тук си позволи да използва зъби. Хареса му как тя трепна под него, отдръпна се чак до слабините й, и нежно прокара ръка между бедрата й, усети как тя се стегна.
- За Бога, Алекс! – тя затвори краката си, и го погледна смутено.
- Пробвай пак – посъветва я той, отново застана над нея и вече със сила затисна ръцете й към леглото, само за да види уплахата в очите й.
Разтвори бедрата й, заставайки на колене и се надвеси към нея, усети как тялото й се извива от удоволствие когато се сля с неговото, и огънят, който заплашваше да пламне у него в бара сега обхвана и нея, и беше на път да я изпепели. Устните й се отвориха за да извика, но той не й остави време и езикът му се плъзна по устните, а сетне и по небцето й. Косата му галеше голото й тяло, ръцете му стискаха китките й, усети неудържим порив в себе си и вдигна очи нагоре, не можеше повече да го контролира.
     Напрежението, което се бе появило във венците му стана осезаемо, усили се до парене, и горната му устна се повдигна като да изръмжи, въздухът в гърлото му започна да пресъхва и прозвуча като дълбоко съскане, кучешките му зъби се бяха издали, и бяха осезаемо по-дълги. Преди тя да успее да се уплаши Алекс се наведе и захапа шията й. Кръвта рукна, и две вадички потекоха към рамото й, преди той да ги проследи с език и да ги поеме в устата си.
Алекс запи жадно, и сетивата му се омесиха с нейните. Болка, страх, светлина, радост, тъга, страст, грях, тъмнина... Почувства всичко това в кръвта й, все още надвесен над нея и притискайки ръцете й в непреодолима хватка. Изправи се задъхан и я погледна, облизвайки кръвта й от устните си.
- Значи това си бил – проговори тя с тих, накъсан глас, отдръпна се от него и сви крака към тялото си. Той кимна без да изпитва свян. – За това ли... ме доведе тук...?
     Лейн побърза да се покрие, смутена от голотата си, пробождана от вина и болка, както и от неподправен страх. Гледаше го, застанал пред нея в цялото си тъмно великолепие, блед като платно, красив като от мит за боговете, които слизали на Земята и отвличали девойки. Били с така изящно изваяни тела, но и толкова коварни и опасни, само докато се огледаш и вече си се оказала под пагубното влияние на смъртоносният им чар.
- Ще...
Лейн се задави и си пое въздух на пресеклулки.
- Ще ме убиеш ли?
- Защо да го правя? - попита Алекс, и погледът му я накара да трепне. – Ти ми даде това, което исках.
- Секса, или кръвта си?- позволи си да попита жената, и се зави още по-нагоре с чаршафите.
Той се усмихна цинично, и пак, колкото и нечовешки безотговорно, безумно да й се струваше, се почувства привлечена от него.
- Ти беше най-красивата жена в целият бар, а аз разбирам от жени, повярвай ми.
Отиде до масата в другият край на стаята, чу се изпукване като от тапа на бутилка, той се върна, носещ две чаши с кърваво на цвят вино, и й подаде едната. Лейн я пое с треперещи ръце, и изпи по-голямата част от съдържанието й на един дъх.
- Това част от плана ти ли е? – погледна го тя, и отметна златистите къдрици, спуснали се пред лицето й. – Да ме напиеш.
- След вечеря си наливам една чаша – каза, и в следващият момент и двамата се разсмяха.
- Знаеш ли, още от началото забелязах нещо тъмно у теб – каза Лейн, поддържайки чаршафите на нивото на гърдите си. – И въпреки това дойдох при теб.
Той се усмихна самодоволно.
- Радвам се, че го направи.
- Къде ще отидеш сега? – попита тя, и Алекс я премери с поглед. Тя беше умна, знаеше, че той нямаше да остане тук, след като някой бе разкрил самоличността му.
- Италия, Испания, може дори Ирландия.
- Завиждам ти – каза Лейн, и той я погледна почти с уплаха. – Че имаш възможността да пътуваш, имам предвид – бързо се уточни тя. – Майка ми винаги е искала да пътува, така и не стана. Искаше й се да види Венеция, Париж, Прага...
- Няма нищо за гледане, повярвай ми – Алекс наклони глава, и тя се помъчи да отгатне какво ли изразяваха очите му в сянката, която косата хвърляше на лицето му. – Хора, сгради, улици...
- Тези неща могат да са красиви – каза Лейн, и нежните й пръсти оставиха чашата на нощното шкафче до леглото.
- Не са.
Сега тя видя ясно тъгата, която премина по лицето му, той се отдръпна в сянката на балдахина.
- Аз не пътувам, Илейна, аз бягам. За такива като мен място сред вас няма.
- Но... – тя се надигна и изпъна гръб, когато той се изправи и се отдалечи от леглото, облече се надолу и застана до прозореца.
Тя виждаше само бледите му рамене, които потрепваха при всяко вдишване и издишване.
– Но ти не ме нарани – настоя жената. – Не ме уби. Чувала съм какво правят кръвопийците, чувала съм как оставят труповете, обезкървени, разкъсани, обезчестени... Без никаква мислост. Ти не си такъв.
Алекс се извърна, дълго гледащ я през тъмнината, разсейвана само от светлинките на мъждукащите свещи.
- Аз принадлежа на мрака, а този свят отхвърля мрака и съществата, които живеят в него.
     Хората си мислеха, че бяха на сигурно място в къщите си, зад уютно светещите в калният мрак прозорчета. Те може да им осигуряваха сигурност срещу дъжда и вихрушките, но нищо не можеше да ги защити от вампира, който бродеше сред тях като смъртен.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2014-05-05
прочитания: 189
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход