Късния следобед, в който слънцето се изчервява, изпращайки своето извинение, че вече е изморено и не му се остава повече тук. Тихо е. Никой не знае защо в този миг не минават коли, не лаят кучета, никоя съседка не крещи. Може би просто така трябва, за да се чуе важното. А може би целия свят е решил да притихне за миг, за да го чуе – онова пиано, да, някъде от 4-тия етаж. Да, там, със сините перденца. Защо ли някой е решил в горещия юлски следобед да посвири точно това? Точно сега? Нима сега е момента, в който той се е почувствал ужасяващо самотен? Безумно объркан? Стряскащо безпътен и бездомен? Ими може би всичко е един каприз, една показност пред младата дама, която е дошла на гости? Не, ние знаем, че той сега е сам. Откраднал е малко време, преди мигът, в който баща му ще се прибере и ще започне да крещи за нещо. А току-що отмина мигът на поредния скандал с майка му защо стаята му не е оправена. Сами виждаме, че е все още млад. Някак безсрамно млад... Но той свири! Бледите му пръсти пробягват по клавишите, а той е загледан някъде в средата им. Не следи движенията на пръстите си, не гледа към партитурата, някъде другаде е. Някъде, където на майка му й е забранено да влиза. Не защото е заключено. Защото не подозира за съществуването на онова място, макар преди много години тя да е отивала сама там много, много често. Мелодията се излива през леко открехнатия прозорец и все още е страшно тихо. А той гледа нанякъде. Майка му идва с парцала в ръка, започва да бърше праха по пианото. Спира се, когато вижда погледа му. Нещо изкрещява в нея за миг, после млъква от неудобство. Парцала, напоен с тежката миризма на препарата за почистване, пада на лъснатия паркет. Той не го вижда. Майка му стои вцепенена от онова ужасно усещане, че е забравила да направи нещо преди много, много години. От някаква нечакана и неискана носталгия по нещо отдавна погубено. Умишлено погубено, но никой не знае защо. Тя го вижда. Тя знае къде е той. В онази къща на утрешния ден, за която тя отдавна е загубила ключа. Там, откъдето не може да бъде набързо повикан. Там не може да го намери. А мелодията става все по-тежка. Не, той никога не й е принадлежал. Той е дошъл чрез нея, но не и от нея. Не й е длъжен. Тя не му е длъжна. Има я обичта, но тя не е онази, която го вълнува. Той е някъде другаде. Как е могла да забрави...

            Онзи слънчев майски ден, в който за първи път го прегърна. И страхът, че нещо е свършило безвъзвратно, а нещо друго сега започва.

            Онзи септември, когато той счупи ръката си на пързалката. А тя беше готова веднага да умре.

            Онзи ден преди месеци, когато случайно го видя да купува цвете. И тя се усмихна, но се скри, незнайно защо. А, да. За да не го притесни. За да си го изживее сам и истински.

            Тя бавно вдига парцала. Той я поглежда, но не спира. Пианото гледа тъжно, меланхолично. Преди много много векове може би самата тя свиреше на това същото пиано, може би дори същата тази лирична мелодия, която толкова й се беше опъвала. Тя я свиреше, защото искаше някой да мине под прозореца и да се влюби в мелодията, в пръстите й... Да я отърве от онзи живот, който тя вече никога няма да може да притежава... А той, неочаквано порасналия й син, вече е там и тя никога няма да може да го върне. Загуби го.

            Тя тихо присяда на малката пейка до него. Той, сякаш по подразбиране, леко се отмества. Тя слага ръцете си на клавишите. Изведнъж мелодията гръмва два пъти по-тъжна, двеста пъти по-истинска и някак... вечна. И тя знае – никога няма отново да свири неговата мелодия. А той някой ден ще свири нейната. Тя няма сега да отиде при него, в онзи неговия си дом на бъдещето. Тя ще остане тук, той – ще избяга. Защото така трябва. Защото „утре” има своето законно право, въпреки носталгията по „вчера”. „Утре” не пита  „вчера” дали му е тъжно и самотно. Те никога не са били едно, никога не са били „днес”... И така трябва да е.

            Някъде другаде, може би далеч. А може би пък не толкова. Сирена на линейка. Скърцащи спирачки. Четвърти опит на стара кола да запали. Безуспешен. Страшна караница между деца. Глъчката на врабчетата на перваза, каращи се за подялбата на 8 трошички. Врабчетата се спират и поглеждат навътре. Не осъзнават какво виждат, защото пред погледа им са все още току-що изчезналите трошички, които вятъра им е отнел. Виждат момиче. Бледо и болнаво на вид момиче, което отваря черния калъф на китара. Вади я. Около нея горят свещи, като някакъв странен храм на усамотението, на което самата тя има право. По лъскавото дърво на китарата проблясват пламъчетата. Тя раздвижва пръстите си. Погледа й... гледа китарата така, както може би никога няма да успее да погледне любимия. Има толкова много обич за раздаване... на кого? Защо? Смисъл няма. Винаги единия обича повече, нали? Поне сега знае, че с китарата се познават добре и няма да се изненадват една-друга. Хваща я и я подпира на тялото си. Седнала е на пода, близо до нея са разпиляни листове с нещо написано от самата нея, което тя се стреми да не поглежда, защото знае, че няма сили сега. Прокарва пръстите си по струните. Само тя знае колко много обича леката вибрация на китарата, усетена някъде дълбоко в костите й. Телефонът прозвънява. Поглежда го. И толкова.

            Мелодията започва да изтича. Пръстите й се движат бавно, тя безмълвно ги следи, сякаш не контролира движението им по грифа. Сега не свири тя, а нещо в нея, за което тя не иска да мисли. Иска само да го слуша. Мелодията е трудна за слушане – бавна, спокойна, и същевременно напрегната, докосваща разни неща, които не трябва. Мислите й се оплитат в мелодията и тя не може да раздели нишките им.

            ...Ами ако... ...Дали имам право... ...Сигурно не...

            ...И все пак... ...Аз може би... ...не, не...

            ...А колко бих искала...

            ...А колко много не трябва...

            ...Колко малко не стига...

            ...колко много ме спира...

Шумно е. И всичко е сякаш чуто през памук. Като един жужащ кошер, който обаче е обвит в плътна, непропусклива мъгла. Пиано, като за фон, но и малко соло. Китарно соло, което обаче понякога е и нещо като фон на мелодията. Хармония, която никой не предполага, че може да съществува. Не се познават. Страх ги е да се познават, защото бегло предполагат, че съществуват. Някак усещат, че точно сега е онзи най-хубавия миг, мигът, преди всичко да се знае. Мигът на съмнението, че сме способни и заслужаващи щастие. Не, не се познават, но са сигурни в съществуването на мелодията такава, каквато могат да я създадат само двамата и с никого другиго. Но искат вечно да отлагат, за да могат още много много вечери да се наслаждават на самотата си заедно. Само той може да чуе истинското в китарата в ръцете й. Само тя може да усети вечното под пръстите му, плачът на пианото. И така сега е добре. Няма смисъл да се мисли за по-нататък. Така или иначе няма да стане така, както и двамата са го искали.

            Само преди дни кучето й лаеше след него, докато той плащаше на будката за цигари.

            Само преди часове тя изпусна за миг автобуса, в който той се качи.

            Само след няколко мига нещо в тях ще изкрещи толкова искащо, толкова в правото си.

...и толкова. Никой няма право на пълно щастие. Но поне я има мелодията...