StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,198
   Потребители: 12,320
   Автори: 3,977
   Коментари: 304,719
   Точки: 2,630,871
   Съобщения: 125,073
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,747

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Капки дъжд

Камелия въздъхна. С Миро стояха дълго така, хванати за ръка, а топлият летен дъжд безмилостно се изсипваше върху им в приятната юлска нощ. Вървяха мълчаливо. Вече дори нямаха какво да си кажат... Бяха прекарали няколко месеца заедно, а сякаш бе минала цяла вечност... Бяха си казвали стотици пъти колко много се обичат и обяснявали един на друг във вечна любов, никой никога нямаше да им попречи, нищо нямаше да ги раздели. Но уви... Понякога чувствата бавно, но сигурно изстиваха с отминаващото време, без видима причина дори... Страстта бавно охлаждаше до привързаност под монитонния ритъм на ежедневието.
- Студено ли ти е? – попита той.
- Не – отвърна тя. Но излъга. Както го беше лъгала толкова пъти в последно време... Защо? Защо не можеха да си кажат истината, както някога...?
- Мила, кажи ми, ако искаш да се приберем, ще те разбера...
Тя го погледна в очите и се опита да намери там онова страстно пламъче, което някога гореше там всеки път щом я погледнеше. Нямаше го. Дори то бе изгаснало...
- Знаеш, че винаги съм бил загрижен за теб...
“Знам ли...? А кога последно ми каза, че ме обичаш, кога...? Помниш ли! “, но на него отвърна само:
- Разбира се... Не се притеснявай за мен, няма нужда. Знаеш, че аз съм силна и винаги се справям с всичко.
Две горчиви сълзи потекоха по нейното лице и се сляха с дъжда. Болка, болка, болка... Нима силният човек можеше да плаче..?
Миро спря и погледна Ками с дълбока меланхолия в погледа. Сякаш искаше да й каже нещо, но не знаеше от къде да започне.
- Не си щастлива, нали? – мромълви най-накрая той.
След известно колебание се чу и искреният отговор, избягван тъй дълго:
- Аз не те обичам вече...
Мълчание. Дори дъждът утихна. В напрегнатата тишина се лутаха толкова неизречени въпроси и неизказани думи, толкова болка и огорчение. Разочаровани ли бяха? Знаеха, че любовта е отлетяла... Защо тогава им бе тъй трудно да си го признаят? Камелия не можеше да разбере...
- Мисля, че ще е най-добре да те изпратя – каза най-накрая Миро с безизразен глас, като само той си знаеше какво му струваше да не издава чувставата си.
След като остана сама у тях, тя се опита да се разсее като си пусна любимата си музика. Но не помогна. Накрая взе дневника си с намерение да се успокои като излее тревогите си на хартия. И започна: “Днес с Миро се разделихме окончателно. Беше много подтискащо... Надявам се в бъдеще да останем приятелис него, но не мисля, че ще е възможно.” Тази последна мисъл така я натъжи, че тя захвърли дневника. За щастие нямаше време да потъва отново в тъжните си мисли, тъй като точно тогава телефонът звънна. Надяваше се, че ще е той, но беше просто една приятелката й Светла която я канеше веднага на партито у тях. Тъй като това беше идеалният начин да се разсее от тъжните си мисли, тя бързо се съгласи. За минути се облече и след кратко време вече беше пристигнала на мястото.
- Хей, здравей! – поздрави я Светла - Искам да те запозная с един специален човек: братовчед ми Георги, който ми гостува за почивните дни.
Камелия се вгледа в красивите зелени очи на непознатия. Колко приличат на очите на Миро, помисли си тя, а после се стресна от насоката на собствените си мисли. Усмихна му се мило и след това реши да се огледа за някой друг познат.
Точно тогава го видя... Стоеше до прозореца с едно момиче от класа си и двамата изглеждаха много близки. Той дори я покани на танц... Дива ревност обзе Камелияи вече бе готова да застане между двамата, когато в последния момент се сети, че всъщност няма право да се намесва – та нали сама беше изоставила Миро само преди час понеже не го обичаше вече...?
В този миг за първи път у нея се появи прозрението, че е възможно да е сбъркала с тази така прибързана раздяла. Как й се искаше да върне времто назад... Но беше късно, твърде късно. Или...?
Тя изчака да свърши танца, след което отиде при Миро и напрегнато го помоли:
- Моля те, ела с мен, искам да поговорим...
Той кимна и двамата се оттеглиха на терасата. Нощта беше красива и отмосферата почти романтична.
- Аз... – започна нервно тя, - действах доста необмислено днес. Не биваше да се държа така, не исках да ти казвам онова, наистина не исках. Мислех си, че ще мога без теб, че вече не изпитвам старите чувства... Но съм сгрешила. Така бях уверена, че мога да се справям сама... Но в действителност се оказа, че без теб не мога и час! Не си мисля за нищо друго, освен за моментите прекарани заедно, за твоите очи, за твоята усмивка, твоите думи... – той понече да каже нещо, но тя го прекъсна – Моля те, остави ме да продължа. Дори да е късно, дори да не искаш вече да си с мен след необмисленото ми поведение. Днес разбрах нещо много важно – как човек понякога оценява човека до себе си едва след като го загуби... Бях толкова сигурна, че те имам и че ме обичаш... След време започнах да приемам чувствата ти като даденост, и това беше най-голямата ми грешка. Сега не искам нищо повече от това да я поправя. Обичам те, мили! – и тя се вхърли разплакана в обятията му.
Миро нежно я прегърна и докато тя плачеше пред него, той бършеше сълзите й, както го беше правил толкова пъти щом тя се разплачеше през месеците досега.
- Не плачи, миличка. Знаеш, че винаги ще те обичам... Всеки има право да греши, но малко биха си го признали по такъв прекрасен начин като теб. Пращавам ти...
Те се целунаха така страстно, както го правеха преди...
Навън отново заваля.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2005-03-21
прочитания: 375
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход