I.

   Марина отново вървеше към реката. Всеки ден през последните две години се срещаше там с Илиян. Това бе мястото, на което можеха на спокойствие да се виждат, да си говорят.  Вървеше с бързи крачки по тесните пътечки, защото нямаше търпение да го прегърне. Само мисълта, че ще го види я караше да се усмихва и сърцето й да бие лудо. Беше влюбена в него, както и той в нея. И двамата имаха усещането, че хиляди пеперуди им пърхат в корема.

  Тя беше красиво момиче, което скоро навърши осемнадесет години. Имаше кестенява коса и големи небесносини очи. Дрехите й не издаваха това, че тя произхождаше от богато семейство. Носеше къси дънкени панталони, тениска и стари гуменки. Обичаше да се облича небрежно, въпреки недоволството на родителите й да я виждат така. Но той я харесваше такава...

  Семейството й беше най-богатото в градчето. Занимаваха се със земеделие и повечето работни места в околността, бяха осигурени именно от тях. Бащата на Илиян също работеше за родителите й. Да, неговото семейство беше бедно, а майка му мъртва. За това двамата влюбени се срещаха тайно и никой не знаеше за връзката им - мислиха си, че родителите им няма да я одобрят. Реката бе мястото, на което можеха винаги да се срещат спокойни, знаейки, че няма опасност някой да ги види заедно.

  Реката минаваше през красивата гора близо до малкото градче. В нея рядко ходиха хората, защото всички казваха, че живеела мечка и се бояха от нея. Никой не беше виждал това страшилище, но се носеше легендата, че преди много години двама влюбени се срещали в гората, без да мислят за това, че може да се появи мечката и да ги нападне. Един ден те просто не се върнали от разходката си. Някои твърдяха, че може би са избягали, защото семейството на момичето й уредило брак. Тези твърдения обаче, бяха оборени. Дървар намери парчета от дрехите на двамата младежи. Бяха окървавени... След време намериха и телата им. Мечката ги беше убила.

   Марина се спря пред стария кей на реката. Там стоеше той. Илиян беше с една година по-голям от нея. Беше с разрошена от вятъра тъмна коса. Беше облечен с тъмносин потник, подчертаващ силното му тяло и светли къси панталони. Веднага извърна погледа си от красивия пейзаж и се обърна към нея. Погледна я доволен с кафевите си като жълъд очи.

• - От много време ли ме чакаш? - попита го Марина.
• - От преди час съм тук. Направих нещо за теб. - усмихна се Илиян и се доближи до Марина - Това е изненада... - и закри очите й с дланта си. - Довери ми се!

   Поведе я по една малка пътечка. Вървеше бавно и й казваше къде да стъпва, за да не падне, докато очите й бяха закрити. Тя се усмихваше и беше любопитна за това каква ли е изненадата. Имаше му пълно доверие и знаеше, че каквото и да е, ще й хареса.

• - Спри тук. - каза той като стигнаха под една голяма и много стара плачеща върба - Сега можеш да погледнеш. - и отмести дланта си.

  Марина погледна натам, където й посочи Илиян. Усмихна се. Той беше направил люлка над реката. Една стара гума бе завързана със здраво въже за клоните на дървото точно над  водата.

• - О, благодаря ти! - целуна го по устните Марина - Точно такава си я представях. - и се засмя със задоволство.

  Тя му беше споделила, че видяла по един филм как едни хлапета си направили люлка над реката от стара гума. Не очакваше той да направи същата за нея, а и не искаше да го кара. Той обаче, искаше да я изненада и да я накара по някакъв начин да се забавлява. Искаше да вижда щастието в очите й, защото я обичаше.

• - Ще я пробваш ли?
• - Да! Разбира се! - въодушевена отговори Марина.

  Илиян издърпа гумата към брега и Марина седна на нея. Той я залюля и тя се понесе над реката. После се върна пак при него и той отново я залюля. Не спираха да се смеят. Марина докосваше с ръцете си повърхтността на водата. Чувстваше се така, сякаш летеше. Отново се върна към брега и точно когато Илиян се канеше да бутне гумата, за да я залюлее, Марина го хвана за ръцете и той падна в реката. После тя скочи при него и го прегърна.

• - Исках да се поразхладиш в този горещ летен ден. - засмя се тя.
• - О, така ли? - той я целуна - Нека и аз те разхладя. - и започна да я пръска с вода.

  Бяха щастливи всеки път, когато са заедно. Забавляваха се много и по най-различни начини. Дори и да не бяха вече малки, те правиха разни щуротии заедно и понякога се държаха като истински деца. Нямаше кой да ги съди за това. Беше началото на лятото, училището беше свършило и нямаха никакви други грижи... поне засега...

• - Досега не съм виждала тази върба. - каза Марина, когато седна на тревата под дървото с Илиян, за да изсъхнат от водата.
• - Аз също не го бях забелязал преди. Търсих най-подходящото място за люлката. - усмихна й се той - Красиво е нали?
• - Да. - тя се доближи до него и той я прегърна - Снощи измислих едно стихотворение за теб.
• - Така ли? Какво е то?
• - Малко е глупаво но... ще ти го кажа... Казва се „Сън\".

„Сънувах как с очи ме галиш

и със страстните си устни как ме палиш.

Нощта бе лятна и красива,

а луната пееше като самодива.

Звездите гледаха ни тайно

и ти ми шушнеше омайно.

Всичко бе тъй вълшебно...

Да полети сърцето ми бе способно.

Но само сън всичко е било,

сега те няма в моето легло.

Нощта е тъмна и злокобна,

песента на дъжда е скръбна.

Нищо не е тъй красиво като в съня...\"

• - Прекрасно е! - погледна я той след миг мълчание с щастие, което се четеше в очите му - Благодаря ти, че те имам! - и я прегърна по-силно.

  Загледаха се в красивата планина, която къпеше образа си в реката. Малки диви патици плуваха наоколо. А там, където върбата докосваше повъртността на водата с клоните си, се образуваха вълшебни кръгове. Беше тихо. Чуваше се само песента на птиците. Вятърът носеше прохлада във въздуха и всичко беше спокойно.

• - Трябва да ти кажа нещо. - наруши тишината Илиян.
• - Какво? - погледна го с усмивка Марина.
• - Баща ми е уредил работа при вашите. Не знам какво е точно, но ще работя. - и въздъхна - Боя се, че няма да имаме толкова свободно време за срещи. Вече завършихме и аз ще работя, нямам възможността да продължа да уча...
• - Ще си намирам оправдания да ходя при работниците и пак ще се виждаме. - целуна го тя.
• - Не. Знаеш, че не бива да ни виждат заедно. Убеден съм, че родителите ти ще са против нашата връзка.
• - Обещай ми, че въпреки това, ще намираме начини да бъдем заедно! - и го погледна с натъжени очи тя, защото знаеше, че нещата ще се променят.
• - Обещавам! - усмихна се Илиян и я прегърна.

  Когато слънцето започна да залязва, той я изпрати близо до дома й. Разделиха се с  целувка и силна прегръдка. Не искаха да се разделят, дори и да знаеха, че е само до следващия ден. После тя тръгна към къщата, а той я гледаше. Стоеше там, докато тя не стигна входната врата и не му помаха за последно. Той й се усмихна и си отиде.

• - Прибираш се точно на време. Майка ти сервира вечерята. - каза Мартин, когато дъщеря му влезе вкъщи - Къде беше досега?
• - С приятелки. - отвърна Марина и погледна към стълбите.
• - Татко, тя никога не ме взима със себе си. - обади се по-малката й сестра Ани, която стоеше на стълбите и рисуваше в малка тетрадка.
• - Марина... - баща й я дръпна на страна и започна да й говори с по-тих глас - Знаеш, че сестра ти има проблем с общуването. Няма да й помогнеш като я оставяш така. Взимай я от време на време със себе си като излизаш с приятелките си. Знаеш, че тя няма да ти пречи. Просто е добре да излиза от къщи, а не да рисува цяло лято.

  Ани беше на десет. Приличаше много на Марина по външния си вид. Беше затворено дете и не общуваше с почти никой. Нямаше приятели. Разсейваше се с рисуване. Това бе нещото, което харесваше да прави и рисуваше много добре, но не на всеки показваше рисунките си. Дори сестра й бе виждала много малко от тях.

• - Добре, татко. - отвърна Марина и отиде в трапезарията.

   Къщата на семейството й беше голяма и много красива. Майката на Марина - Виктория, обичаше всичко да е подредено. Харесваше градинарството и цветята пред къщата я правиха още по-хубава.

• - Здравей, мамо!
• - Къде беше, Марина? - попита Виктория и погледна пода - Погледни се само колко са кални обувките ти! Как може да влизаш така вкъщи? - ядоса се тя - Искам да почистиш тази кал!
• - Добре, ще почистя. - с отегчение отвърна момичето. Взе парцал и препарат от шкафа в килера и започна да чисти калта.
• - Къде се изцапа така? - попита баща й - Къде сте ходили с приятелките ти?
• - Помагахме на една от приятелките ми да посади цветя в градината... - това бе първото, което й хрумна - Не забелязах, че са ми толкова кални гуменките.

 

  По-късно Марина вече беше в леглото си. Обичаше да не дърпа пердетата си, за да гледа звездното небе докато заспи. Мислеше си за Илиян. С усмивка си спомняше люлката в гората и как са се къпали в реката. Искаше по-бързо да дойде следващия ден, за да го види отново. Тогава на вратата й се почука. Без дори да попита кой е, вратата се отвори и по-малката й сестра влезе в стаята. Марина се изправи от леглото.

• - Какво има?
• - Сънувах кошмар. Може ли да остана при теб? Моля те!
• - Добре. Ела. - и й направи място на леглото. Прегърна я и не след дълго Ани заспа.

  Тогава Марина чу някакъв шум. Тъкмо заспиваше и това я стресна. Идваше отвън. Някой удряше с камъчета по прозореца й.  Тя стана внимателно, за да не събуди сестра си и се доближи до прозореца. Беше той! Илиян стоеше долу и й направи знак да излезе. Марина се усмихна. Погледна към леглото и видя, че Ани спи. С тихи стъпки излезе от стаята си. Тръгна по тъмния коридор към стълбите и слезе на първия етаж. Тихо отключи вратата и излезе навън. Започна да търси Илиян и щом погледа й срещна неговия, се хвърли в обятията му.

• - Какво има? Защо си тук по това време? - попита го тя.
• - Днес забравих да ти дам нещо... - и извади от джоба си една кожена верижка за ръка с висулка във формата на сърце. Сложи я на ръката й.
• - Прекрасна е. - усмихна се Марина и го целуна.

  През прозореца ги гледаше Ани. Тя се беше събудила и наблюдаваше сестра си. Не познаваше момчето с нея, но беше любопитна. Не разбираше какво се случва, но й беше интересно и ги гледаше, без те да забележат, че тя е там. Малко по-късно Марина се върна също толкова безшумно в стаята, както и излезе. Ани беше в леглото и се правеше на заспала. Сестра й легна до нея. Погледна верижката от Илиян. Така заспа с усмивка.

  Сутринта беше прекрасна. Слънцето погали с лъчите си Марина и тя се събуди. Беше почти осем. Видя, че сестра й вече е станала. Тя потърка очите си и отново погледна верижката на ръката си. Днес отново щеше да го види! Тази мисъл я караше да бъде в добро настроение. Стана бързо от леглото и излезе от стаята си. Отиде в трапезарията, където майка й си пиеше кафето, а сестра й рисуваше, докато закусваше.

• - Добро утро! - с усмивка ги поздрави тя - А татко няма ли го?
• - Навън е. Назначава едно ново момче на работа. - каза Виктория и преди да е довършила, Марина вече беше на прозореца, за да види дали новия работник не е нейният любим.

   Точно той беше. Илиян беше дошъл с баща си тази сутрин и Мартин му обясняваше каква точно ще е работата му. Марина го гледаше и след малко той също я забеляза. Тя му помаха с ръка и се усмихна. Върна се на масата и започна да закусва. Нахрани се набързо и отиде да се преоблече. Майка й я гледаше с почуда. Не разбираше защо бърза толкова много. После погледна към Ани и видя, че тя почти не е хапнала нищо. Рисуваше толкова съсредоточена...

• - Може ли да видя какво рисуваш, миличка? - попита Виктория и се доближи до малката си дъщеря. - Това принцеса ли е? - попита тя, сочейки към момичето на рисунката.
• - Това е Марина и нейният приятел. - отвърна Ани.

  Беше нарисувала как сестра й се държи за ръка с Илиян. Виктория не разбираше защо дъщеря й рисува това. Беше изненадана. Не знаеше Марина да има приятел, а и си мислеше, че тя би й споделила. Тогава момичето слезе по стълбите и се канеше да излиза навън.

• - Марина! - спря я майка й - Ела за малко!
• - Какво има, мамо? - приближи се тя.
• - Миличка, - омекна гласа на Виктория - имаш ли си приятел? Гадже?
• - Мамо... - почеса се по главата Марина - От къде ти хрумна това?! Нямам, разбира се. Ако имах, щях да ти кажа. - усмихна се тя.
• - И аз така си помислих. Хайде, върви! - отвърна майка й и тя излезе.

  Започна да търси Илиян. Не го виждаше никъде. Отиде в оборите, но и там не го намери. Обиколи градината - нямаше го. Тогава видя баща му да носи чували към хамбара. Чудеше се дали да го попита за сина му, но не искаше да е толкова явен интереса й към него. Реши да се престори, че е просто форма на учтивост...

• - Здравейте! - поздрави тя.
• - Здравейте, госпожице! - отвърна Николай.
• - Днес Ви видях с едно момче, което баща ми назначи на работа. Сина Ви ли беше?
• - Да. Казва се Илиян. - усмихна се той. В погледа му се улавяше гордостта, която изпитваше, докато говори за сина си.
• - Каква работа му даде баща ми? - продължи с въпросите Марина.
• - Боядисва една бесетка в задния двор. За начало ще бъде момче за всичко, докато баща Ви му намери друга работа.
• - Е, надявам се да бъде доволен сина Ви. - усмихна се момичето доволно, че вече знае къде да намери Илиян - Приятна работа! - каза тя и с бавни стъпки тръгна към задния двор на къщата. Николай я гледаше изненадан. Не разбираше на какво се дължи любопитството й.

  Видя го! Той беше там и беше съсредоточен в работата си. Известно време го наблюдаваше с усмивка. Огледа се и видя, че няма никой друг наоколо и се доближи до него. Той се зарадва да я види.

• - Какво правиш тук? - попита Илиян - Не бива да ни виждат.
• - Исках да знам кога ще можем да се видим. - усмихна се Марина.
• - Следобед съм свободен. Ще се чакаме на кея.
• - Добре.
• - Нямам търпение.
• - Аз също.

 

  

 

 

II.

 

   Марина излезе от къщи, без никой да я забележи. Искаше да избегне обясненията пред майка си къде и с кой ще се вижда. Носеше със себе си една малка кутийка. Имаше подарък за Илиян. Искаше да го изненада с нещо, както той направи с люлката и верижката за ръка, която тя не сваляше дори и за миг. Нямаше търпение да го види и дори притичваше по пътя към гората.

  Ани забеляза, че сестра й е излязла от къщата. Погледна през прозореца и я видя да се отдалечава. Излезе на бегом и тръгна след нея. Играеше си на „таен детектив\" и я следваше незабележимо. Видя, че Марина се отдалечава от градчето и се е запътила към гората. Не знаеше какво ще прави там, но не се отказваше да я следи. От много време искаше да отиде в гората, но родителите й винаги й забраняваха дори да се разхожда близо до нея. Сега щеше да наруши правилата, защото искаше да види къде отива Марина. Вече беше навлязла в „забранената земя\". Тогава една красива пеперуда привлече вниманието й. Ани погледна към сестра си и реши по-късно да я открие. Последва пеперудата, която кацна сред цъфналите макове в тревата. Момиченцето седна близо до нея, без да я плаши. Извади от джоба на роклята си малката тетрадка с рисунки и молива.  Започна да рисува пеперудата.

• - Обичам те! - каза Марина на Илиян, когато седна на кея до него.
• - И аз те обичам! - отвърна той и я целуна.
• - Закълни ми се, че след мен няма да има друга!
• - Какви са тези неща, които ми говориш? - недоумяваше момчето - Разбира се, че след теб няма да има друго момиче в живота ми. Кълна ти се!
• - Искам да ти дам нещо. - момичето му показа кутийката, която носеше със себе си - Това е малък подарък, който се надявам винаги да ти напомня за мен. - и извади от нея красив медальон във формата на сълза - Имам го от много време и искам да бъде в теб. За да бъде още по-специален подаръка ми... - тя бръкна с ръката си в джоба на панталоните на Илиян. Знаеше, че той винаги носи малко ножче в себе си и го извади.
• - Какво ще правиш? - попита той учудено.
• - Ще носиш с този медальон частица от мен.

  Тя прободе  пръста си с ножа и потече струйка алена кръв. Отвори горната част на медальона и той беше като много малко шишенце. Марина сложи капка от кръвта си в него и го затвори. Прозрачната сълза придоби червеникав цвят. Момичето се усмихна и сложи медальона на шията на Илиян. Той също й се усмихна и я целуна по устните. Погледна пръста й и видя, че все още тече кръв. Прибра си ножа. Взе ръката й. С устни отпи от кръвта, гледайки я в очите. Харесваше вкуса й, щом е на момичето, което обичаше.

  Марина погали лицето му. Той отдели устните си от пръста й и я целуна. Гледаха се с усмивка. Разбираха се само с поглед. Тя легна на кея, а той сложи ръката си под главата й. За тях този момент бе специален. Сякаш това място бе магическо... тяхното място.

   Изведнъж се чу силен писък на момиченце. Марина и Илиян се изправиха и се огледаха. Не разбираха какво се случва и от къде може да е дошъл този писък. Тогава той се повтори.

• - Ани! - прошепна Марина като позна гласа на сестра си.

  Стана от кея и тръгна да бяга по пътеката, по която беше дошла. Илиян я последва. Писъците не спираха. Марина плачеше и не разбираше какво може да се случва със сестричката й. Тогава видя измежду дърветата Ани да стои седнала на тревата и да плаче. Бързо отиде при нея и я прегърна. Илиян беше зад нея и не разбираше какво е станало.

• - Защо плачеш? - попита Марина.
• - Тук е! Тук е! - хлипаше момиченцето.
• - Кой? - не разбираше сестра й.

  Силно ръмжене накара всички да изстръпнат. Марина се обърна към Илиян и видя как мечката, от която всички се плашиха приближаваше зад него. Тъкмо щеше да го предупреди и страшилището удари с тежките си лапи момчето и то падна на тревата в безсъзнание. Погледна двете момичета със свиреп поглед, който ги накара да се уплашат още повече.

• - Ани, бягай! - изкрещя Марина - Бягай вкъщи!

  Момиченцето стана и тръгна да бяга по пътеката, която щеше да я изведе от гората. Плачеше. Не искаше да оставя сестра си сама. Марина взе клон от отсечено дърво и се опита да разсее мечката, за да не последва Ани. Започна да й вика и да я удря където успее. Мечката се ядосваше. Марина беше много уплашена, но желанието й да защити Ани и Илиян бе по-силно. Опитваше да отдалечи страшилището. Тръгна да бяга в неизвестна посока, а мечката я следваше. Не знаеше къде отива. Беше обречена. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Без да разбере как, Марина стигна до плачещата върба, на която Илиян й бе направил люлката. Спря се и се обърна. Мечката идваше! Момичето не знаеше какво да прави. Нямаше къде другаде да отиде.

• - Марина! - чу се гласа на Илиян.

  Мечката се обърна и видя момчето. Тръгна към него. Илиян извади ножчето от джоба си и точно когато мечката му се нахвърли, той я наръга. Възползваше се от болката на животното и се доближи до Марина. Видя уплахата й и я прегърна.

• - Добре ли си? - попита той.
• - Да.

   Отново се чу ревът на мечката. Тя беше само леко ранена, защото ножът бе малък. Отново се приближаваше към двамата младежи, но този път още по-ядосана и освирепяла от болката, която изпитваше. Илиян хвана Марина за ръка и тръгнаха да бягат по брега на реката. Мечката бягаше след тях. Нямаше намерение да ги остави.

• - Ще умрем! - плачеше момичето - Безнадеждно е!
• - Не е така! Довери ми се! - успокояваше я Илиян.

  Тогава Марина пусна ръката на момчето и се спря. Той също спря да бяга щом усети, че тя го е пуснала. Обърна се и видя как мечката е нападнала Марина.

• - Не! Остави я! - викаше той удряйки с ръце животното, но то не пускаше момичето.

  Мечката удари Илиян и започна да влачи със себе си момичето. Искаше да я заведе в пещерата си. Марина не спираше да плаче и да крещи за помощ. Илиян тръгна след нея, но мечката бе по-бърза. Всеки един изминат сантиметър караше Марина да изпитва неописуема болка от влаченето по земята. Тялото й започваше да се обгръща с рани. Илиян виждаше това и правеше всичко възможно, за да й помогне. Изведнъж се чу изстрел. Мечката хвърли с голяма сила момичето към едно дърво и се спря. Последва втори изстрел. После трети. Мечката падна мъртва в тревата. Всичко стана много бързо. Илиян се обърна и видя баща си, който носеше пушка със себе си. Доближи се до Марина. Цялото й тяло и лицето бяха окървавени. Не дишаше. Мечката я беше убила.

• - Какво се е случило, миличка? - питаше Виктория, когато Ани отиде на верандата при нея и се зарови в обятията й плачейки.
• - Какво е станало? - попита Мартин, когато видя дъщеря си да плаче.

  Илиян и баща му приближаваха към къщата. Момчето носеше на ръце мъртвата Марина. Оставяха кървави следи след себе си. Хора от градчето, които бяха видели, че носят умрялото момиче, ги следваха. Родителите на Марина не разбираха какво е станало. Когато видяха, че Илиян носи дъщеря им бързо се приближиха с Ани.

• - Беше мечката. - прошепна презсълзи Илиян.
• - Не! - изкрещя с плач Виктория - Не!
• - Не може да бъде. - шокиран се обади Мартин и прегърна Ани, за да не вижда какво е причинила мечката на сестра й.

 

  Погребаха Марина. По-късно всичко стана ясно за всички. Илиян разказа за това, че с момичето са имали връзка, но са се криели, защото са мислили, че родителите им ще са против това. Чувстваше се виновен за смъртта й. Болката от загубата му бе голяма. Не само той страдаше от смъртта на Марина, но това бе края на любовната му история с нея. Той щеше да изпълни клетвата, която й даде. Обичаше я истински!

   Дори и мъртва, част от Марина си оставаше жива у него. Медальонът с капка от кръвта й щеше винаги да му напомня за нея и да го кара да усеща присъствието й. Всеки ден ходеше на местата, на които се срещаха. Вече нямаше мечка, от която да се страхуват хората. Плачещата върба се бе превърнала в любимото му място, защото сякаш и тя винаги плачеше с него заради смъртта на Марина. Знаеше, че любовта им ще бъде вечно жива, дори смъртта да ги е разделила... защото бе истинска.